Марияна Налбантова на 60 години пред Долап.бг:“В училище, като учител, най-сетне намерих себе си“

На 16 февруари 2024 г. една обаятелна старозагорка навършва мъдрите 60 години. От дете е отдадена на изкуството, литературата и културата. През последните 10 години е сред обичаните преподаватели по Български език и литература в Националната професионална гимназия по ветеринарна медицина „Иван Петрович Павлов“. „Зарежда се“ най-редовно на оперни и театрални спектакли, на концерти и изложби, от хиляди прочетени книги. Над 30 години практикува йога. Част е от Дружеството на старозагорските писатели.

Има прекрасно здраво семейство и се гордее с двамата си пораснали синове.

Долап.бг честити празника на Марияна Налбантова с пожелание за здраве, лично и семейно щастие и още дълги години да се раздава с обич на общността .

Откога и откъде у Вас е този нестихващ интерес към изкуството, литературата и културата?

Не мога да кажа точно откога и откъде, но имам много интересен детски спомен. Може би съм била във втори или трети клас. Заведоха ни на театър, а след края актьорите ни поканиха на среща, вероятно в гримьорната. Бях впечатлена от един актьор, който играеше Лошото Дяволче. Беше много страшен на сцената. С нас, обаче, беше много внимателен и ласкав. Дори ми подаде да докосна рогчето на Даволчето, което се оказа от дунапрен. Това толкова ме разсмя, успокои и ми стана весело, но и ме предизвика да тръгна по пътя към театъра.

После се появиха няколко велики учители и първата е Росица Ранчева. Тя събуди у мене не желанието, а потребността как правилно да говоря. Тогава за техника на говора не бях чувала. В университета, където завърших Българска филология, проф. Вера Стефанова ни даваше упражнения по риторика, които отдавна, отдавна вече бях усвоила най-напред в Детския театър „Звънче“, който ръководеше другарката Ранчева, а после от другарката Янчева. Другото голямо име, което искам да спомена, е актрисата Асина Янчева. Тя провокира у мене усещането за изграждане на образ. Да можеш да видиш във всяка героиня много пластове. Няма само положителни и само отрицателни герои. Всички са многопластови. Целта да ги усетиш и да ги разгърнеш е част от работата на актьора. Стефан Добадов ни преподаваше в Театралното училище в Пловдив. Завърших специалност „Помощник режисьор“ и две години работех като такава в Димитровградския театър. Там се срещнах с изключителни личности и артисти. Бина Харалампиева – тогава никой не я знаеше. Тя пък ме научи на работохолизъм.

Бях на 19 години и бях убедена, че театърът започва от мене. Като ученичка в Пловдив имах възможност , по тоталитарно време, да се докосна до История на западноевропейския театъра, История на изкуството, Библията…Това е времето през което имах възможност да се запозная със Стария завет…Това са много важни моменти в живота ми, които са допринесли за интереса ми към изкуството, литературата и културата.

Как Стара Загора Ви помогна да разгърнете този интерес, това любопитство към света на изкуството?

Стара Загора е много интересен и приятен град за живеене. Той нито е много голям, нито е малък. В него няма преситеност от спектакли и културни събития, че да не можеш да прецениш на кое да отидеш, както това се случва например в Пловдив. И досега като ходя на гости на синовете ми в София, искам да отида на представление, но трудно избирам кое да е то. Докато в Стара Загора гостуват качествени спектакли. Е, в последните години халтурата при театралните постановки е често явление, но… Докато бях по-млада и живеех вече в моя роден град, културата беше и е на много високо ниво. Това сега се отнася за постановките на Операта, на Кукления театър, в последната година – две и за Драматичния театър. Т.е. в детството и младостта ми е възпитан този вкус към изкуството. В същото време от нищо не сме лишени и се задоволяват претенциозните вкусове.

Как продължи животът Ви след училището за сценични кадри в Пловдив?

19 години работех в театър- две години като помощник режисьор в Димитровград и 17 – като куклена актриса. След Димитровград отидох в Кърджали, после – Габрово, Ямбол и се завърнах в Стара Загора. Няколко години бях в Държавен куклен театър, след което с Красимир Койчев основахме първия Частен куклен театър в България. Там няколко години изиграх интересни роли. Междувременно завърших задочно Българска филология, защото не ме приеха във ВИТИЗ. Когато се завърнах след години в Стара Загора не можах да я приема изведнъж. Имах много резерви. Но с времето я преоткрих отново я заобичах искрено. Градът ни наистина има хилядолетен дух, аристократизъм и мощна енергия.

