25 години от кончината на Петър Русков – главен художник на Старозагорска опера

Петър Русков

(31 март 1920 – 5 февр. 1999)

Сякаш вчера, или завчера беше онзи концерт по случай 50 години от одържавяването на Старозагорската опера. Градоначалникът проф. Ц. Яблански в приветственото си слово изреждаше създателите, първостроителите – все имена, които …трябва да си спомняме. Но колцина ги знаеха и помнеха?!

И в миг залата сякаш се взриви от аплаузи. Кметът беше стигнал до имената на онези оперни труженици, някои от които присъстваха, бяха поканени на тържеството. Той прекъсна речта си, а някъде в средата на салона, сред публиката, възрастен, дребен на ръст мъж с очила, с видимо притеснение се беше изправил и се покланяше наляво-надясно, като същевременно опитваше да изтрие сълзите, издайнически пъплещи към побелялата брада. Петър Русков, първият щатен художник на Операта в града на липите. Толкова години… Не бяха го забравили… напълно!

Не бе стъпвал на спектакъл от деня, когато му връчиха заповедта за пенсиониране – не в края на сезона, както обикновено се практикуваше, а по средата – „поради навършване на трудов стаж и възраст за пенсиониране”[1]. „Сложно, макар пределно учтиво и колегиално, съжителстваха в театралния бит на Стара Загора художникът на Операта Петър Русков, с дебют там в 1943, и художникът на Народния театър Йван Йорданов, брат на Димитър Димитров. От самото начало, още от 60-те години, беше трудно. Димитър за всичко се съветваше с брат си и все го теглеше към съвместна работа с него. А Русков и Йорданов бяха творци с различна естетика, с различен вкус. Русков отговаряше за зримия образ на Операта, но Димитров оглавяваше тази Опера. И така… накрая се стигна до пенсионирането на Русков и зачестилите гастроли на Йорданов, всеки със своята участ, в огорчение или с удовлетворение…”[2]

Тези сякаш безкрайни аплаузи го върнаха назад във годините.

Още не бе завършил Художествената академия, когато предложи на Общинската опера да изработи сценографския проект за операта на Адолф Адам „Ако бях цар”, даром! С колко усърдие и любов създаде скиците на декорите и костюмите, колко старание вложи в направата на декорите – не представяше само себе си, беше заложено името и на Иван Пенков, чийто пръв (и цяла година единствен!) студент беше в новооткритата специалност „Сценография”, но и на преподавателите му Дечко Узунов, Кирил Цонев, Николай Райнов и на още други – като учителите му по рисуване в Стара Загора Васил Тодоров (1893 – 1977) и Димитър Караджов (1907-2000)[3], от които беше „купувал занаят”. А пък толкова можеше да се научи в практиката, за живия театър, от Хитьо Попов, започнал режисьорския си път като нехоноруван помощник на К. Михайлов-Стоян още през 1913[4]! За първи път в старозагорска постановка тогава (1943 г., „Ако бях цар”) беше монтиран рундхоризонт, допринасящ за нивото на външните картини, а работата на „младия и талантлив художник П. Русков” в „една постановка, невиждана досега на старозагорската сцена” беше впечатлила и дописника на в-к „Вечер”[5]. До тогава и Операта, и Драмата бяха играли на скалъпена мебилировка, желанията и старанието на гост-художниците и ентусиазмът на любителите не бяха достатъчни за преодоляване на оскъдицата.

После, след войната, завърнал се от фронта, започна веднага в Операта. На 1 април 1946 г. дойде така дългоочакваното признание за единствената по него време българска извънстолична оперна трупа – Операта бе одържавена. От същата дата бе и заповедта му за назначаване – вече съвсем официално – „художник-проектант”! Заредиха се декори и костюми за вече поставяни преди, познати творби, които трябваше обаче да изглеждат по нов начин, по-достоверен, по-близък до виждането на авторите им. Но посегнаха и към опери, непоставяни до сега от местната трупа, „за първи път извън столицата…”, „за първи път в България…”, нови заглавия, сега писани произведения.

