Единственият двойнотрансплантиран българин, световен шампион по плуване Георги Пеев пред Долап.бг:“Няма благодарност на света, която да бъде изразена с думи към хора, които ти спасяват живота“

На 19 януари 2024 г. в салона на Регионална библиотека „Захарий Княжески“ се състоя среща с уникалния българин Георги Пеев. Той е неколкократен европейски шампион и вицешампион по плуване за трансплантирани, а от миналата година и световен шампион! Няколко месеца по-късно покорява и най-високия връх на Килиманджаро – връх Ухуру – 5895 м., и е единственият транслантиран, изкачил танзанийския исполин!

Организатори на събитието са Регионална библиотека „Захарий Княжески“ и Клуб за бъдеще – Стара Загора към фондация „Лазар Радков“ – „Капачки за бъдеще“ .

Каква е каузата на Георги, какви са предизвикателствата, пред които се изправя, с какво се плаща цената на успеха, кое е това, което го движи напред и нагоре и още на много други въпроси Георги Пеев отговори единствено за читателите на Долап.бг.
Господин Пеев, сега когато сте преминал през огромни изпитания и сте излязъл победител, какво мислете за живота? За цената на живота?

Не смятам, че съм победител. Аз съм човек с някакви преживявания и добър опит от тях. Мене ме избра каузата, а не аз нея. Мисията ми е за донорството и целта ми е за нея да говоря колкото е възможно пред повече хора. Старая се да повлияя да бъдат оптимисти, да вярват, че могат да се спасят като пациенти със здравословни проблеми, а дори и за здрави хора, че не трябва да се губи надеждата.

Какво мисля за живота? Животът е прекрасен. Много обичам живота. Възпитаван съм в семейство, в което родителите ми са ме научили още от детска възраст, да обичам изключително много живота. На него гледам като прекрасно място за пребиваване, макар и временно.

Разкажете за себе си, моля?

Роден съм през 1976 г. във Велинград. Родителите ми не са местни хора. Майка ми е от Димитровград, баща ми е от Пазарджишко. В Пловдив се запознават и после съм аз. Израснал съм във Велинград. Със сестра ми бяхме много малки, когато баща ни почина и майка реши да се прибере с две малки деца в Димитровград. Завърших техникум в Хасково, после – София, Пловдив. Много исках да стана учител, макар че вече работех като репортер в един Димитровградски вестник. Записах задочно педагогика в Пловдивския университет, но се разочаровах от българското образование, че тя не е иновативно, не е адаптирано към времето, в което живеем. Смятам, че образованието е жив организъм и то трябва не само да се развива, но и да изпреварва времето. Това, което много ме боли е, че в учебните програми не е застъпено изучаване на гражданско образование и децата излизат от средното си образование, изключително неподготвени за живота.

Лошото идва изведнъж. След поставената Ви тежка диагноза- бъбречна недостатъчност и огромен проблем със сърцето, което изисква задължителна трансплантация какво Ви крепеше?

Никога не съм приемал здравословното си състояние като нещо лошо и фатално, а като временен проблем, който трябва да разреша. Това е въпрос на възпитание и на възприятие въобще за живота. Не съм се вайкал, а предприех всички възможни мерки, за да спася живота си. Не ми беше опция да умра на 34 години.

Вярвате ли в съдбата?

Не! Не съм суеверен. Вярвам в човешкия род по принцип. Винаги съм вярвал в добротата на хората, че ще се намери донорско сърце за мене, за да продължа живота си по начин, по който съм го живял и преди това. Това е нещото, което ме е крепяло.

Донор за бъбрека е майка Ви. Естествено, като всяка майка е жертвоготовна. Вие как приехте решението й?

Даже това нейно решение не беше коментирано. Когато се почувствах зле и първоначалната диагноза беше пневмония, оказа се, че съм се напълнил с вода, защото бъбреците ми не функционират. Бях наясно какво означават резултатите от медицинските изследвания и е належаща трансплантация на бъбрек. Майка ми дойде на свиждане и заяви, че веднага ще ми даде единия си бъбрек. Даже това в нашето семейство не е подлежало на коментар. Нямаше никакъв драматизъм. Майка ми е жена, която два пъти ми даде живот.

Познавате ли майката която сърцето на сина й бие във Вашите гърди?

Да! Познавам я. От време на време ходя при нея да се виждаме. В ситуация като моята, трябва да отдаваме заслужена благодарност към хората, че в най-тежкия за тях момент, са решили да спасят живота на непознат.

Бях главен редактор на „Хасковска Марица“ . Беше написала писмо, което пристигна в редакцията. Аз съм популярен човек в Хасково. Като стана сърдечната трансплантация през 2013 г., писаха медиите и тя е разбрала. В България сърдечните трансплантации са изключително малко…В писмото беше написала номера на телефона си и аз й се обадих. Ако никой от близките не се беше свързал с мене, по-скоро не бих ги потърсил, защото това е изцяло и единствено тяхно решение. Не мога да се натрапвам, а и няма благодарност на света, която да бъде изразена с думи към хора, които ти спасяват живота. Но човекът не е измислил друго, освен думите, за да изрази своята благодарност, освен с душата си. Надявам се те да го разбират.

