НОЩ

„Не съм измислил нито дума! Всичко това сънувах тази нощ. И ми беше и радостно, и тъжно. Уж зная, че баба и дядо са отлетели отдавна, а бяха при мене, говорехме си,  философствахме върху нещата от живота…И беше много хубаво! И не беше страшно. А някак си премислям се и разкроявам времето  на грешки на копнежи и мълчания…“ Това сподели за читателите на Долап.бг поетът Йордан Пеев четири часа след като написа поемата „Нощ“. Разтърсваща изповед, не само за него, а за всеки от нас, живите…
НОЩ
Разкъсвам се
на срички
и на атоми…
Припламвам,
гасна,
някак си пулсиращо…
И грабвам като куфар стар душата си.
Опитвам от света да емигрирам.
„Какво ти липсва?!
Дом и супа имаш си?!“
Дочувам как подвиква стар приятел,
но той не знае, как до смърт ми писнаха
и иде ми да хукна през годините.
Да се завърна там, където пролетен
приглаждах на Надеждата къдриците
и лястовици, в брачния си полет,
градяха своите гнезда в очите ми.
Премислям се…
И разкроявам времето
на грешки,
на копнежи
и мълчания…
„Вий Господине,
май не сте от селото?!
Тук всички мъртви са…
Сама останала съм!“-
Една старица ме посреща в тъмното
Говори ми…
Ах, туй е всъщност баба ми!
Недоумявам как се е завърнала
най – вътре в мен,
преди началото ми.
Усмихва се,
подрежда бавно раклата:
„Добре, че си дошъл да ме изпратиш!
Тез дрехи,
запомни,
са ми умрялката!
Отвъд не можеш в стари да прекрачиш!
Дали ще ме хареса в тях пак дядо ти?!“
Усмихва се.
Усмихва ме.
Мечтае си…
Шамията й бяла е отметната.
И плитките й хукват през поляните,
и с младостта й се преплитат клетвено…
Затичвам се след нея бос към утрото,
а вместо светло,
става все по- тъмно…
По сипея на спомени разхвърляни
внезапно падам към света на мъртвите…
Там спускането винаги е стръмно.
И не е страшно,
а уютно някак си.
Смъртта е най- внезапната ни среща.
И сякаш ходя по трева от кактуси,
а не боде…
И болка не усещам.
С продраните криле на бивши ангели
прегръщам всички минали години
И онзи гроб,
изпил до кости дядо ми,
с надписан кръст,
и цялото ми име…
Каква ирония и репетиция
е този кръст
и надписа на него?!
„Не бой се,
Дане,
нищо няма да ти липсва!
Тук даже облаците са зелени!“-
Ех, дядо ми…
Отливам от ракията,
пръстта на едри глътки я поглъща,
а баба ми,
оправила шамията,
към него тръгва
и не се обръща.
Изпращам я.
Изпращам се.
Превръща се в печален знак
от минали събития
и като царевица се оронва
илюзията, че ще я настигна…
Събуждам се…
Като от кладенец изваден мокър съм.
Треперя
и опипвам покрай себе си…
В леглото ли лежа
или съм в гроба си?!
В прозорците припламва
кротък изгрева,
изпъва жили в хора и дървета.
И по кръвта
Живота бавно влиза
в деня ми…
И във утрото на всеки.
09.02.2024
Йордан Пеев