Като онези, старите майстори, чели и препрочитали Светото писание, за да разкажат в щрихи и багри житията на светците, мъките Христови, смъртните грехове и страданията на изгубените души, той трябваше да „влиза” в световете на различни творци, в действия през разни времена, на какви ли не места по света – непристъпни замъци или безкрайни снежни полета, вековни гори или водни простори, селски хижи или величествени древни храмове… с проникновение да „облича” творбите в сценичните им одежди, да насочва публиката, а и не само нея. Като онези, старите майстори, населващи избел ните дувари на черквите със сцени и образи, и той разполагаше само с една сцена, която трябваше да „оживее”… макар и не во веки …само за спектакъла.

Как само се работеше с Драган Кърджиев – винаги подготвен, записал в тефтерчето си всичко, до най-дребния детайл, търпеливо и подробно обясняваше какво иска, какво му трябва. В София, работил при много по-добри условия, Кърджиев нито за миг не възропта срещу нещо тук, в Старозагорската опера, на значително по-малката и бедна сцена; само десетина дни след пристигането си вече беше огледал всичко и беше изготвил доклад-предложение: какви специалисти и как по-безболезнено, поетапно да се назначат, какви ателиета и технически съоръжения са крайно необходими, „защото операта преди всичко е театър”!… Тогава бе създадено и тяхното ателие, художническото. Как да не дадеш всичко от себе си, когато те води такъв …Жрец на изкуството!

Ами Стефан Македонски, колко отдаден беше и той и каква „Кармен” направиха заедно! И Анна Воробьова с първия балет на старозагорци, „Куклената фея”. И после …с колко още режисьори, хореографи, диригенти, пък и с колеги художници от други театри работи. Толкова години… На Втория национален преглед на оперните театри от старозагорци май само той бе споменат с добро – заради „умението си да подпомага режисьора в намирането на по-разнообразни мизансцени и с чувството за пространствени решения”.[6]

Дълги-дълги години малката и плитка сцена на Стария театър приютяваше големите, амбициозни заглавия в репертоара и го подтикваше към истинска виртуозност в създаването на илюзии за достатъчно пространство, дори за монументалност на внушението[7], когато това беше необходимо. Старозагорската опера не беше Софийската, нямаше как да поръчват декори във Виена или да вземат костюми (макар и бракувани) от чужбина… Трябваше много изобретателност, много фантазия и търпение, за да бъде в помощ на режисьора, на колегите си в театъра, да „разкаже” на всички „обстановката”, в която се развива действието.

Годините отминаваха, трупаха се един след друг и негови, и на гостуващи сценографи проекти, но Петър Русков винаги следеше работата в ателиетата, изпълнението на скиците, независимо чии са, нали беше в неговия театър, за неговата публика, в неговия град. Правеше проекти и за Драматичния театър, и за трупи в други градове – професионални, любителски, всякакви. Гостува и в оперните театри на други страни и народи – Москва, Варшава, Киев, Берлин, Рига… Колко ли станаха постановките?! Само в Операта трябва да са надхвърлили сто[8]. Когато гостуваше в други театри, не пропускаше възможността да порисува – набързо нахвърлян ескиз, скица, пейзаж, понякога интересен образ. Опитваше в разни области – графика, акварел, смесени техники. Не само участваше в изложби, а беше и един от най-активните в учредяване гилдията на старозагорските художници. Но това беше отдавна, толкова отдавна, сякаш в друг някакъв живот.

Сезоните някак неусетно летяха. Постановки, изложби, гастроли… проекти за плакати и специални ръчно рисувани покани, музейни експозиции, отличителни знаци… Имаше постижения, случваха се и неудачи. Гостуващият режисьор не винаги е склонен да се съобрази с друго мнение, налага се да се правят компромиси. А и рецензентите не винаги отделяха особено внимание на оформлението, повече коментираха музикантските и актьорските постижения, режисурата. Рядко името му излизаше във вестниците. Но това сякаш не беше толкова важно. Може би го възприемаха – него и работата му – като нещо нормално, традиционно, толкова естествено, че дори понякога пропускаха да го споменат сред постановчиците …е, вярно, това не се случваше с гостуващ сценограф!

