Христо Маринов – единственият у нас мутафчия

Единственият останал у нас мутафчия:
„- Задържах този занаят, повече хора да го видят във времето.“
Майсторът Христо Маринов от Габрово е обявен за „живо човешко съкровище“.
Единственият останал у нас майстор мутафчия – Христо Маринов от Габрово, получи признанието „живо човешко съкровище“ в националния етап от процедурата.
Маринов е получил майсторското си свидетелство преди 40 години. И до днес работи на Етърската чаршия.
Селището край Янтра в миналото е било център на ковачи и гайтанджии, но мутафчийството било разпространено в околните Севлиево и Трявна. На чаршията в музея на открито Етъра работел майстор мутафчия. От него Христо Маринов се е учил да преде усуканата нишка от козя козина и да тъче пътеки, дисаги, чулове и чували за зърно. Знаел, че този занаят ще му легне. Днес е единственият майстор мутафчия в България.
За уменията си той е вписан в националната листа на „живите човешки съкровища“. Споделя, че полученото признание го радва и се превръща в повод за шеги сред близките му.
„Хора ми се обаждат, които отдавна не съм виждал, поздравяват ме. Вече ме наричат „съкровище“, не по име. Особено е, но е хубаво. Това е едно признание, защото задържах тоя занаят, повече хора да го видят във времето, да науча една и втора колежка – предната се пенсионира, сега много по-млада колежка се врече да работи“, разказва Христо Маринов.
Навремето мутафчийството било мъжки занаят, защото работата е трудоемка.
„От грубо настригания материал до готовия предмет са операции, ум да ти зайде! Има подбиране на цвят, разчепкване по цветове, биене с въжета, свиване в къделя, предене на чекрък, намотаване на кълбета, сноване… Операциите са може би колкото годините – към 40 съм в занаята“, разкрива мутафчията.
„Много трудоемко, много бавно. Навремето – през Възраждането и в по-късните години, 50-те-60-те години миналия век, когато е имало все още майстори, са работили по трима-четирима в работилница. Мутафчиите не са почивали.“
Занаятът бил пренесен по нашите земи около 1700 –та година от Персия и бил най-добре развит в Панагюрище.
„В книгите се казва, че Кримската война слага началото на края на тоя занаят, защото тогава са се изработвали чували за войската, барутът се е съхранявал – козината има качества трудно да се овлажнява.“
Макар днес да не се търсят чували за зърно и барут, мутафчиите тъкат пътеки, дисаги, носят се козиняви торби през рамо. От векове насам нищо в технологията не се е променило, казва ми Христо, през чийто ръце преминава грубата козина, която превръща в усукана нишка. Тъче на вертикален стан, опрян в стената, така опората обира тежестта при ударите.
Някои от инструментите, с които майсторът си служи, са още от времето на Възраждането, а станът в работилницата му на Етърската чаршия е отпреди 120 години. Изтъканото е в домовете на хора от различни краища на България и на Европа, дори от Япония и Австралия.
Христо не крие, че душата му се отваря, когато човекът срещу него знае какво иска. Спомня си случки, някои куриозни, в които се е разделил с дисаги, пазени свидно в дома му.
.
Снимки: Велина Махлебашиева
По публикацията работи: Яна Боянова