Чудото на буквите! Разтърсващи думи на Георги Господинов

Винаги съм вярвал, че сме направени от онова, което изричаме, казва големият писател, носител на „Букър“

Чл.-кор. на БАН ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ

(Слово, произнесено на 23 май 2024г. пред академичния състав на БАН)

Уважаеми дами и господа,

за да избегна йерархиите на изброяването, нека се обърна така – към всички, които говорим и пишем на този език и сме равни пред него. Позволете ми да кажа няколко думи за думите, от катедрата на собствената си несигурност и смирение пред езика, който честваме. 

За мен няма съмнение, че това е най-хубавият български празник. Защото честваме нещо толкова крехко, ръкотворно и неръкотворно, като буквите и езика. Това не е празник на оръжието, на някоя славна победа или поражение, няма батални сцени, предателства и реки от кръв, с каквито е пълна човешката история. Щастливи сме, че имаме един ден, в който честваме светлото и всекидневно чудо на езика. Да, това е всекидневен празник, колкото и парадоксално да звучи. Всеки ден, докато говорим, ние сме в невидимата работилница на езика и извършваме една невидима работа по него…

Най-трайното нещо по нашите земи ще се окажат буквите. Помислете си какво друго е останало от 9-и век насам, което продължава и днес… Та ние, дето иначе трудно сме на едно мнение няколко поредни години, цели 12 века пазим тези трийсетина букви,

пренасяме ги и – от Възраждането насам 

– ги празнуваме. Не е ли това чудо?
С тези думи започнах словото си преди 11 години, на 24 май, когато имах честта да  говоря пред Народната библиотека. Повтарям ги с пълна убеденост сега. Ние имаме много празници, част от тях за съжаление протоколни и останали на хартия. Но един от тях никога не се изпразни от своята празничност и това е този, който празнуваме сега. 

Има нещо хубаво и странно да говорим за езика, докато говорим езика. Защото всички ние сме потопени в него непрекъснато. В неговата река сме всекидневно. Обикновено го ползваме, за да говорим за други неща – за работа, за любов и за раздяла, за деца, за тъги или за неща, които мечтаем. А тук, на тази среща, на това празненство, говорим чрез езика за самия него. Хубаво е, че има такъв ден, в който ние за малко се отклоняваме от практическото му ползване и искаме да поздравим самия него, да спрем и да го погледнем отстрани, да го помислим, да му се зарадваме и го отпразнуваме. И как става това – пак като ползваме думите на този език. Няма почивен ден за него. 

Ние упражняваме езика и по този начин го пренасяме нататък, предаваме го на други. Но и езикът пренася нас. Той е отпреди нас, по-мъдър е от нас, защото думите му 

носят мъдростта на живелите преди 

Винаги съм вярвал, че сме направени от онова, което изричаме. И ако си припомним Битие, ще разберем, че живеем в един изречен свят: „И рече Бог – да бъде светлина. И беше светлина“. Този свят е създаден от думи. Моите колеги филолози ще кажат, че това е перформативната функция на езика, за която говори Джон Остин в книгата си „Как се правят неща с думи“. Речено-сторено. Без да имаме онази сила на словото от първите дни, нашите думи също създават светове, също могат да утешават или да унижават. 

Затова думите ни влияят толкова силно, защото са част от нашето тяло, заедно с кръвта, хемоглобина, клетъчните мембрани. Един ден някой ще изследва колко процента от човешкия организъм е направен от думи. И това сигурно ще предизвика Нобелова награда по биохимия и филология едновременно.

Мислил съм с възторг как след всички появяващи се хипотези и изследвания, че историята на последните 4 милиарда години е записана в ДНК на живите същества, то всеки от нас всъщност е библиотека. Дайте си време да помислим върху това. Всеки от нас носи неразчетения опит на милиони години живот. Всеки човек е библиотека, повтарям го пак. Представям си безкрайните лавици на дезоксирибонуклеиновата киселина. И си мисля как 

тепърва ще ни трябва нова грамотност, 

за да се разчетем. Чака ни голямо четене. Ако не изгорим тези библиотеки преди това в безумието на някоя война или катаклизъм. 