Пишеха. И за него пишеха! По Националните прегледи на оперните театри и обсъждането на постановките например. След Втория и особено след Третия преглед през 1962 г., когато старозагорци се представиха с две български („Луд гидия”, „Албена”) и две чужди („Стършел” и „Манон Леско”), премиерни за България творби, го преназначиха – главен художник на Старозагорската опера. Беше признание за творческите му постижения. И на Четвъртия преглед не остана незабелязан: неговата сценография на „Юла” (абсолютна премиера) бе посочена „като едно от върховите постижения на прегледа”[9].

Пишеха и когато участваше в големите изложби на художниците-сценографи[10] от цялата страна и работите му се открояваха, забелязваха се, споменаваха участията му – и на биеналето в Сан Паоло, Бразилия, и в Сплит, Югославия, на квадриеналетата в Прага… пишеха, макар и два-три реда, когато му връчваха поредната награда или отличие. За колегата му, художник-изпълнителя Любен Дойчев[11], с когото от самото начало – ден след ден бяха рамо до рамо, и толкова не са писали. Един стар френски журнал беше купил Любен Дойчев отнякъде, разпокъсан, опърпан, но безценен. На редове, 2-3 см широки, бяха отпечатани черно-бели скици на костюми на разни етноси и прослойки, по векове и държави. Колко пъти го прелистваха заедно, колко пъти до болка се взираха да уловят още някой детайл, та да създадат илюзията.

Ръководеше се от музиката – прослушана на запис, или изсвирена на пиано, от нейната драматургия. Настроението, внушението й подсказваха цветовата палитра на постановката, на декорите и костюмите. После, когато всичко беше готово и вече на сцената, когато течаха последните репетиции, седеше кротко в залата, готов да помогне, да коригира, да подскаже още някой нюанс, в осветлението например.

Рядко излизаше на поклоните след тържествените представления – от толкова премиери, фотографиите, на които е сред колегите си, са 3-4 – за почти половинвековната му дейност в Старозагорската опера! По-важно беше, че достойно, честно си вършеше работата, че мнозина в театъра го уважаваха и това личеше дори когато се шегуваха, пътувайки на поредното турне.

После, когато вече не им трябваше в театъра, се отдаде на акварела и на това, което беше в душата му. Подаряваше на приятели своите импресии, за спомен. До 1998/1999 г., когато нов ръководител оглави Операта, Александър Марулев. Първото, което директорът направи, бе да събере колегите, напуснали или отстранени от предното ръководство. Реши да уважи и ветераните. Покани него – Петьо Русков, режисьора Георги Петров и Димитър Димитров да направят наново „Тошко Африкански”, чиято абсолютна премиера беше толкова успешна тук, в същия театър, а и публиката добре я прие, игра се с години. Е, да, тогава, през 1982 г., на голямата и най-модерно съоръжена сцена отново Иван Йорданов беше сценографът… костюмите обаче бяха на младата и тъй талантлива Мария Диманова, направила първите си професионални стъпки под неговото ръководство и насърчение.

И почти осемдесетгодишният художник с младежки плам се втурна в работата. „В края на януари 1999 г. приключи работата му по сценографията на „Тошко Африкански”. На 5 февруари, няколко дни преди нейната премиера, той почина.

Същинският живот на художниците започва и завършва в ателието. Този на Петър Русков започна и завърши в Старозагорската опера.”[12].

На 5 февруари приключи земният път и на Димитър Димитров – диригент, главен диригент, директор и главен художествен ръководител на Старозагорската опера. Във фоайето на театъра беше поклонението пред тленните му останки.

Художествената галерия на Стара Загора обаче отвори врати и приюти покойния главен художник на Старозагорската опера Петър Русков – за поклонение и последно сбогом…

* * *

Носител на орден „Св. Св. Кирил и Методий” I степен (1963 г.), златен медал от Национален фестивал на художествената самодейност (1969 г.)[13]. За заслуги към културния живот в града на липите Петър Русков е двукратен носител на наградата „Стара Загора”, удостоен е и със званието „Почетен гражданин на Стара Загора” през 1994 г.

