Да си спомним с респект и възхита за скулптора Александър Козаров (1954-2000г.)

Иво Козаров споделя за баща си Александър Козаров

На 8 февруари 2024 г. се навършват 70 години от рождението на Александър Козаров, който по мнението на изкуствоведите, е явление в съвременната българска и европейска скулптура.

Събитието ще бъде официално отбелязано в началото на месец март т.г. с откриване на ретроспективна изложба, посветена на изкуството на Козаров. Организирана е от Художествена галерия Стара Загора, със съдействието на художествени галерии от страната и приятели.

24 години след кончината на Александър Козаров, който тогава беше едва на 46 години, разговарям със сина му Иво Козаров, който е художник, преподавател в Школата „Моливче“ в Центъра за подпомагане на личностното развитие – Стара Загора. Разговорът ни върви трудно, защото болката по загубата на изключителния баща, още не е затихнала.

От Долап. бг благодарим за жеста на Иво с уверението, че с направеното интервю, още веднъж ще припомним на общността какъв забележителен човек и творец беше Александър Козаров.

Какъв творец беше баща Ви? Как работеше в ателието? Какви са спомените Ви за този изключителен творец?

Не познавам татко толкова като творец. Бил съм малък. Когато си отиде, точно наближаваше абитуриентският ми бал…

Какъв художник беше? Много пъти съм мислил за това. По спомени на негови близки, колеги и най-вече на майка ми, много бавно са ставали при нещо нещата като осмисляне, след десетки скици предварително. Разрових се из архива му – скици, рисунки, които са запазени при нас. На една и съща идея има множество рисунки, правени по различно време, при по-дълбоко осмисляне на нещата.

В ателието му виждах фантастични скулптора – минотаври, митични същества…Правеха ми впечатление,харесваха ми много, но си мислех, че те стават много по-бързо, отколкото татко ми ги ваеше. Щеше ми се да виждам все нови и нови скулптури…Когато пораснах и започнах да си задавам въпроси като художник, разбирам че той по-дълбоко и по-дълго е осмислял нещата. Физическото им въплъщаване явно изисква не само време, но и емоционална нагласа.

Явно Вие сте бил свидетел на варварското нахлуване и кражба на готовите експонати от ателието на баща Ви? Как преживя този вандализъм?

Татко подготвяше първата си самостоятелна изложба. Нещата, които е направил, никой не ги е виждал. Творческият процес при художниците и скулпторите е доста самотно занимание – дълго осмисляне, подготовка, процеса на създаване на скулптурата, на пластиките…Тръгва се от идея, от скица…Работеше с восък, преди това – с глина. Работите му са били на различен етап, различни елементи. Готовата отливка е още по-сложна задача с много неизвестни. Може да се каже, че същинската работа започва след като отливката е готова. Много труд и търпение се изисква да бъде приведена във вид за представяне…Дори и тогава е отминавал период,в който работата отлежава, докато се срещне с публика.

Разбра ли се кой е бил крадецът на тези скъпоценности?

Не, не! Съществуват различни хипотези…Може да е било просто лошо стечение на обстоятелства. Дори може да е някаква глупост, а не умисъл.

Това беше житейски удар върху баща ми. Беше нещо като шок…Не е лесно трудът ти от няколко години в един миг да се срине.

След кончината на татко неговите приятели подготвиха изложба от някои заготовки, скици, чертежи…Доста неща те се опитаха да върнат към живот. Всеки си даваше сметка:“Ако този човек беше тук, как щяха да изглеждат работите му и колко повече щяха да бъдат..?“

Безспорно това е огромна загуба, както за Вашето семейство, така и за изкуството на Стара Загора, на България и на света. За този кратък житейски и творчески път, с творчеството си се превърна в модел на съвременната скулптура.

Когато открива творческия си път и започва да работи съзнателно и нещата започват да се получават, идва естествено и признанието и той започва по друг начин да разсъждава и да се реализира, едва на 46 години болестта го надви и той си замина…

Може би трябва да кажем за инициативата на Художествена галерия -Стара Загора. По повод 70-годишнината от рождението на Александър Козаров , в началото на месец март т.г., се подготвя изложба на творчеството на татко. Организаторите се свързаха с нас. Предстои да подберат скици, рисунки…Събират се работи от нас, от приятели, от колекционери. Свързаха се с галерии от цяла България . Вероятно ще стане подобаващо, а може би и по-добре от изложбата, която приятелите му направиха в Стара Загора, в София, в Пловдив. Надявам се да се видят неща, които досега не са виждани от широката публика, а и от специалистите.

Какъв характер имаше Александър Козаров? Какъв баща беше той? С какво го помните?

Много лично е да говоря за татко си. Въпреки че беше изключително ласкав и грижовен към мене и по-малкия ми брат, изпитвах известен респект като голяма фигура, като сериозен човек, взискателен на моменти. Бяхме много хубаво и сплотено семейство, без никакви проблеми. Всичко правеше с огромна любов към децата си. Много се раздаваше за нас, за майка ни, за близките и приятелите…Може би затова толкова много хора все още го помнят и го обичат.

Вие професионално продължавате пътя на баща си?

Въпреки, че като него завърших факултета по изобразително изкуство на Великотърновския университет, занимавам се с доста по-различно изкуство. Още като малък и досега предпочитанията ни като творческа изява доста се различават.

Сега съм преподавател в Центъра за подкрепа на личностното развитие. Много деца участват в нашата Школа за комикси и илюстрации „Моливчето“.

Мисля, че Александър Козаров продължава и днес да живее с изкуството си, защото много от най-високите награди на различни форуми, са копия на негови пластики.

Наградата на Представителството на Съюза на българските художници в Стара Загора на ежегодния Есенен салон е неговият “Тракийският конник“. Голямата награда на Международното квадринале „Митове и легенди на моя народ“ – „Зографът“- също е пластика на баща ми и др.

Да, с изкуството си, баща ми продължава да живее. Но негови близки и приятели, ние от семейството му, въпреки физическото му отсъствие, продължаваме да живеем с убеждението, че той си е с нас.

Росица Ранчева