Художникът-фолклорен изследовател Надежда Кутева пред Долап.бг:“Шевицата е почеркът на българската жена“

Надежда Кутева е родена  в София. Завършва „Стенопис“ във ВИИИ „Николай Павлович“ в София през 1971 година. Десет години по-късно получава пълна стипендия в колежа „Коркоран“ във Вашингтон, САЩ. Първата самостоятелна изложба на Кутева е през 1975 година в София. През следващите години има над двадесет изложби в различни страни, включително Кипър, Виетнам, САЩ, Полша, Япония, Сърбия, Македония, Словакия, Холандия и Германия. Преподавател е по живопис в НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“. Носител е на две първи награди от старозагорското квадринале „Митовете и легендите на моя народ“. През 2022 година представя изложбата си „Небесни образи“ в Стара Загора и София. На 21 март 2024г. в Стара Загора откри акварелна изложба „Кукери“. Тя беше и част от журито на 23-те маскарадни игри в Стара Загора.

Госпожо Кутева, какво Ви провокира да изследвате и документирате чрез средствата на изобразителното изкуство българският фолклор?

Стара истина е, че първите седем години са много важни за възпитанието и оформянето на интересите на всеки човек. Откакто водя съзнателен живот, в буквалния смисъл на думата, съм свързана от най-ранна детска възраст с фолклора. Помня още много ранни пътувания в Родопите. Баща ми, Филип Кутев, ме носеше на раменете си в Широка лъка, в Чепеларе…Помня сватби, на които се играеха хора . Нямам спомен това кои години е било, но познанията се трупат. С тях и интересът. Много е важно да имаш богата библиотека. Отдавна съм осъзнала, че не става само с гледане и слушане, а става и с четене, и то много. И все пак, фолклорът е култура, която се учи в живота, не по книги, не по ноти, не по интернет, а на село. Който няма инстинктът за усети тази култура, да се зарадва на мириса на черга, на долап, той никога няма да разбере какво е фолклор.

Това, което ме е провокирало и като художник -изследовател в някакъв смисъл е може би уроците от Възраждането. Още преди 70-те-80-те години на 19 век, когато тръгват големите събирачи на фолклор, има едно предишно поколение от 50-те до 80-те години на 19 век, които правят първото регистриране на фолклора. След тях са Братя Миладинови, Кузман Шапкарев…Те се застъпват едно след друго поколения. Те създават един метод на изследване, който се нарича теренно изследване и който се използва до ден днешен.

В този период, който без съмнение е изключително богат на български фолклор, няма художници -документалисти. Защото това е периодът в който нашите големи художници вече работят в областта на иконографията. Те са и школувани. Има интересни проблясъци от мисионери, които минават през България и които правят откъслечна документация на българския костюм. Има един австриец Франц Калиц, бих казала ренесансова личност. Той е изследовател, журналист, пътешественик и художник. Той прави прекрасни гравюри на български селяни и на турски войници, защото това става в рамките на Турската империя. Неговите произведения знаем по каталози, защото в България няма от тях. Те са в Париж и Виена като музейни вещи.

След това има един много голям художник Иван Мърквичка. Приносът му към българската култура наистина е гигантски, защото като сътрудник на Министерство на просвещението въвежда рисуването като задължителен предмет в училищата, основава рисувално училище в Пловдив, след това в София. През тези 26 години, през които пребивава в България, въвежда традицията да се рисува по натура. Освен историческите картини, които създава, прави много портрети на предимно жени -моми, облечени в национални костюми. Неговите портрети представляват пълна документация на българския национален костюм в области в Северна България, Северозападна и Южна България – пловдивско, плевенско и в македонския край. Тези негови портрети са толкова точни, че действително служат като учебник на тези етнографски региони. Създавайки тези школи, под неговите ръце излизат и първите поколения художници, които вече рисуват по натура. Те са изцяло обърнати към българския вид етнография – Иван Ангелов, Митов и пр. През 20-те 30-те години на 20 век, нашето изобразително изкуство е обърнато към бита. Застъпват се няколко поколения художници, на които , за щастие, цялото творчество е посветено на българския бит и на българската етнография. Защото техните картини, представляват същата документация на българския национален костюм и на българския бит.

Интересно защо кукерите, които познаваме от този период, от най-старите снимки в изданията по етнография, чиито маски и костюми са толкова експресивни, не влизат в изобразителното изкуство и то за много голям период.

Един много голям изследовател -етнограф Христо Вакарелски – полски възпитаник, в своята студия върху кукерския ритуал, пише нещо много интересно: Ритуалът, който изследва като театър, като игра, констатира, че докато ритуалът е предимно игра-театър, до Първата световна война, то след нея в следващите десетилетия започва да се развива маската и костюмът. Това негово наблюдение се оказва прогноза за това, което ще настъпи през следващите десетилетия. Сто години след Първата световна война, през последните 50 години наблюдавам невероятен възход на кукерската маска и костюм, на вида, на атрибутите. Това продължава да се развива. По всичко личи, че все по-интересни ще стават тези маски, за съжаление на разпадане на българския национален костюм , който виждаме във все по-стилизиран вид. Шевиците стават все по-опростени, защото липсва конкуренцията, която кара момите и жените да везат и да тъкат, за да се харесат на мъжете. Класическите шевици, които са основни в творчеството на жената са в застой.

