Вместо реквием за Таньо Клисуров

На 23 март 2024г. големият български поет, Почетният гражданин на Стара Загора Таньо Клисуров щеше да навърши 80 години. Съдбата друго беше решила и на 29 март 2024 г. той се пресели в по-добрия свят. Ето какво си спомня за него литературният критик Георги Янев:
Георги Янев
2 юни 2017г.
С Таньо Клисуров така и не успяхме да се сближим. То нямаше и как да се случи. Танката – тих, деликатен, внимателен, аз – скандалджия и често много груб, той – трезвеник, аз – чашкаджия… Имахме един общ анекдот с него. Пристигаме в Чирпан, аз ще го представям, но има два часа до началото на срещата. Предлагам да отидем до музея на Яворов, да видим Митата, но Таньо предлага преди това да ме почерпел. Сериозен човек, казвам си, макар преди срещи да избягвам да се черпя… Но той ме води в централната сладкарница на града, сочи ми маса да сядам и отива да пазарува и сервира. Носи двойна паста, от най-скъпите и модерните тогава, но не им помня името и по една голяма боза. Не бях виждал човек да яде пасти с такава наслада. За да не го обидя, взех си едно парченце, но не става – поне от двайсет години не бях вкусвал такова нещо. Бозата си изпих криво ляво… Танката видя наченатата паста и ме попита, защо не я ям: Не мога, казах и той прибра чинийката пред себе си и сладко сладко изяде и тези две пасти… Сетне при Митата аз извадих бутилка вино, която носех за Данаилов, понечих да сипя и на Таньо, но той отказа – след пастичките не обичал да пие вино… Та след време, като се питахме какво да си поръчаме с Жеко Христов или Тодор Варджиев, винаги казвах, че предпочитам да пием по една голяма боза, а за мезе да си поръчаме по една паста. И се смеехме…
Не познавам друг поет от Стара Загора, който да е помогнал на млади хора да се утвърдят и който да им се радва толкова искрено. Понякога ме е дразнел обаче, че ще похвали и недотам талантливия, ще му напише предговор, ще отиде да го представя и пр. Но все пак имената на тия съмнителни творци от години не помня, но помня онези, на които помогна – къде пряко, къде индиректно. Помогна на “своята“ Мария Донева, която от дете беше в кръжока му, помогна на Мая Дългъчева, той откри за поезията Венета Вълева, значима поетеса, която пак е забутана в ъгъла, но всеки уважаващ се литератор знае коя е тя. Преди 33 години бяхме в едно жури с Таньо – беше първият конкурс „Веселин Ханчев“. Той предложи първа награда за Венета Вълева във възрастовата граница до 18 години. Ние със Стоян Стаев нямахме това име сред участниците. Таньо призна, че му е подадено допълнително от организаторите, но не ни каза подробности. Зачете стихотворението й „Преди скока“, след толкова години помня стихотворeнието, както и впечатляващото изпълнение на Таньо… Гласувахме като един за Венета… „Честита ни нова поетеса, талантлива при това!…“, каза Клисуров и тримата си стиснахме ръцете.
Венета беше симпатично кестеняво момиче, много стеснително и затворено. Приехме я като дъщеричка… След две години, когато отиваше във Великотърновския университет да следва „Руска филология“, аз и Таньо, който вече беше главен редактор на „Хоризонт“, й казвахме да не спира да пише и да праща стихове… Тя обаче изчезна… Много пъти сме говорил с Таньо за Венета, съжалявахме, че не пише и не ни праща стихове…
Когато се върна в Стара Загора, беше майка на две малки щерки, мъжът й беше военен – прекрасен мъж и съпруг… Донесе ми стихове, каза, че занесла и на Таньо в „Хоризонт“, той ги публикува, аз също публикувах обемист цикъл… Тя се завърна почти триумфално в родния си град, ние й се радвахме, положително отношение към нея имаха Стойчо, Жеко, Неделчо… Тя си беше все така стеснителна, затворена и мълчалива…
После научихме с ужас, че се е самоубила в параклисчето на църквата „Света Богородица“. Запалила свещ и се гръмнала… Беше като ритуално самоубийство… Остана си тайна смъртта й, но година преди това в свое стихотворение тя автобиографично описва смъртта си на 28 години – завинаги млада, този рефрен използва, в друг сюжет: хвърляйки се под влака…
Таньо страдаше за любимката си, особено когато журналята заявиха и тезата, че се е самоубила, защото местните изявени поети не са я тачили, беше грозно и несправедливо. Лично аз бях и съм на мнение, че, ако имахме полиция, щеше да тръгне по линия на ритуалното – сиреч да подири намесата на някоя секта, това лесно можеше да се разследва и днес щяхме да знаем истинските причини за самоубийството на Венета, оставила две прекрасни щерки и любим съпруг в потрес. За жалост нямахме, и нямаме, полиция
Наскоро бях страшно изненадан от Клисуров – посети ме в гората на Дъбрава с един млад поет. Чул, че не съм добре здравословно и дошъл да ме види. Носеше ми ябълки и портокали, които никога през живота си не съм уважавал. Пращала ги Мария… Бях се развълнувал чак. „С какво да ви почерпя?“, попитах, а Танката: „Янев, ако имаш пасти, сервирай ни, може и боза…“ Изчислих – бяха минали точно 32 години от срещата в Чирпан. А следобедът в Дъбрава беше един от най-добрите ми – на приказка лека и шеговита, одумвахме живи и мъртви писатели, но само добронамерено, с хумор и любов.
Бил съм на много от премиерите на Клисуров, бил съм на срещи с него. Само той може да събере 250 почитатели на своя премиера – така беше на последната му засега „Прошепнати думи“. Забелязах и друго – той умее да владее своята публика, защото я обича и уважава. Тя му отвръща с взаимност.
/П.п. Дано Танката ми прости, че точно в леко шеговития си спомен за него реших да разкажа за Венета Вълева, но така беше редно – той я откри за поезията. Е, и аз помогнах, но нямаме никаква заслуга в крайна сметка – тя си е голяма българска поетеса само с шепа стихотворения, за жалост – потулени някъде…

Редно е основно да благодарим на Таньо Клисуров! Ако щете, ми вярвайте или не, но, докато преписвах стиховете на Венета, плаках… Навярно е от възрастта и тъгата по това дете… И по таланта, тръгнал си незнайно защо доброволно толкова рано…/

Таньо КЛИСУРОВ
ПРЕЛЮБОДЕЙЦИ
„Позор, позор!“ – най-яростно крещят
в квартала ни най-грозните жени.
А блудницата неумело крие плът
до онзи, със когото измени
на своя мъж, греха за да опита.
И днес изправени пред съд нелек,
стоят, ще кажеш в седемнайсти век,
и Инквизицията ги разпитва…
Но има тук и разлика. Че той –
с проблеснала в очите му насмешка,
едва ли не се мисли за герой,
не грешник, притеснен с присъда тежка.
„Позор, позор“! – не спират пак онез.
Дорде крещят от яростта замаяни,
готови са да жертват свойта чест,
ако любовникът ги пожелае.
Вината, питам, кой да понесе? –
чак от библейската градина е въпросът.
Грехът на Ева се приписва все
и тя до днес като дамга го носи.
„Позор!“ – но не за двамата – ечи
покрай кварталната средновековна клада.
И страх и срам – във нейните очи,
а в неговите – жажда за награда.