Старозагорци отбелязаха 181 години от рождението на големия революционер Кольо Ганчев

С общоградски ритуал бяха отбелязани 181 години от рождението на революционера Кольо Ганчев. Признателни старозагорци се събраха пред паметника на героя в парк „Пети октомври“.

Възпитаниците на Основно училище „Кольо Ганчев“ с гордост разказаха за живота и делото на своя патрон. Служители, родители и деца от Детска градина №11 „Загоре“ и Детска ясла №13 „Росица“, както и членове на НЧ „К. Ганчев 1940“ и на Пенсионерски клуб „Кольо Ганчев“ също отдадоха почит.

Цветя в знак на признателност положиха зам.-кметът на Община Стара Загора Надежда Чакърова, началниците на отделите „Образование“ и „Култура“ – Станимира Димитрова и Диана Атанасова, общински съветници, признателни граждани.

Благодарим на историка д-р Ваня Донева за предоставения материал за публикация.

НИКОЛА (КОЛЬО) ГАНЧЕВ

(1843/47 – 1876)

Роден е на 5 февруари 1843 г. в с. Муратлии (днес квартал „Колю Ганчев“ в Стара Загора), Ескизаарско. По професия е обущар. Биографичните данни за Кольо Ганчев са оскъдни и противоречиви. Според някои историци той е роден на 5 октомври 1847 г. в Стара Загора. Това е и годината, изписана на бюста-паметник в Градската градина, издигнат в памет на героя през тридесетте години на миналия век.

Г. П. Русески пише кратък очерк за живота и дейността на К. Ганчев само 11 години след обесването му. Той е включен в малка книжка със заглавие „Сборец из живота на български поотлични мъже”, отпечатана в Стара Загора през 1887 г. В нея авторът посочва като рождена дата 5 февруари 1843 г. Тази информация се потвърждава и от брата на Никола, Стоян Ганчев в писмо, адресирано до Ст. Заимов от 1900 г.

Никола Ганчев завършва Светиниколското класно училище в родния си град. Има музикални заложби и свири на няколко инструмента. Първо работи като часовникар, но поради лошото си зрение е принуден да се ориентира към друг занаят и се заема с обущарство.

Член е на читалищното ръководство и създател на първия оркестър в града.

Оглавява Старозагорския революционен комитет в периода 1869-1875 г. Сподвижник и съмишленик е на Васил Левски. Няколко пъти пътува до Букурещ по комитетски дела.

Като председател на Старозагорския революционен комитет, Кольо Ганчев съобщава на главните учители за пристигането на Стефан Стамболов в града през август 1875 г. и ги запознава с мисията му – повдигане на въстание по решение, взето от Българския революционен комитет.

Атанас Илиев пише в спомените си, че тази новина предизвиква „тревожно състояние на духовете” сред учителското съсловие и обяснява липсата на ентусиазъм у местната интелигенция към това така бързо планираното въстание с несгодното време и липсата на оръжие.

Младият и амбициозен Стамболов, след кратък престой в Стара Загора, докладва до центъра в Букурещ, че:“Всичка Тракия е във военно положение. Всеки си купува оръжие и припаси. По градовете, дето има да се продават револвери, пушки, куршуми – нищо не останало”.

„Преувеличените хвалби на мнозина” българи, които представят на Стамболов положението в „розови краски” и го заблуждават „че всичко е готово”, вероятно мотивират непреклонността на апостола, дошъл от странство и непознаващ обстановката в Старозагорско.

На 2 септември 1875 г. се провежда общо събрание на Старозагорския комитет. Изготвя се план, който предвижда въстаническите сили да бъдат организирани в няколко чети. Къщата на братя Жекови в махалата „Акарджа” е превърната в щаб на въстаниците и там кипи трескава подготовка.

На 7 септември 1875 г. в нея се срещат главните учители и Стефан Стамболов. Атанас Илиев, Петър Иванов, Мирчо Атанасов и Георги Бенев изказват несъгласие с прибързаното обявяване на въстание.

Въпреки противоречията със Стефан Стамболов, Кольо Ганчев се включва в Старозагорското въстание.

На 16 септември 1875 г., привечер, Старозагорската чета се събира в къщата на Михаил и Георги Жекови. Спомените на З. Стоянов описват образно настъпилото въодушевление: „Всички вече бяха на крак, облечени по хъшовски и въоръжени…”

За войвода е избран Георги Икономов, а за знаменосец Койчо Георгиев. Въстаниците тръгват към Чадър могила, пеейки: “Не щеме ний богатство, не щеме ний пари”. Четата не получава нужното подкрепление нито в града, нито по селата. На 17 септември двайсетината бунтовници потеглят към Средна гора. Ръководителите разбират, че продължаването към Търново е безсмислено. В местността “Татарска пътека” четата се разделя. Част от въстаниците успяват да се укрият, но други попадат в ръцете на турците.

Атанас Илиев не скрива личното си убеждение, че „това е една прибързана и необмислена работа”, че „въстанието повдигнато по такъв начин, бе една опасна авантюра, от която нищо свястно не може да излезе.” Същото мнение, според автора, споделят още свещеника Иван Нейчев, Господин Михайловски и самият председател на старозагорския революционен комитет Кольо Ганчев.

Само няколко души от града тръгват след Стамболов, а другите, които уж готови да излязат, заминават на Узунджовския панаир или си отварят дюкяните и си вършат работата. От селата идват неголям брой въстаници, които чакат да видят пламналия пожар, но като не забелязват нищо подобно, се връщат по селата си.

След опита за бунт тъмниците се пълнят с граждани, наричани „комити”, макар и не помирисвали барут. Младите въстаници, стъкмени „като да отиват на сватба”, с калеври, по тънка риза и с елече на гърба, въоръжени с малко евзалия пищовче и габровски нож, трудно ще пожънат успех в начинанието.

Измамлива е готовността на най-изпитаните борци като войводата дядо Никола, който обещава да доведе 700 души от Елхово в Стара Загора. След неуспеха на буната, няколко въстаници от Старозагорската чета отиват в дома му, а той ги посреща с думите: „Бре, къщата ми изгорихте.”

Според Д. Страшимиров, „Заарското възстание”, замислено като общобългарско,не успява „не само поради липсата на добра организация и подготовка, но още отсъствието на сговор с другите окръзи, и най-после, прибързаността на Стамболов.”

Ръководителят на местния революционен комитет е заловен заради бунтовничество, изпратен в Одрин и осъден на смърт.

На 19 май 1876 г., петък, на Акарджанския алан в Стара Загора, за назидание, са обесени Колю Ганчев и Господин Михайловски „без да е присъствал никой българин при този печален акт”, пише хаджи Господин Славов в своите спомени. На следващия ден телата са предадени на роднините им за погребение и „едва тогава се поуспокоиха от тревогата българите в града ни; и ето тъй се свърши старозагорското въстание”, заключава авторът.