Как избрахте учителската професия? Какво Ви дава контактът с младите хора?

Вече 10 години преподавам Български език и литература в Национална професионална гимназия по ветеринарна медицина „Иван Петрович Павлов“ . Благодаря на директора ни д-р Ябълкаров , че ми повярва и ми даде възможност да се реализирам в тази много благородна и красива професия.

Не съм очаквала, но след 19 години открих себе си. Абсолютно съм сигурна, че моето най-добро място е пред учениците. Като куклена актриса съм изиграла цялата зоологическа градина, но винаги нещо не ми е достигало в самочувствието, все пак не съм завършила ВИТИЗ. На 50 години бях, когато за първи път застанах на учителската катедра. Няма да забравя едно момиче, което още след първата ми седмица като учител, дойде при мене и ми каза:“Сега разбрах, че литературата е много интересна!“ Какъв прекрасен комплимент.

Винаги съм се питала защо трябваше да стана на 50 години, за да стана учител, което наистина много положително ме зарежда. Отговорът ми е във възрастта. Защото имам достатъчно жизнен опит, както и в областта на литературата и изкуството, което е много важно.

По същото време моите синове бяха гимназисти и бях на „ти“ със жаргона на тинейджърите, с начина на живот, с интереси, които, нормално, не винаги съвпадат с учебния материал. Така че общувам много приятелски с моите ученици. Сещам се, че когато малкият ми син беше абитуриент, каних съучениците му у дома да решаваме тестове за матурата. Един ден негов съученик му казал:“Майка ти е много готина, въпреки че е учителка…“

Как Ви преминава един учебен час?

Хубавото е, че всеки час е много различен. И той се задава от учениците. Много са различни паралелките. Има момичета и момчета, които не само харесват, но и се увличат от литературата. Има други, на които интересът им е толкова, колкото да се справят на Държавните зрелостни изпити. Има и трети, за които литературата е празна работа. Много е трудно да съчетаеш аудиторията, за да можеш поне отчасти да им привлечеш вниманието. Сега се изкушавам да дам още един пример: През 2020 г. завърши класът, на който бях класна. Имах ученик с невероятни интереси, много интелигентен и ученолюбив, но изповядваше исляма. Преподавах разказите на Елин Пелин „Под манастирската лоза“ . Той заяви, че неговата религия не му позволява да ги прочете. Уважих неговото желание. Но на матурата се падна точно „Чорба от греховете на отец Никодим“. Стана ми толкова жал за това момче… Чуваме се с него и му казвам, че много съжалявам. Той ми отвръща: „Защо ще съжалявате, госпожо? Знаете ли колко много писах! Не съм чел разказа, но бях във всички Ваши часове и Вие така картинно разказвахте , че всичко разбрах!“ Това беше много голям комплимент за мене.

Непрекъснато говорите за двамата си сина?

Те са моята радост и гордост. Първачето на мама Стоян – завърши културология. Магистратурата му беше в Краков. Сега се реализира по специалността си в София. Той е моето продължение. Малкият продължава пътя на татко си. Завърши програмиране и е единственият българин в чуждестранна фирма. Той също е в България, което много ме радва.

Да не повярва човек, че на 16 февруари 2024 г. ще отпразнувате Ваша кръгла годишнина. Какво Ви прави все такава крехка, красива, елегантна, харизматична, здраво стъпила на земята, диалогична – млад дух в младо тяло..?

Чисто физически – йога. Практикувам тази философия повече от 30 години. Другата тайна е четенето. Определено литературата много ме е съхранила и обогатила. Всяко произведение сякаш идва при тебе в точния момент . Имах трудни периода в живота си. Четири години бях без работа, което ще рече не само без духовни връзки, но и без финанси. Тогава четенето ми даде отговори на много въпроси, кураж и сили да се преборя с трудностите.

За какво е молитвата Ви?

За здравето на децата и на семейството ми. За удовлетворение от работата ми. Да бъда полезна на повече хора.

Коя е любимата Ви дума?

В навечерието на моите 60 години открих една думичка, която се оказа много важна за мене:СМИРЕНИЕ, не примирение. Непрекъснато откривам дълбокия й смисъл. Има нещо много магнетично в нея. Дано успея да я разбера, за да потъна в нея. Така нещата се подреждат.

Росица Ранчева