Дами и господа,
Тук сме събрани учени от различни области, търсачи и хора, занимаващи се с изкуство.  Много ми се ще точно в тази зала да кажа колко всички наши полета са свързани. Как медицината,  литературата, математика, визуалните изкуства, физиката и така нататък са много по-свързани, отколкото си мислим. Това древните са го знаели далеч по-добре от нас. И е време да си го припомним отново. Онова, което се случва със света и човека днес, изправен пред глобални катаклизми, пред остър дефицит на бъдеще, може да бъде обяснено и преодоляно само с всеобщите усилия на науките и изкуствата. Това е бъдещето. Така както достиженията на квантовата физика в един момент опират до границата на метафизиката и философията, например.
Ще разкажа една лична история. Когато излезе романът ми „Физика на тъгата”, най-хубавите писма и отзиви получих тъкмо от квантови физици. (На всичко отгоре ме приеха като почетен член на общността на физиците в родния ми град.) По това време получих покана за среща от самия академик Иван Тодоров, 

един от най-признатите български учени 

физици по света, брат на Цветан Тодоров също така. Отидох със свито сърце на тази среща, мислейки си как самонадеяно като самоук физик съм ползвал някакви обяснения в романа си и те сигурно са напълно погрешни. Слава Богу, не беше това. Академикът се беше зарадвал на книгата и разговорът беше около това как в един момент физиката, философията и литературата могат да се окажат съвсем близки, да ползват едни и същи инструменти, нещо повече, да си помагат взаимно и да си заемат асоциации, допускания, метафори, ако щете.

Да, твърдя, че метафората също е научен инструмент. Знаменитият принцип на неопределеността на Хайзенберг може съвсем спокойно да бъде важна глава от философията, той сам по себе си е философия на науката. И защо, от друга страна, самата квантова физика да не ни помогне да изследваме елементарните частици на несигурността и тъгата, да речем.
Защо разказваме вечер истории на децата преди да заспят? По същата причина, поради която съществуват митовете, науката и литературата. Разказваме, четем или правим наука, изследваме, 

за да опитомим този неустроен и див 

в началото си (а сега в края си подивяващ) свят. Разказваме, за да обясним един неподреден и необясним свят на гръмотевици, бури, огън и потоп вън от нас, и свят на същите стихии вътре в нас. Докато разказваме, създаваме илюзията, че този свят изобщо е разказваем (подлежи на разказ, побира се в думи), че е подредим (подлежи на ред) и обясним (през науката). Тайно подозирам, че ред няма и единствено нашият разказ го привнася.

Но това прави разказът ни още по-важен. Според принципа на неопределеност, който споменахме, формулиран от Хайзенберг още през 20-те години на ХХ век, самото наблюдаване на едни процес и ролята на наблюдателя могат да променят неговите параметри. С други думи нещо може да протече по един или друг начин в квантовата физика в зависимост от това наблюдавано ли е то или не. По аналогия – ако никой не наблюдава, не изследва и не разказва този свят, кой знае какво би се случило с него. Разказваме, за да държим целостта на света. 

И за да внесем смисъл в това, 

което се случва с него и с нас (срещу тайното подозрение, че смисъл няма). По същата причина четем книги, учим, преподаваме, правим опити и ги описваме. Всичко това с невидимата помощ на езика, който празнуваме днес. 

