Навършват се 110 години от рождението на големия бас Георги Енев, солист на Старозагорска опера

110 години от рождението на з.а. Георги Василев ЕНЕВ

(06.02.1914, Карлово – 17.2.1987, Стара Загора)

Постъпил в Старозагорска опера през сезон 1954/1955, Георги Енев много бързо спечелва уважението на колегите си и възхищението на публиката. След спектакъл на „Евгений Онегин” (1955 г.), диригентът С. Фетваджиев, обикновено скъп на похвали, не сдържа възторга си и пише: „Блестящо! Солистите (Стойко) Диков, (Миньо) Минев, (Рене) Йорданова и (Георги) Енев, както винаги, спечелиха овациите на публиката.”

През лятото на 1957 г. Георги Енев е включен в състава на група, изнасяща концерти на VI Mладежки световен фестивал в Москва; през декември 1958 – януари 1959 г. е в състава на делегация, посетила Москва, Ленинград, Киев; участва и в заключителния концерт на Пленума на работниците по изкуствата. През декември 1959 г. е в концертна група, приветстваща 15-годишнината от освобождението на Албания. Освен в концертите в Тирана, Шкодра и др., участва в спектакъл на „Евгений Онегин” в операта на Тирана. В края на1959 г. е удостоен със званието „Лауреат на Димитровска награда”. Специално с тържествен спектакъл на „Лакме”, в който Георги Енев е блястящ в ролята на Нилаканта, старозагорци честват награждаването му. През 1960 г. е награден с орден „Кирил и Методий”, II ст. През февруари и март 1961 г. отива на специализация в София в студията, ръководена от Христо Бръмбаров на собствени разноски. Той е единственият солист, който не е командирован, не е изпратен на специализация от оперното ръководство, но то, все пак, прави някакъв жест като му разрешава платен отпуск. В началото на 60-те години гостува в Румъния като Нилаканта (Галац, Брашов) и Дон Базилио (Галац).

„Когато през 1958 г. постъпих като диригент в Старозагорската народна опера – разказва Димитър Димитров, – Георги Енев беше вече певец с определена творческа физиономия и място на водещ бас в театъра. Беше певец, когото публиката обичаше, защото беше истински бас, с плътен и тъмен тембър. Гласовите му възможности му позволяваха да пее без напрежение и с лекота да се справя с всички вокални трудности на централните партии, които застъпваше.”

За да стигне обаче до това признание, пътят на певеца минава през много перипетии и трудности, път, наситен с усилия и воля за успех. Училищната детска оперетка в родното Карлово, хора на Пловдивската мъжка гимназия (която завършва през 1935 г., но самият ѝ избор е продиктуван от възможността за участие в Пловдивското певческото дружество – тогава с ръководители Ангел Букорещлиев и Петко Стайнов), същевременно учи пеене, цигулка и пиано. Георги Енев е в трупата на Александър Краев при поредния (осми по ред, известен като Южнобългарска опера, с единствена постановка „Травиата”, реализирана преди средата на 40-те години на ХХ век. Това е и последният опит на пловдивчани да създадат своя оперна трупа преди учредяването с указ на Народна опера – Пловдив през 1953 г.) опит за основаване на оперен театър в Пловдив и изпълнява ролята на Д-р Гренвил в постановката на „Травиата”. Репетициите са най-важното в ежедневието му на инкасатор на електрообединението и банков чиновник. Участието му във Втората световна война прекъсва музикалните занимания, но завърнал се от фронта, работи и с тенора Папазян, и с асистентката на Людмила Прокопова Селма Коруян, взема уроци при баритона Мянко Михайлов, при Тодор Хаджиев, Сия Войникова, Таня Цокова, Геновева Списаревска, Любен Минчев и др. Случайността го среща с различни педагози и техният брой през близо 15-годишното му обучение е около 20! През 1946 година постъпва в сформиращия се Радиохор в София, където 4 години изпълнява и сола. Освен ювелирната работа под ръководството на Светослав Обретенов и прецизирането на модулациите на гласа, Георги Енев същевременно реализира половингодишно участие в Ансамбъла на народната армия. Няколко окуражителни думи на академик Петко Стайнов го насочват към операта на Стара Загора. Първото му излизане на сцената е в „Трубадур” (м. февруари 1951 г.) под диригентството на Ромео Райчев, когато певецът вече е навършил 35 години. По собствените му думи – това е първото му стъпване на професионална сцена. Публиката го приема топло. През първата година прави три роли и интензивно напредва, навлизайки в ежедневието на всеки оперен певец – труд, само труд и още труд. За него няма малки и големи роли, а единствено намиране на път към значимото им реализиране – „артистът трябва с еднаква любов и внимание да претворява и централните певчески партии, и епизодичните. …Хората в салона са живият барометър, който отразява успеха на една постановка.” – споделя певецът. „В изкуството нещата са много прости и сурови. Артистът, освен талант и трудолюбие, трябва да притежава и доблест, и чувство за самокритичност. В изкуството или можеш, или не можеш. Извиненията и оправданията не интересуват тези, които са в залата. Това е най-хубавото и най-трудното…”

