Минути за поезия

На край света да бяхме се родили –

там, дето океанът и небето докосват бъдното,

там дето

е свършекът на земното и няма

по-син простор от тоз,

на океана…

Но нашата съдба да бъдем тука,

сред суматохата, звездите и боклука,

във мрежа от сплетни, лъжи, интриги,

е някакъв късмет…

И с теб сме живи,

защото вярата в доброто не изчезна,

като епоха в галактическата бeздна.

Светът е луднал напоследък

и е страшно

небето тъмно, лилаво и прашно,

планетите угаснали понякога,

от черен дим, далечен огнен вятър

и гласове потъват във безкрая –

къде, защо – едва ли ще узнаем…

…

Но ето – май и рози разцъфтяват,

баирите след туй позеленяват,

мирише на липи и мокри клони –

царицата на всичките сезони

пристига удивителна, с букети,

закичена на Цветница със цвете.

И сводът като порта се разтваря,

и всичко като в песен се повтаря,

животът само е без знак обратен –

горчив, щастлив, красив

и еднократен.

Ти си всичко, което ми трябва напролет –

да докосвам с пръсти небето отгоре,

да шепти във зелено тревата набола,

да посрещам южните птици след полет.

Ти си всичко, което у мен избуява

във усмивка сред рози, от теб засадени,

във лехите със здравец, аромат на тинтява

и дървета с прозрачни, зелени премени.

Ти си стряхата здрава, която над мен е

и ме пази от ярост, от завист и злоба,

и се сгушвам на завет, и заспивам под нея,

без да чувствам следи от неясна тревога.

И от трепет прилива нещо в моите вени –

нещо без име, пламтящо, червено.

И макар, че животът тихомълком отива –

тъй е хубаво днес, че дъхти на зелено!