„Евгений Онегин” в Старозагорска опера – изследване на гл.ас.д-р Ема Жунич

След блестящите премиерни спектакли на операта „Евгений Онегин“ от П.И.Чайковски в Държавна опера-Стара Загора ви предлагаме един прелюбопитен материал от гл.ас.д-р Ема Жунич за тази най-много играна руска опера в нашия театър. Благодарим на гл.ас.д-р Ема Жунич за това изследване и снимките, които предостави от архива на Държавна опера-Стара Загора.

„Евгений Онегин” в Старозагорска опера

„В изпълнение на даденото пред другаря Вълко Червенков обещание – да повишава непрекъснато своята квалификация”, колективът в Старозагорската опера поставя „Евгений Онегин” – четем в старозагорския официоз в-к Септември в броя му от 24 май 1952 г. В съобщението имената на постановчици и изпълнители са изредени, но ударението е върху гостите и партийните повели. Според публикацията „опepата „Евгений Онегин“ е подготвена сценично от режисьора Ив. Попов, поставена е от режисьора Хрисан Цанков и музикално оформена от главния диригент Ромео Райчев.” В ролите са: Динка Хаджоолу — нянята Филиповна, Миньо Минев —Ленски, Рене Йорданова — Татяна, Георги Енев — княз Гремин, Стойко Диков — Евгений Онегин. От материала става ясно, че анализ на постановката е направил н.а., лаур. на Дим. нагр. Петър Райчев, който намира „пълно единство между хор, оркестър, балет и артисти”, а като най-сполучлив се посочва образът на нянята Филипевна (!) – Динка Хаджоолу; отбелязват се добрите възможности на Миньо Минев в ролята на Ленски. Разбираме и за присъствието на музикалния критик Венелин Кръстев, представител на КНИК[1], разгледал работата на диригента и режисьора по-подробно и подчертал големите им постижения.

„Диригентът Ромео Райчев е успял да съгласува хора с оркестъра и да изтръгне големи постижения от тях.”- пише дописникът, небезизвестният в онези години Иван Мечев, който – според собствените му думи – преди време е извикал в студиото на Радио Стара Загора режисьора Драган Кърджиев и директно в ефир му е поставил искането за руска опера.

Ето какво ни е оставил в „Спомени”-те си Никола Драганов (пръв инспициент на Старозагорската опера и пръв неин историк) по въпроса „Сългасно завещанието на автора – пише той, – както във всички опери по света, така и нашата постановка на „Евгений Онегин” се игра на руски език. Това представляваше твърде сериозна трудност за изпълнителите, но те с помощта на режисьорите, след упорита работа, можаха успешно да я преодолеят.” Научаваме още, че Радио Стара Загора е осъществило запис на ариите на Онегин (3 картина), Трике (4 картина), Ленски (5 картина) Гремин (6 картина) и цялата седма картина. Венелин Кръстев, представител на КНИК, е направил подробен анализ, спирайки се поотделно върху работата на съставите и според него „Онегин” е най-големият досегашен успех на Старозагорска опера. Никола Драганов описва по-подробно Втора картина – сцената с писмото. „26 минути” времетраене, „…наситена с много вътрешен живот, борба, увлечения, стремежи, терзания, младежки мечти. (…) Дълбоко емоционалното съдържание и музика и прекрасното изпълнение на артистката Рене Йорданова приковаваха вниманието. (…) Винаги съм се учудвал, когато някои хора, а и колеги, са се изказвали, че тази картина е скучна. (…) Мария Димитрова, която изпълняваше ролята на Олга, и тя слушаше с увлечение. Не веднъж изказваше възхищението си от гласа и изпълнението на Йорданова.” Не случайно Рене Йорданова е първата старозагорска солистка, която получава звание! Нежна, фина и много одухотворена, тя създава първите представи у старозагорци за редица героини от оперната класика. А Княз Гремин и Георги Енев, също удостоен по-късно със звание,  в съзнанието на старозагорци все още са неразривно свързани.

