Снежина Петрова пред Долап.бг: „Човечност, това е което трябва да правим и чрез изкуството“

С моноспектакъла си „Една българка” по едноименния разказ на Иван Вазов актрисата Снежина Петрова направо ми отвя главата. Като хипнотизирани, напълно бездиханни, бяха учениците от 6 и 7 класове на 5 Основно училище „Митьо Станев” в петък, 16 февруари в залата на Кукления театър. Този спектакъл трябва да се гледа по строен план-график от всички шестокласници и седмокласници от всички основни училища в Града на поетите, липите и правите улици, град с уникален Музей „Литературна Стара Загора”.

Когато след спектакъла направихме интервюто, започнах с въпрос за една магия с участието на Снежина Петрова на сцената на Народния театър „Иван Вазов” – премиерата на постановката „Моби Дик” на режисьора Диана Добрева.

Как се постига тази хипноза между вас, артистите,  в „Моби Дик” – такъв огромен актьорски състав и такова хипнотично единение?

Мисля, че темата на спектакъла е много голяма и побира всички нас в нея. Всеки от нас си има своята интерпретация, своя момент, през който се свързва с този текст – тази история, притча, поема – и това направи представлението много лично за всеки от нас. Може би това е, с което то излъчва и привлича.

Прочетох в едно интервю, че тайната е, че актьорите много обичат Диана Добрева и че тя ги обича много. Добре, с обич ли се постига всичко това, с дисциплина ли…? Тази огромна работа на сцената изисква пълно стиковане?

Ами с всичко това. Разбира се, се постига и с време. Рядко съм имала такъв дълъг репетиционен процес, въпреки че Диана малко ме е викала на репетиции, ние така се разбрахме, че моята роля ще е по-фрагментарна. Постига се с време, ресурс и подкрепа на цялата театрална машина, институция, това са важни неща. И вече това което Диана прави! Тази нейна неистовост някак  задължава всички актьори да се качат на такава степен и те.

Кой е Вашият любим учител или учители по театрално майсторство?

Имах шанса да бъда в първия експериментален клас на проф.Младенова и проф.Добчев. Те ме вкараха в лоното на театъра и ми предадоха този театрален ген, който не допуска симулацията. Винаги ще ги признавам за мои учители. Оттам нататък човек се учи от всичко, от собствения си живот и изпитанията в него. Не само от театъра, въпреки че театърът включва всичко – и науката, и изкуствата, и живота, и психологията, културите…

За мен Вие сте честен човек.Сега на много места у нас се учи актьорско майсторство. Честна ли сте с младите хора – кой от тях става за актьор и кой само плаща семестриална такса?

Нашата програма в Нов български университет възприемам като Програма за личностно развитие. Не мога да излъжа студента, че завършвайки нашата програма, ще си намери работа . И въобще завършвайки театър, където и да е, и в държавните училища , ако някой му обещава – че това ще бъде професия, с която ще може да живее…  – не, няма да бъде, или поне в началото няма да бъде. Виждам, че за 4 години нашите студенти се видоизменят, пристрастяват към културата, към изкуствата, откриват себе си, разбират много повече себе си и могат да направят сами избора в живота си. Не съм аз този, който ще каже, дали един млад човек ще стане артист или не. Само казвам,че ако той поиска нещо силно, автентично, има пълното право да го преследва. Животът ще покаже, аз не съм този съдник.

Защо на младите артисти не им се разбира, като говорят на сцената? Нали учат дикция?

При нас също този проблем е много голям. Идват деца с нарушения в говора, имаме прекрасен логопед, който работи с тях …Но логосът, текстът, говоренето – то е продължение на мисленето, на дишането и на чувствата. Когато там нещо малко се е разбалансирало, не става само с упражнения на говора. Речта се лее, когато тя е форма не нещо, което е и чувство, и интелект в едно и това просто е апаратът, чрез който да го сведеш до знанието на публиката. Има и тежки, чисто физически дефекти, но мисля че по-голямата част от поколенията първо изпитват свян да говорят висок текст – това е един психологически проблем, свян от високия текст. Те някак си се повличат по това да бъде текстът патетичен – а той трябва да стане личен. За да стане личен, трябва да го разбереш. За да го разбереш, трябва да имаш и опит, и капацитет за това. И тогава текстът ще стане ясен.