Силуетът и гласът на този набит и енергичен мъж сякаш са инкрустирани в програмите и спектаклите на Старозагорската опера в продължение на повече от три десетилетия. Георги Енев пее много. И изпява всичко, което един бас иска да изпее – с вещина и прецизност, със собствен прочит, сценична мярка и вкус, с личен отпечатък върху всяка от интерпретираните 37 роли. Най-голямо удовлетворение му донасят Княз Гремин, Филип II, Закария, Хан Кончак – според него те са получили най-топъл прием сред публиката в залата. Въпреки трудностите при първата среща на състава с една съвременна оперна творба – сложни и непривични естествено, Георги Енев пресъздава изключително внушителен Монтанели в „Стършел” на Антонио Спадавекия. А образът е сложен – както музикално, така и актьорски. Когато се очаква премиерата, по кината с голям успех се прожектира съветският филм по едноименния роман на Етел Войнич. Силните душевни изживявания и острите противоречия в психологическото развитие на героя, за да стигнат до залата и да я завладеят, трябва да са съизмерими с онези, на големия Николай Симонов[1] от филмовата лента. Георги Енев, изпълнявал до момента предимно италиански репертоар, усвоява бързо новата стилистика, подчинява гласа си на изискванията на партитурата и реализира толкова убедително актьорско превъплъщение, такъв вълнуващ, въздействащ образ, че за голяма част от оперните почитатели е трудно да преценят чий Монтанели е по-истински. Не по-малко убедителен отколкото като Филип II и Фиеско е и в ролята на Комисаря в „Повест за истинския човек” според тези, които са го гледали. А това е първа среща с музиката на Прокофиев и с оперен герой-съвременник. Георги Енев се справя с „речитативния вокален стил на музиката и с тази нова вокална емисия неговият Комисар е цялостен вокален и сценичен образ, човечен, колкото земен, толкова и внушителен в своята духовна сила, слагащ отпечатък върху съдбите на всички останали герои.

„Бащата на Марфа, новгородският търговец Собакин, майсторски е превъплътен от Г(еорги) Енев, който с хубавия си, звучен и топъл глас завладява слушателя. Той е особено убедителен в последното действие — обезумяването на Марфа, където успява да се наложи с дълбоко прочувствената си смислена игра, въпреки че за него липсва ария.” – пише в отзив на Димитър Сагаев за „Царска годеница” на старозагорска сцена.

„Един от звуково най-внушителните певци на Стара Загора. Могъщ и красив по тембър е басовият му глас.” – пише в рецензия Михаил Хаджимишев след Втория национален преглед на оперните театри, 1958 г.