„Евгений Онегин” очевидно се радва на успех – до края на сезон 1951/1952 тя има 11 представления, през следващия сезон още 20. В ролята на Татяна, освен Рене Йорданова, излизат и Олга Шумналиева, Косена Кирова, в ролята на Онегин – Стойко Диков и Руси Белчев се редуват, Ленски освен Миньо Минев се застъпва и от Христо Еврейнов, Княз Гремин изпълняват Георги Енев и Николай Ножаров, ротния – Господин Петков и Йовчо Киров, Зарецки – Николай Ножаров и хориста Маню Борисов, Мосю Трике – Христо Кременов и Коста Арнаудов. Без дубльори са Сия Михайлова – Ларина, Таня Стефанова – Олга и Динка Хаджоолу – Филипевна. В началото на следващия сезон Христо Кременов изпълнява ролята на Ленски „спокойно и с чувство”. За Георги Енев диригентът отбелязва: „изобщо много добър в тази роля (Княз Гремин)”. Изненадват бележките относно същия спектакъл, защото Никола Драганов рядко е възхитен: „Похвален е жестът на балетмайстора Асен Манолов, който по собствено желание замести в танците на VI картина отсъстващия балетист Коста Стойнов. Неговата постъпка може да послужи като пример за всички изпълнители при Операта. Също заслужава похвала хористката Кина Нешева, която успешно замени колежката си Виолета Томова[2] в ролята на Старата княгиня без предварителна подготовка.”

Помощник-режисьорът Никола Драганов зорко следи всичко. На представление в края на м. октомври 1952 в I картина, по време на балетната сцена, „половината хористи са с много намръщени лица – в пълна противоположност с настроението на сцената.” Драганов отправя препоръка към „преподавателите във вокалните класове при Операта да положат усилия за отстраняването на този голям недостатък в голяма част от нашите певци – солисти и от хора.”.

В края на сезона, почти година след премиерния спектакъл, Екатерина Маджарова излиза в ролята на Ларина, Олга във всички спектакли през сезон 1952/1953 е Мария Димитрова. През м. ноември 1952 в два спектакъла, в Кърджали и в Стара Загора, в ролята на Татяна гостува Янка Кючукова от Варненската опера, а през м. февруари 1953 в ролята на Онегин – з.а. Михаил Люцканов от Софийската опера. Янка Кючукова се справя много добре музикално, въпреки умората от пътуването и въпреки липсата на репетиция – отбелязва диригентът Ромео Райчев, но не спестява и неудовлетвореността си: „Жалкото бе само, че срещу този рядко хубав спектакъл, отговорните фактори в гр. Кърджали устроиха на Операта толкова студено посрещане и не можаха да оценят това голямо събитие, каквото беше изнасянето на голямата руска опера „Евгений Онегин” в отдалечения край границата Кърджали.”

След спектакъл на „Евгений Онегин”, състоял се в края на септември 1952, Ромео Райчев пише в дневника на представленията: „Като почти всяко представление на „Онегин” и това мина с успех и то повече, отколкото заслужаваше публиката.”, а в началото на януари 1954 отзивът му е: „В студен салон, на ледена сцена и оркестрална не може да се прави оперно изкуство!“. В края на м. март 1954 той напуска Старозагорска опера и отива в Русе. Заглавието поема вторият диригент Симеон Фетваджиев. През този сезон Екатерина Маджарова се появява в ролята на Олга, подготвена сценично от помощник-режисьора Никола Драганов.