Какво е мнението Ви са съвременните театрални сценарии, виждате ли ярко перо, ярки посланията?

В Нов български университет правихме 4 години конкурс за нова българска пиеса. Доста текстове изчетохме. Дори и да се появи един автор, той някак си ще бъде сам, няма да предизвика явление в българския театър. Мисля че това, което трябва да се случи и може би ще почне да се случва са група хора, които пишат. Които да създадат тенденция, да увлекат театъра и просто да кажат: Това е българското лице на театъра, това е българската дума в театъра! И не само българската, а думата на Източна Европа, на съвременна Европа и на малката държава в голямата общност –какви са нейните теми, нейните проблеми. Това ще ги интересува хората по света. И ако се намерят куражлии, които да направят един екип, да започнат да пишат и да работят с група режисьори – може би ще  стане този бум в театъра, от който имаме нужда. В момента всички успехи са индивидуални. Има нужда от нещо по-голямо, за да се говори за български театър по света. Но тук трябва и държавата да даде възможности, да подкрепя резиденции, програми, да ги подкрепя по-дългосрочно, това не става за няколко месеца или една година.

Как тази чувствителност  за работа с децата, за посланията към тях се изостри у Вас – може би от работата по големия театрален проект „Медея”?

Като майка видях, какво изпитание е за моите деца да попаднат в този свят в момента. Докато правихме „Медея” светът беше един. После дойде КОВИД, после дойдоха войните и той се промени. Наистина съм със свито сърце за това, какво мога да им преподам, за да им помогна в този свят, който мен самата ме шокира. Единственото е – човечност, това е което трябва да правим и чрез изкуството. Още – емпатия, разбиране, приемане. Покрай децата видях, че като родител имаш определен предел, до който можеш да бъдеш наставник. След това се появяват другите фигури в живота на детето –учители, треньори, приятели, родители на техните приятели. Тяхната дума ще се чува повече. И затова влязох ето в такава роля „просветител”, какъвто се надяват моите деца да намерят и в други хора в живота им – този, чиито думи ще чуят.

Интервю на Уляна Кьосева

Снежина Петрова завършва НАТФИЗ „Кр. Сарафов” през 1994 г. със специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър” в експерименталния клас на проф. Маргарита Младенова, проф. Иван Добчев и проф. Георги Дюлгеров. През 2010 г. става доцент на Нов български университет.

Сред множеството й специализации са: по актьорско майсторство при Кшищов Зануси, уебдизайн към Център за изкуства „Сорос”, съвременен танц с лектор – „Rubato theatre”, арт мениджмънт към Център за изкуства „Сорос”, съвременни танцови техники на Робърт Таниън, уъркшоп View points с Джей Шайбм, разработване и управление на проекти – ЦПО към НБУ. През 2001 г. става стипендиант на програма Artslink с творчески престой в Ню Йорк, където участва и в уъркшоп на Тадаши Сузуки. През 2004 г. е участник в изданието на Mobile Academy в Берлин, а година по-късно – в 41. Международна театрална среща, Берлин.

Снежина Петрова е съосновател и изпълнителен директор на сдружението за независими театрални проекти „Легал Арт център”, щатен преподавател в Нов български университет, департамент „Театър”, а от 2009 г. е щатна актриса в Народния театър „Иван Вазов”. През 2012 г. става ръководител на департамент „Театър”, НБУ. Изпълнява роли в спектакли, знакови за българския театрален живот, с режисьори: Десислава Шпатова, Стефан Москов, Явор Гърдев, Маргарита Младенова, Иван Добчев, Галин Стоев, Стоян Камбарев, Младен Киселов, Юрий Бутусов, Лили Абаджиева, Диана Добрева.

Снежина Петрова печели много награди и номинации, гастролира в чужбина и участва на едни от най-важните международни фестивали.