Защо се върнахте към плуването след двете трансплантации?

Защото се възстановявах във водна среда след двете ми трансплантации. Така е много по-лесно раздвижването. Буквално не можех да ходя. Свалях много килограми. Това беше нещото, което буквално ме върна към физическата активност. После научих, че има състезания за хора с трансплантирани органи. През 2016 г. за първи път отидох във Финландия на европейско първенство. За моя голяма изненада се оказа, че мога да плувам доста бързо. Станах шампион на 100 м. брус и три пъти вице европейски на 50 м. брус, на 50 м. и 100 м. – кроул. Тогава разбрах, че мога и продължих. През 2018 г. пак бях на европейско, където взех още два златни медала – на 50 и 100 – брус, на 50- гръб и 50-кроул. Направихме щафета с един белгиец, грък и германец от която взех сребърен медал. Стигнах до Австралия през месец април 2023 г. . Бях записал три дисциплини да плувам. На 100 брус станах първи – световен шампион. На другия ден плувах брус, където станах четвърти – с 9 стотни от секундата не можах да взема бронзов медал. Не ме е яд, защото самият факт за човек като мене е на такова първенство е успех.

Вдигнаха ли българския трибагреник?

О, да! Навсякъде, където ходя по състезания, нося две знамена – едното е българското, а другото – знамето на Хасково по две причини. Макар и да не съм роден в този град, по-голямата ми професионална кариера е минала в този град , живея там, имам много приятели и хора, които ме обичат и подкрепят. Знамето на Хасково за мене е символ, че сме заедно с всички хора, които ме подкрепят. Знамето на България е нещото, което винаги ме е вдъхновявало. Убеден съм, че сме силен народ и можем да дадем много на света, стига да го искаме и да не сме нихилисти и да отричаме много неща. Не се оплаквам никога. Гледам на всеки проблем като възможност да се реши, а не да се обяснява как не може да стане.

Но аз видях още едно знаме да развявате на връх Ухуро, на планината Килиманджаро ?

Това беше наистина много трудно нещо. Случайно го реших миналата година. Приятел от Велинград ме е чул в телевизионно предаване и на въпроса на водещия след Австралия накъде, без много да се замисля отговорих, че желая да изкача Ухуру в Килиманджаро. Моят приятел Иван Масларов ми предложи да отидем двамата. На върха, който покорихме, разгърнахме винил “Да за живота!“, който взех от Изпълнителна агенция „Медицински надзор“ към която са трансплантациите в България.

Да за живота“ е името на кампанията, която е в подкрепа на донорството, за да има повече трансплантации в България. Опитвам се да давам добрия пример. Това беше нещото, което исках да покажа там, че има хора които могат и хора, които подкрепят тази кауза. И аз съм един от тях.

Не изпитвахте ли страх за живота си от това предизвикателство?

Аз съм всякакъв. Някои ме наричат луд, други – какъв ли не, но аз не съм безразсъден. Консултирам всяко нещо, което правя с моите лекари, на които съм изключително благодарен, защото физическата форма, в която съм, е благодарение на тях. А така съм и възпитаван в семейството ми. Възпитали са ме да вярвам на професионалистите. Т.е. вярвам на моите лекари, които за това са учили. Не поставям под съмнение абсолютно нищо, което те ми кажат. Ако ми бяха казали, че не съм в състояние да го направя, не бих отишъл. Ако в даден момент се бях почувствал зле, щях да се откажа…

Каква е каузата Ви?

Тя ме намери, не аз нея, тя ме избра. Считам, че след като аз съм бил спасен благодарение на донор и това, че неговото семейство е решило да спаси човешки животи, благодарение на това, че в България са и двете ми трансплантации, смятам че човек като мене трябва да обяснява какво е това, трябва да обяснява защо е важно и да отделя от свободното си време и от парите си, за да го прави. Няма организация, която да стои зад мене. Никой не ме финансира за това, което правя. Правя го сам, въпреки всичко и въпреки всички и слава Богу намирам доста съмишленици. Това е важното да се спасяват повече животи. Моята философия е, че човешкият живот е най-ценното нещо на този свят и си заслужава всяко положено усилие, той да бъде спасен или съхранен.

Какво искате да кажете на читателите на Долап.бг?

Вярвайте в себе си и не мрънкайте! Полагайте усилия да решавате проблемите си сами, а не да разчитате на някой друг. И отново казвам, вярвайте в собствените си възможности. Това е нещото, което може да ни измъкне въобще като общество от нихилизма, който ни е натиснал през последните години.

Росица Ранчева