[1] Заповед № 7/3 ян. 1987 г. – за пенсиониране, „считано от 1 ян. 1987 г.”, Архив на Държавна опера-Стара Загора.

[2] Бикс, Розалия. Оперният театър на Димитър Димитров. Стара Загора, 2001, 184 с., с. 40-41. Авторката слага този свой коментар в скоби и специално в края отбелязва, че е писан през 2000 г.

[3] Добрев, Марин. Петър Русков (1920-1999). Художествена галерия – Стара Загора
http://artgallerystz.com/петър-русков-1920-1999/.

[4] Тихолов, Петко. Към върховете на изкуството. 105 наши и чужди оперни дейци разказват. Изд. Музика, С., 1979, 518, с. 138.

[5] „АКО бях цар” на Старозагорска сцена. В-к „Вечер”, София, № 933, 3 юни 1943 г.; Цит. по: Драганов, Никола. Оперното дело в Стара Загора. Наука и изкуство, С., 1970, 132, 103.

[6] Александрова, Роза. Изискванията на съвременния зрител задължават. Старозагорската народна опера на II национален преглед на оперното, оперетното и балетното изкуство. Отечествен фронт, № 4322, 1 авг 1958. Цит. по: Бикс, Розалия. Български оперен театър, т. 2.

[7] Бикс, Розалия. Български оперен театър. 1944-1980. Наблюдения и материали. т. 2. Изд. Музика, С., 1985, 348, с. 30.

[8] Общо 114 проекти за постановки на Старозагорска опера – според: Бикс, Розалия, Анелия Янева, Румяна Каракостова, Миглена Ценова-Нушева. Български музикален театър. 1890-2005. Опера, балет, оперета, мюзикъл. Постановчици – диригенти, режисьори, хореографи, сценографи, хормайстори. Изд. ИИИзк.-БАН, С., 2008, 816, с. 384-387.

От тези 114 проекта, 22 са за постановки на творби „за първи път извън столицата” като „Русалка”, „Лучия ди Ламермур”, „Копелия”, „Таис, „Йоланта”, „Момчил”, „Ивайло” и др., 10 са „за първи път в България” като „Стършел”, „Манон Леско”, „Алеко”, „Набуко” и др.; 5 – за абсолютни премиери: балетите „Кърджалии” и Орфей и Родопа”, за опера-оратория „Завръщане при началото”, оперите „Емигрантът” и „Тракийски идоли”, като последното заглавие е в съавторство с костюмографа Мария Трендафилова, с която е работил и върху „Момчил”. Някои от проектите за тези 114 постановки са в съавторство с други художници на костюмите.

[9] Йотова, Д. 50 години Старозагорска народна опера. Творческа обреченост на сцената. Септември, № 72, 21 юни 1975 , с. 4. [за Петър Русков].

[10] УБЕДИТЕЛНА изява. (Голяма изложба на художниците-сценографи от страната, ул. „Гурко”, София). Септември, № 25, 28 февр. 1973. Съвремие (литературна притурка на в-к Септември), с. 8.

[11] Киров, Светозар. 50 години Старозагорска народна опера. За тях публиката знае малко… Септември, № 75, 28 юни 1975 , с. 4. [за Петър Русков, Любен Дойчев, Милка Петкова, Станьо Златев и др.].

[12] Добрев, Марин. Петър Русков (1920-1999). Художествена галерия – Стара Загора
http://artgallerystz.com/петър-русков-1920-1999/.

[13] Бикс, Розалия, Анелия Янева, Румяна Каракостова, Миглена Ценова-Нушева. Български музикален театър. 1890-2005. Опера, балет, оперета, мюзикъл. Постановчици – диригенти, режисьори, хореографи, сценографи, хормайстори. Изд. ИИИзк.-БАН, С., 2008, 816, с. 386.

гл.ас.д-р Ема Жунич