Маргарита Тотева за новия спектакъл на Театъра и Операта „Красива птичка с цвят зелен“

А театралната приказка създава сценични светове, след което сценичните светове в театралната приказка създават красота – от векове.

Така една „Красива птичка с цвят зелен“ разгръща полет в сетивата ни, след като Драматичен театър, Опера и Балет успяват да създадат общо художествено цяло с автентично приказно потекло.

„Красива птичка с цвят зелен“ лети в светове, в които има грехове, пороци, тайни, любов, магия и чудеса, а отвъд тях – красота и събудени за нея сетива.

Действието се развива едновременно в две паралелни измерения, които си влияят, взаимно се обясняват и паралелно се разгръщат – на делничното и на приказното. Зрителят наблюдава градска реалност и чиста фантазия. Така едно зрителско място се заема от възрастен и детето в него.

Навлизаме в автентична комедия дел`арте, в която разказвач ни обяснява в детайли какво виждаме на сцената и кои герои ще участват в нея. Пренасяме се на венецианските площади с цялото им цветно битие – от прането и уличните сергии, до колоритните жители, които не могат да стоят далеч от комични ситуации.

Паралелно с това статуи и красиви зелени птички (една с прекрасен глас и една в прекрасен танц) обитават приказно измерение, от което героите научават, нареждат и надграждат съдбите си. Смехът задвижва и философски обобщения, съвсем ненатрапчиво вплетени в действието: дори да получиш това, което искаш, пак може да си нещастен; ако носиш в сърцето си любов, ще я сбъднеш наяве и т.н.

Виждали сме как се прави сценичен мащаб, но тук той е увеличен многократно и след това е умножен на квадрат. Това само по себе си би трябвало да напрегне сетивата, но вместо това ги извежда до състояние, близко до детски възторг. Защото двата свята са съпоставени хармонично и нищо магично не става за сметка на нещо комично, лирично или драматично.

Няма да говоря за превратностите, които задвижват действието. Прецизното можене, което всеки актьор, музикант и балетист показва, е очевидно и очаквано, защото е развито професионално. Обаче синхронът не е тестван досега в такъв мащаб. Да се създаде реалност чрез различни по вид изкуства в наши дни би трябвало да е трудно до микрониво, но зрителят вижда плавна лекота, която не се спъва в хода на действието. Или поне аз не видях. Дори да е зелена и красива, една птичка пролет не прави и в сценичната си версия, но в „ятото“ хармонията е постигната.

От нашите места се виждаше част от оркестъра и там се случваше мини приказка – „статуи“ застават зад партитури, пеят с актьорите на сцената, тактуват си заедно с музикантите, влизат и излизат през тайна врата, но нито за миг не излизат от роля. А върху инструментите пада златен прах от сцената. Всички обаче остават в абсолютен синхрон.

По схемата на комедия дел `арте, краят е с точно определени думи: „Навярно тази приказка не ви задоволи, но за труда положен ще пляскате, нали?“ Точно обратното е: в изграждането на приказката са вложени душа и сърце. В аплодисментите – също.

Защото където и да сме, каквито и да сме, каквото и да ни предстои, винаги ще имаме нужда от усещане за щастие, което идва като справедливост, от красота, която идва като необходимост, от обич, която идва като смисъл и от една „Красива птичка с цвят зелен“, която свива гнездо в автобиографичното ни време.“