Вместо Реквием за Таньо

Поетът Таньо Клисуров:“Няма по-хубаво нещо от възроденото приятелство“

На 23 май 2023г. , ден преди празника на Светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност и в деня, в който навършва 79 години, поетът Таньо Клисуров разгръща страници от журналистическия си бележник и си припомня интервюто на Надежда СТАМБОЛИЕВА.
„С изненада, но с благодарност прочетох това отдавнашно интервю на Надя Стамболиева с мен, публикувано  и в социалната мрежа. Мисля, че доста от думите ми не са загубили давност“- споделя поетът. ·
Беден материално, но богат душевно, аз съм типичен пример на провинциален писател.
Таньо Клисуров е роден на 23 май 1944 г. в Мъглиж. Член е на СБП и СБЖ. Завършил е българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Работил е в културния отдел на в. „Септември“, главен редактор на литературния алманах „Хоризонт“ и на в. „Вик“. Драматург на ДТ „Гео Милев“. Автор е на 10 стихосбирки. Първата му книга „Южна гара“ получава голямата награда на литературните празници „Южна пролет“в Хасково. Носител е на Наградата за поезия на СБП и ред други литературни отличия. Почетен гражданин на Стара Загора, където живее и работи.
Таньо, 50-годишнината на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, който сме завършили и двамата, ме провокира да представя негови възпитаници, които доказаха, че и от провинцията произлизат самородни, ярки и безусловно талантливи автори, които не само заявиха своето достойно място в културата и обществото, но и отстояват позиции с успех и днес, в кошмара на безкрайния ни преход. На прага на своята 70-годишнина ти какво би казал за самия себе си като житейска равносметка?
– Ако приемем понятието „провинциален писател“ то аз съм типичен пример за такъв. Роден съм в провинцията, завърших провинциален университет, целия си съзнателен творчески живот прекарах в Стара Загора. Това не ми създаде комплекси, а трудности. Може би аз съм от малцината, за да не кажа единственият, от поколението поети от т. нар. търновска вълна, който не се уреди жител на столицата. А да се изявяваш и утвърждаваш като име наравно с останалите е два пъти по-трудно дори в град като Стара Загора със старата слава на Град на поетите. Сега, когато съм в навечерието на своята седемдесетгодишнина, си правя, естествено, равносметка какво съм загубил и с какво мога скромно да се гордея като провинциален поет. Един многознаещ професор наскоро ме нарече слабо известен. Може би има известно право. Особено ако се интересува от поезия едва през последните няколко години. Да, точно сега апетитът ми за изяви поспадна. Но все пак и аз имам своите скромни гордости. Член съм на писателския съюз вече 34 години, автор съм на десет поетични книги, печелил съм многобройни награди, включително и национални, почетен гражданин съм на своя град… Моите стихове десетилетия намираха място в реномираните списания „Септември“ и „Пламък“, вестниците „Литературен фронт“ и „Пулс“… Но хайде да го дам по-скромно, че изневерявам на себе си…
Какво ти дадоха Велико Търново, Стара Загора, животът ти далеч от столичната суета?
– Благодарен съм на Стара Загора. Когато се върнах тук след следването си, заварих истинско съзвездие от талантливи писатели: Иван Мирчев, Константин Колев, Христо Кацаров, Стойчо Стойчев, Жеко Христов, Петър Тонков… В тяхната среда аз развих онова, на което се научих във Велико Търново от талантливите си приятели състуденти: Калина Ковачева, Марин Георгиев, Борис Христов, Паруш Парушев и още няколко имена. Споменах за Иван Мирчев. Той е моят втори университет. Казваше: Истинската поезия отговаря на три изисквания: новота, яснота и вълнение. И до днес не забравям заръките му. Започнах като журналист в единствения тогава окръжен вестник – „Септември“. Отначало като литературен сътрудник в селскостопанския отдел, а по-сетне и като завеждащ културния. На какво ме научи журналистиката? Най-напред на творческа дисциплина. Който е работил във вестник, знае: страниците на новия брой не могат да чакат, не търпят отлагане, оставяй всички извинения настрани и пиши това, което трябва да предадеш в срок. Но по-важното: журналистиката ме потопи истински в живия живот. Научих се да усещам пулса му, да общувам с хората, да съм в курса на събитията. Май това е ключът за отговора на въпроса: защо предпочитам реалистичното писане и в поезията. Сложните, отвлечени метафори, мъглявите послания, постмодернистичните увлечения са ми чужди. Обичам яснотата, харесвам, когато читателите ме разбират, когато улавям обратната връзка. Всичко това не означава, че заставам зад елементарното, зад едноплановата репортажност. Но както казваше един поет: И бистрата вода може да бъде дълбока, а често пъти мътната е доста плитка.