Друг пример. Един от най-известните разкази на Борхес „Фунес паметливият“ е послужил като отправна точка на много научни хипотези в полето на невронауките и науките за паметта. Сериозни научни публикации тръгват от този разказ и прилагайки последни открития, потвърждават историята на Борхес за онзи, който има феноменална памет за всеки детайл и тъкмо неспособността му да забравя блокира способността му за абстрактно мислене и онези центрове, които предполагаме, че са отговорни за това. (Borges and Memory: Encounters with the Human Brain by Rodrigo Quiroga)

Когато пък излезе романът „Времеубежище”, участвах в дискусия с италиански професори по неврология от университета в Болоня и заедно разсъждавахме над ролята на 

историите като отключващи памет 

и над цялостния подход към губещите памет пациенти. Казвам това заради факта, който намирам за много хубав, че хората от науките имат съзнанието за това да търсят литературата за подкрепа. Ние, от страната на литературата и изкуствата, живеем със съзнанието или ни внушават често известна ненужност.

Кризата на хуманитаристиката в научните центрове по света също доскоро го показваше. Мисля обаче, че нещо започва да се пропуква и променя. Науките се събуждат за нуждата от разширяване на полето, сещат се нещо, което, както казахме, го е имало преди векове. Че светът и човекът са едно цяло и никоя наука сама по себе си не може да го обхване. Човекът и светът са пресечна точка на всички науки. Всички науки говорят на своите езици за човека и тези езици е добре да се сговарят. Мисля, че това е бъдещето за науките и изкуството. 

Българската академия на науките започва преди повече от 150 години тъкмо като Българско книжовно дружество. Защото в езика и книжовността има място за всички. И всяка наука за света и човека тръгва оттук. От трийсетината букви, които сме научили като деца, от училището, от книгите, от езика на който мислим. Защото, както знаем, ние винаги мислим в границите на езика, през него.
Празникът е и затова, за да си кажем и едно-две непразнични неща. 

Живеем в счупено време, векът е разглобен,

както казва Хамлет. И едно от най-счупените неща е разговорът между нас. Разпадите в едно общество тръгват от разпадите в общуването вътре в него, общуване и общество не са случайно близки. Езикът е отровен в самата си същина, да произвежда смисъл и да обозначава истинни неща. Конспиративните теории, които са обидни за едно общество на разума, речта на омразата, дехуманизираща човека и човешкото в него, са сред най-опасните катаклизми днес, близки по заплашителност до войните, които се водят, и до климатичния апокалипсис. Казах по-горе, че сме направени от това, което изричаме. И ако изречеш сто пъти нож, 

ножът ще се появи в ръката ти 

Неслучайно най-мрачните периоди в историята на човечеството, включително тези през двайсети век, са започнали с използването на дехуманизиращ език, заличаващ човешките черти в другия. Когато през думите извадиш другия от човешкия род, можеш да правиш каквото искаш с него. На това разчитат най-страшните идеологии. Обезчовечаването на човека започва с обезчовечаването на езика за него. Нашите истории, разговорите помежду ни са единственото лепило, което може да ни събере отново заедно. Докато хората си говорят, разказват и се слушат, нищо не е загубено.
И още нещо, свързано с просветата и просвещението, които празнуваме днес. Светът се сменя пред очите ни, 

децата ни се отдалечават от нас 

със скоростта на светлината и ние и начинът, по който се опитваме да преподаваме в училище, кретаме понякога с волска кола подир тях. Вероятно трябва да се учим взаимо, една нова взаимоучителна метода между нас и нашите деца, с всички предизвикателства на това, което идва. Иска се ново знание, нови умения и нова чувствителност. Нова функционална и емоционална грамотност. Сънят на разума ражда чудовища, казваше Гоя. Сънят на сърцето също, можем да добавим. Както и сънят на обществата ражда чудовища. Дано не проспим това. Затова книжовността и просветата днес са въпрос не просто на образование, а са екзистенциално важен и напрегнат въпрос на оцеляване и на бъдеще. С такава сериозност следва да гледаме на него.
Точно преди една година, на този ден имах честта при получаването на една награда да произнеса на български в сърцето на Лондон, следните думи, с които ще  завърша и това слово:
Честит език! Честити букви! Честито чудо на езика!