Да си спомним за учителя-легенда Георги Байданов ( 1 юни 1930- 15 юли 2017)
Мемоарна книга за родовите си корени и учителите си пише поетесата Виолета Бончева. Сюжетът започва със спомени на нейните родители, братя, лели, братовчеди и др. и постепенно преминава към личности, които е срещнала и са й повлияли по някакъв начин… Преминава към училищната възраст и накратко е написала спомени за нейни учители.
В навечерието на 94-ия рожден ден на Георги Байданов (1 юни) , Виолета Бончева предостави на читателите на Долап.бг текста за незабравимия учител-легенда:
„Беше уникален наистина и като учител, и като човек. Имаше свои прозрения и житейски правила, които постоянно споделяше с учениците. Минаваше по класните стаи да проверява състоянието на училищната собственост, следеше драсканиците по чиновете и водеше бележник на неспазващите правилата, които евентуално биха могли да бъдат предложени на някой учителски съвет за наказание. Ама, не, по-скоро случката минаваше с леко подръпване на ухото, много дискретно… Понякога се появяваше внезапно, с една многозначителна усмивка и предизвикваше лек смут, особено ако има за какво. По тази и други причини, бяха му измислили прякор – Жоро Бандита. Ах, ако знаеше за това…
Сутрин заставаше на входната врата, за да се увери, че всеки носи торбичка с пантофи. Въздухът в училището трябваше да е свеж и чист. Обикаляше училищните градинки, за да провери, а може би и да преброи, разцъфналите стръкове… Непрекъснато повтаряше, че първо трябва да се грижим за растенията, после за животните и на трето място – за хората. Някои негови действия будеха усмивка тогава, но като се замисля колко прав е бил…
Интересно, когато изпитваше някого – никога не гледаше към него. Заставаше с лице към класа, за да следи за пищови и подсказвания, а в това време изпитваният можеше спокойно да извади бележката с подготвените отговори на някоя задача или химическо уравнение…
Към мен имаше специално отношение, тъй като пеех в училищния хор, на който той държеше изключително и имах уникален алтов глас. Другарят Байданов беше отговорник за репетициите и дисциплината, следеше за присъствието на всеки един. Свиреше на пиано и не рядко ни акомпанираше. Освен това – обичах котките, дворът ни побираше цяло котило, както и неговият, не метри разстояние от училището. Минавали сме от там нарочно с моите приятелки Стефка и Цвета, за да гледаме как котараците се катерят по огромното смокиново дърво в двора, гонят се и мяукат до небето…
Помня два случая, свързани със спомен за котки – единият – от двуседмична есенна бригада за
бране на чушки в село Кравино.
Бяхме на полето, когато др. Байданов пристигна запъхтян и се обърна към мен, държейки в ръце рошаво коте: „Намерих това малко, изоставено котенце, Виолета, освобождавам те да отидеш в града и да го отнесеш у вас, не е нужно да се връщаш, днес е петък, а бригадата приключва в неделя…” .
А вечерта имахме уговорка да се съберем под един стар дъб, в края на селото и да отпразнуваме финала на тази слънчева, октомврийска епопея. Тогава? Ами, тогава щях да пропусна най-веселата част!
Пристигнах в Стара Загора и проверих за обратен рейс. Оказа се, че последният тръгва само след четиридесет минути!
Тръгнах на посоки в една тясна уличка до автогарата и налетях на две възрастни жени, които бяха седнали на раздумка пред къщите си. Заговорих ги, едната от тях взе котенцето в полите си и започна да го гали, сякаш някакъв ангел я разнежи и тя сама поиска да се грижи за него.
На здрачаване се прибрах в квартирата в село Кравино, в която бяхме настанени три девойки. Момичетата ахнаха от изненада, а още по-изненадан остана др.Байданов, който с още двама учители проверяваше всички квартири, навярно разбрал за уговореното вечерно събиране.
На другия ден, преди да се втурнем към чушките, бях две стъпки пред строя – жив пример за отговорност и дисциплина…
(Другия „котешки” случай ще спестя.)
После, когато ученическият живот окончателно приключи, този знаменит, незабравим наш учител покани мен и Стефка у дома си на гости. Сложи на масата две стъклени чаши, които напълни със студен компот от вишни и една кристална чинийка с вафли. Седна зад пианото и ни изсвири соната от Шопен. Тогава ние се осмелихме да го попитаме как така не се е оженил – беше около 50-те, а той каза, че имал връзка и дълга кореспонденция с красива полякиня. Заради нея научил полски език, но тъй и не се сбъднала тази тяхна любов във времето…
Показа ни своите колекции от хавлии и консервни кутии. Знаехме, че пътува по целия свят. Разбрахме, че само в Австралия не бил ходил. По негова преценка, най-красивите жени били рускините, а на второ място по хубост – българките.
Сублимният миг беше оставил за накрая. Нали помните онези кухненски бюфети – бели, със страничен шкаф? Отвори този страничен шкаф и от вътрешната му страна се усмихна цветен луксозен плакат на другаря Тодор Живков, далеч преди 1989г.година. Под плаката имаше черно – бяла снимка, студиен формат, на маскиран мъж с бомбе с широка периферия. Сянката й падаше над очите на мъжа. Под нея беше залепена бяла лента с надпис: Жоро Бандита…
Когато се върнах от Мексико, където работех и учих испански език, а престоят ми се оказа почти тригодишен с ваканциите в България, често се поздравявахме на оперни представления. Когато по изключение работех като репортер във в. „Старозагорски новини” – направих интервю с него. Беше вече на почетна възраст, но все така мил, усмихнат и жизнерадостен… Почерпи ме със студен компот и вафли, подредени в кристална чинийка…“
Да си спомним с усмивка и респект за този изключителен старозагорец.
Долап.бг