Отново казвам, че кукерската маска и костюм са в невероятен възход и то във всички посоки. По време на това „мъжко ръкоделие“ те правят цели картини от пера върху главите си. Има региони, в които се правят шестоъгълни картини, или многоъгълни, или безформени, само от натурални кокоши пера. По такъв изкусен начин успяват да наредят всички натурални нюанси -бяло, розово, синьо, лилаво, кафяво, черно, зелено, че правят огромни картини върху главите си. Това действително е някакво невероятно творчество. Творчеството се състои не само да се съчетаят и подредят цветовете, но използват и посоката на перата, като допълнителен маниер, за да изградят целия ритъм на тази украса. Кожите се използват също в натурални цветове. С удивителен вкус се съчетават цветовете – кафяво, сиво, черно, бяло, къси косми, дълги косми…Има едно много хубаво съчетание специално в тракийския край в изработката на маската. Разнообразието е огромно. Въвеждат се разноцветни пулове, които правят цялата украса в предната част на костюма – наредени в много цветове. На лицето се използват мъниста, огледала, панделки, кордели, всичко в съчетано многоцветие в някакъв шеметен ритъм и с някакъв изумителен вкус. При цялото разнообразие на материали да не забравяме, че маската всъщност е израз на творчеството на актьора, който се изявява и като драматург, защото той решава как ще я направи: дали ще е мрачна, страшна, глупава или смешна. Сам си изработва лицето, с което ще се яви в играта. И накрая рогата, които в някои области са решителен компонент от външния вид, предават скулптурен завършек на цялата композиция на един силует.

Това, което ме е увличало и увлича да работя на тази тема, именно тази смяна на облеклото и целия вид на кукера, което сигурна съм, че доколкото се опитваме да коментираме настоящето на кукерската маска, ще бъде много интересно да се проследи развитието й не само от фотографи, но и от художници. Защото това е огромно поле за изследване и за вдъхновение на всеки художник. Аз не съм точно художник -етнограф, каквато бих желала да бъда в бъдещия си живот, но се опитвам да бъда точна към всички области. Защото, както в музиката и в етнографията няма въобще кукерство. А те са толкова разнообразни и експресивни, че е грехота да ги подвеждаш под един знаменател. Хубавото на тази култура е регионалния силует, регионалната физиономия, която има във всички области.

Какви са кодовете на българската шевица, с която Вие сте се занимавали много години?

Шевицата е почеркът на българската жена в ръкоделието. Чела съм много интересни изследвания за шевицата, специално за шопската шевица. В средновековието от тук са изнасяни робини към Азия, които да тъкат и да бродират. След известно време или след няколко поколения се връщат обратно и донасят няколко основни мотива за шевица. Това са пиратските двойка коне, двойка фазани, двойка гълъби. Те идват от тяхната религия, както и свастиката. Свастиката, която така яростно нападаме по ред причини, всъщност е пожелание за благоденствие. Това е въртенето на Слънцето. Свастиката, която идва от Средна Азия, пак от тези векове, много интересно е застинала в ръкава на шопската носия. Шопските женски носии имат най- богато украсени ръкави, които са само в червено, в различни нюанси -светло, тъмно, мораво. Там има мъжка и женска свастика, според това накъде се въртят страните – наляво е женската, надясно е мъжката. В народната митология в началото на добро и зло, на върховно и подчинено винаги е надясно. Докато лявото е женското начало, детинството.

В различни източници се говори, че по тези шевици се разбира къде по света са се разпръснали българите , така ли е?

Ние сме един кръстопът – и някога и сега, като бит, култура, нрави …и всичко. И шевиците бележат много основни неща. По тях се чете и разбира, че от Азия внасяме абстрактните мотиви и животинските елементи. Докато от Рим се внасят флоралните мотиви. Така се пише в историята на изображенията в бродерията. Всъщност през Византия минава облеклото на цяла Западна Европа. Пак идвайки от Азия, по пътя на коприните. С материите, с цветовете, с мотивите те преминават през Балканите и обличат в цветове и щапми цяла Западна Европа в Средновековието, докогато са носили коноп, кожи и пр. Така говори историята на костюма.

А китениците, халищата, шарените черги наше достояние ли е или не?

Те са типично балкански. Пак идва от начина, по който се отглеждат животните и натуралните материи, от които се правят. Има ги в Румъния, България и Македония. Фолклорът няма нищо общо с границите и държавите. Той е толкова стар, че движението на културата няма определени граници. Тази зона културата е такава, както и всичко останало.

Понеже сте присъствали на много обреди, обичаи, традиции, как се развиват те във времето? Наши местни ли са или идват отнякъде?