Със Софийската опера певецът гостува в Неапол, където изпълнява Воденичаря от „Русалка” на Даргомижски. „Енев притежава внушителната способност да изгражда мащабни образи, поднесени с една рядка за певец артистичност и в пределно чиста музикална линия” е отзивът на вестник „Ил Матино”, а критикът Константин Карапетров го определя като „национално богатство”. „Сред неаполитанската културна общественост вече царува твърдото убеждение, че българските баси (Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Димитър Петков, Георги Енев) и хорови състави са сред най-добрите в света.”- пише той на страниците на „Българска музика”. Уверено и изразително красивият бас на певеца вае образа на лукавия и практичен Дон Базилио. Един демоничен Мефистофел завладява сцената – силен, властен, могъщ, наситен с изключителен емоционален заряд. „Етапни партии за Георги Енев бяха Филип в „Дон Карлос” и Фиеско в „Симоне Боканегра” – казва дългогодишният главен художествен ръководител и диригент Димитър Димитров. – Тук Енев плуваше в свои води. Без да копира световни образци, той съумя да намери свой прочит, да осъществи своя интерпретация. Нещо повече – с всяко следващо представление той навлизаше по-дълбоко в характеристиката на тези герои, за да достигне до такива спектакли, които са образци, еталони в тълкуването на образите, които още се помнят.”.

Ако човек изчете протоколите от заседанията на Художествения съвет на Старозагорската опера, преценките на Димитър Димитров придобиват още по-голяма стойност – и той, и Георги Енев са негови членове. Не веднъж и двамата отстояват собственото си мнение – и двамата имат такова, но не винаги становищата съвпадат. Понякога, спречкали концепциите си, споровете им изглеждат нерешими, но и двамата са професионалисти, и двамата обичат своя театър и търсят най-доброто решение. И за двамата етика и естетика са дълбоко вкоренена, градивна същност, неделима от представите им за изкуството, за неговия храм и за неговите жреци. А и Георги Енев е от малцината, които никога, абсолютно никога не са прекрачили добрия тон, никога не са се заплели в интриги, никога не са се поддали на дребнави одумки и жилещи сплетни. Винаги прям и учтив, винаги готов да помогне, винаги принципен и готов да защити справедливостта, той е спечелил симпатиите и на колегите, и на съгражданите си. Той е и единственият заслужил артист, чието „з.а.” е изписано грижливо при всяко вписване на името му – уважение, на което преди него само Тоско Илиев се е радвал!

Георги Енев многократно гостува по сцените на СССР, Чехословакия (с Благовеста Карнобатлова), Албания, Румъния, Белгия, Италия (с Юлия Винер и с Националния ни оперен театър), многократно гостува и на другите български оперни театри, но през цялата си тридесетгодишна сценична дейност е артист на Старозагорската опера. „Какво ме задържаше тук? Театърът. Работата. Правех роля след роля, работех с колеги, с които се чувствах сигурен на сцената. Правехме спектакли, които се харесваха на публиката. (…) Не бях академик – казва певецът. – Разучавах партиите си с камертон и с помощта на корепетитори и диригенти. Непрекъснато се стремях да уча. На природната си даденост не съм разчитал, въпреки че я имах. Оперната сцена иска много повече, иска да правиш изкуство, за да можеш да раздвижиш сърцата на публиката. Най-щастливите мигове в моя живот са били тогава, когато съм успявал да предизвикам вълнение в залата. Обичах публиката и мисля, че и тя ме обичаше.”

Съхранил свежестта на гласа си, Георги Енев продължава до средата на 80-те години да твори нови образи на оперни герои – „не толкова величествени като Филип, нито толкова първостепенни, но все пак герои”, които той с една удивителна физическа издръжливост, в пределна за певеца възраст пресъздава на оперна сцена.

Умира на 17 февруари 1987 г. в Стара Загора.

[1] „Стършел”, 1955 г., в ролите: Артур Риварес – Олег Стриженов, Джемма – Мариана Стриженова, Кардинал Монтанели – Николай Симонов; музика Дм. Шостакович. Филмът е на III място в класацията за най-гледан филм за времето си с близо 40 милиона зрители.

гл.ас.д-р Ема Жунич

/на снимката Георги Енев като Княз Гремин в операта „Евгений Онегин“/