Днес май мнозина се изживяват като поети, с лекота издават книги, добиват самочувствие, но като че ли поезията девалвира, греша ли, или е така наистина?
– През 2012 г. посетих Русия. В Москва излезе моя стихосбирка под заглавие „Сказано глазами“, талантливо преведена от поета Денис Карасьов. Имаше премиера. Там отново изпитах самочувствието, че съм поет. В Русия обичат поетите, ценят ги, гледат на тях едва ли не като на национално богатство. Не съм привърженик да се подценява българското, но трябва да призная, че в последните десетилетия поетите загубихме престижа си, авторитета си. Защо? Най-напред защото и куцо, и сакато, както казва народът, си плаща и издава стихосбирки. Книгоиздаването се превърна в абсолютен бизнес. Гледам по телевизията и ми кипи отвътре : всеки, поканен в някакво предаване, го титулуват като поет или писател. Нашето изкуство ли, дявол да го вземе, е най-лесното, та се хвърлят към него? Защо не всеки се пише художник, артист, танцьор или певец? Второ: самата ни държава подценява художественотворческия труд. Властимащите те оценяват или политически, или според това какъв капитал имаш. А у поета какви пари търсиш? Той едва преживява.
Какво мислиш за политиката и за управниците наши от последния ни четвърт век, накъде отиваме?
– В началото на промените се увлякох като мнозина да защитавам публично идеите си. Даже бях оратор на два-три митинга. После, като се смени властта, си загубих работата и никой не ме защити. Дойде ми на ум, че просто съм употребен. Имам приятели – от другата страна на барикадата, които по същия начин загубиха хляба си, като дойдоха на власт нашите. Разбрах: живее се с хората, с политиката не. Възродих старото приятелство с онези, с които тя ни беше разделила. Няма по-хубаво нещо от възроденото приятелство! И въобще от приятелството. Изпитвам го всеки ден, докато си пия кафето с актьора Борис Дюлгеров, белетриста Йордан Стоев, радиожурналиста Деньо Христов, сатирика Стайко Тополов. Благословен да е този споделен час! Сега съм пенсионер. Не живея с мисълта, че съм извън борда. Е, понякога и аз се убеждавам в правотата на народната мъдрост, че никой не е пророк в родното си село. Но го приемам философски. Винаги се е плащало данък на конюнктурата.
Стига ли ти пенсията? Как живеете в семейството?
– Пенсията ми е малка, но пиша публицистика тук-там, докарвам си за кафе и евтин вестник. Пък и като срещат името ми, читателите не ме забравят. Нали ние, пишещите, за едното име и за едната чест живеем? Считам се за реализиран човек. Удовлетворен съм от това, което сторих дотук. Е, жена ми не е. Тя често ми повтаря: Да си съпруга на поет днес не е особена привилегия. Аз й отвръщам:Добре е, че се срещнахме в друго време, когато да си поет означаваше нещо. Ако трябваше да се срещнем днес, никога нямаше да ме вземеш!. Не зная дали бях добър родител, но децата ми, син и дъщеря, са свестни хора. Дариха ме с по един внук – Велин и Борис. Ако става дума за продължаване на поетичната традиция в рода ни, ще отговоря с един ред от доста глупава съвременна песничка: ха дано, ама надали… Все пак онзи ден дъщеря ми, като съзерцаваше двумесечния Борис, неочаквано рече:Какво така си се замечтал бе, мамо, да не ставаш поет като дядо си? Такъв съм аз – провинциалният поет Таньо Клисуров. Беден материално, но богат душевно. Поне в това отношение съм постигнал нещо, равностойно на класиците ни в поезията!

КЪМ СТАРАТА УЧИТЕЛКА

Защо не ме научихте, госпожо…

Аз бях любимият Ви ученик.

Бях за поет от Вас ръкоположен,

но не научих сигурния трик,

съдбата с който да излъжа лесно –

с усмивката си тя да ме дари…

Слабаците се справиха чудесно:

натрупаха имоти и пари.

Сега са силни, дирижират строго

годините ни с безпощадна длан.

Защо тогаз ни учехте, за Бога,

че да си честен също е талант?

Животът смъкна ми до девет кожи

и без да нося някаква вина.

Защо не ме научихте, госпожо,

как да запазя аз поне една?

Нима така да съществувам е възможно –

сърце оголено зад крехките ребра?

По нещо си приличаме, госпожо…

Упреквам Ви…И Ви благодаря!

Таньо Клисуров