Тръгват от бита на хората, като техни взаимоотношения и най-вече са свързани с трудовата дейност. Те съществуват откакто съществува животът. Много съм чела за нестинарския обичай – студия на Михаил Арнаудов. То също идва от Средна Азия. Арнаудов прави изключително интересно проследяване на целия обичай, който минава през Босфора, диагонално през нашите земи, през Италия – в Западна Европа и от там отива в Африка. Така че движението на нестинарството е от Азия към Африка през Европа. Интересното при нас е, че идва като обичай, който е предхристиянски. Когато император Константин въвежда християнството, без да се проследи и от него в кой век, постепенно този обичай се прикача, както и много други, към празника на Св.св. Константин и Елена.

Много интересен е най-новият ни български обичай, който вече е ясен като проследяване. Това е Мъжкото хоро в Калофер. Прави се само на Йорданов ден. Той е повече фолклорен, отколкото религиозен. Макар че в основата на празника се явява свещеникът, който „кръщава“ водата със светена вода. Това е огромен празник с предварително подготвяне на мъжете, които ще навлязат в ледените води, от предната нощ със съответната настройка -психическа, емоционална и пр. Това е действително феномен за съвременния български фолклор и със сигурност ще продължи много в бъдеще. Мъжкото хоро се практикува и от павелбанските кукери, които след като си изиграят игрите, до един се хвърлят във водата, за пречистване на душите и телата.

В моята самостоятелна изложба „Небесни образи“, с който гостувах в Стара Загора, нарисувах мъжкото хоро в Калофер. Вместо на река Йордан, Мъжкото хоро се провежда на река Тунджа.

Освен към фолклора, Вие имате професионален интерес към храмовете и манастирите. С какво провокират те Вашето любопитство?

Той започна от едни мои дълги пътувания през 90-те години на ХХ в. Македония. Там много пъти се потопих много по-рано от 19 в. Първото ми отиване в Македония, още през 70-те години, ме изуми от техния чист, прекрасен западно-български диалект. Когато излязох на пътя в Прилеп – нямаше шосета, паважи, тротоари, беше град от селски тип. Хората се издържаха като отглеждаха животни и растения. Тогава за първи път усетих аромата на чистия диалект. Все едно, че си в 18 в. Те много пазят и музикалната си култура, и етнографията си. Така ми се подреди съдбата, че много пъти ходих в Македония. Там е огромен тест по перспектива да рисуваш куполите на храмове. Тези сложни постройки от византийската архитектура, са много трудни за рисуване. Гледката е огромна наслада за очите и много трудна за рисуване. Започнах да рисувам техните църкви около Струмица, около Прилеп…На много места пътувах. В манастир Якимо Судовски има две църкви -от 15-ти и 19 в., които са уникална хармония между два века. След това на различни времеви интервали, съдбата ме „хвърляше“ в Гърция, в Несебър, където църквите са точно такива, като край Струмица. Те са с камерна, интимна архитектура – прекрасна, на места със запазени фрески, на места – зидовете от камък и тухла, са също много вълнуващи като структура и колорит. След това интересът ми се закова върху църквата „Св. Георги“ в София, която също е шедьовър. Темата скача от място на място, продължава и се надявам да продължи. Но началото на интереса ми бяха македонските манастири преди доста години.

Госпожо Кутева, след затишието на фолклора у нас през 90-те години, смятате ли че сега е време на възхода му?

В някои отношения -да! Защото в музикалните училища има много добри школи по пеене и по инструментална музика. Автентичното пеене от всички краища на България, вече се изучава като един вид академична дисциплина от хора, които искат да учат пеене. Както американките идват у нас да изучават автентичните песни мота-мо, по същия начин нашите деца учат онова, което може да се научи. През 90-те години към общините се закриха етнографските служби, центровете за художествена самодейност, които бяха двигателите за събори, фестивали, конкурси и пр. Това, според мене, е голям грях към нашата традиционна култура. Но, инстинктът за самосъхранение все пак победи и сега се учи фолклор. Кукерският обичай бележи огромен бум като масов. Има много запазени и много развиващи се тенденции в това отношение, което е най-хубавото.

Какво научихте по време на специализацията Ви в Америка?

Много ми помогна да осъзная колко е стара и уникална нашата фолклорна култура. В Америка има огромни музеи, има изключително добре поддържано музейно изкуство, но няма Ренесанс. Няма това съзряване, което имат старите култури . И човек, когато осъзнае тези неща, може съвсем спокойно да се осланя на собствените си инстинкти за запазване на култура и да осъзнаеш колко много можеш да научиш от старата култура, от която произлизаш. Не е нужно да гледаш навън. Затова имам доста критично отношение към хората, които с комплекс за малоценност коментират някои явления. Опитай се да направиш нещо свое от тук, от където си роден. Това е много трудно и трябва много познания, но и чисто съзнание, без комплекси за малоценност.

Росица Ранчева