Първата постановка на „Онегин” се играе 6 сезона и издържа 56 представления. Пенка Коева от Пловдивска опера е в ролята на Татяна през октомври 1954 г., а на пулта е гост-диригентът от Националната ни опера Радосвета Бояджиева. През януари 1955 Атанас Маргаритов дирижира заглавието. В края на май 1955 г. на пулта отново е Ромео Райчев – в града се провежда Национална конференция на памукопроизводителите и в програмата на участниците е включено посещение на „Онегин”. Присъстват министър-председателят Вълко Червенков, членове на ЦК на БКП, на БЗНС и министри. Вълко Червенков на място се осведомява за условията, при които работи колективът. По негово нареждане в театъра[3] се извършва ремонтът, за който от години се пишат преписки. В края на сезона от специализация се връща Симеон Фетваджиев и поема последните две представления, изнесени  през м. юни 1955 в Сливен.

През последния сезон, в който се играе първата за театъра постановка на „Онегин” (1956/1957), Таня Стефанова  гостува в ролята на Ларина, Райна Кошерска в ролята на Татяна – и двете от Пловдивска опера. През октомври 1956 в ролята на Ленски за първи път е Стоян П. Велев, същият, който няколко години по-късно ще се изяви и като режисьор в следващата постановка на „Евгений Онегин”.

През 1964/1965, той – Стоян П. Велев, поставя съвместно с Димитър Димитров, Петър Русков и Богдана Попова този шедьовър, търсейки по-голяма вглъбеност, отърсване от шаблона при новата реализация на „Евгений Онегин”. Премиерата е на 04.2.1965. В ролите: Ларина – Катя Боруджиева и Лиляна Златева, Татяна – Лиляна Цанкова и Ганка Димова, Олга – Стиляна Милева и Навърт Хмаяк, Филипевна – Екатерина Маджарова и Ваня Минчева, Онегин – Георги Динев и Борислав Дойчев, Ленски – Миньо Минев; Княз Гремин – Георги Енев и Николай Стоилов, Ротния – Господин Петков и Дамян Низамов, Зарецки – Васил Станишев и Стефан Димитров, Мосю Трике – Васил Недев и Асен Попов, Гийо – Йовчо Киров и Стефан Бодуров. Осемнайсет представления до края на сезона. На 15.4.1965 целият спектакъл е излъчен по Радио Стара Загора. На 3.6.1965 с „Онегин” се открива месецът, посветен на 40-годишнината на Операта в града, а на 19.6.1965 в ролята на Татяна е з.а. Рене Йорданова – с това се отбелязва нейната 20-годишна творческа дейност. Последният спектакъл през този сезон е на 8.7.1965 – дебютът на абсолвентката на БДК Анна Томова-Синтова.

Това е и първата постановка на „Онегин” в България, която се играе на български език,[4] преводът е на Милен Паунов. Розалия Бикс я оценя като „радостно явление”, в смисъл, че и четиримата постановчици са се заловили с творбата „с благородното намерение да „прочистят” от нея всичко сантиментално, сладникаво и сълзливо, наслоено в някои нейни досегашни постановки. С такова намерение (освен разбираемост на словото) е преведено и либретото на операта.” – пише тя в рецензия във в-к „Народна култура”. „Музикално спектакълът на „Евгений Онегин” е извънредно стегнат, дисциплиниран и динамичен. Никакво разтегляне (разпяване) на фразите, никакви психологически паузи, никакви развлечени темпа, никаква свобода на съзерцанието. Един сдържан уравновесен и мъжествен Чайковски, един Чайковски — философ и мислител, това е „Онегин” на Димитър Димитров.” Диригентът е овладял възможностите на оркестъра, постигнал е взаимодействието сцена-оркестър, следвайки докрай възгледа си с неумолима строгост и последователност. Направените съкращения обаче (селския хор и танците от I к., разговора на Татяна с Нянята след сцената с писмото и др.), очевидно подкрепени от целия постановъчен екип, за да бъде „прочистен” „Онегин” от нежелани от тях белези, създават усещане за „малко суховата, „делова” и лишена от подтекст атмосфера”. Постановчиците са успели в единомислието си – Стоян Велев съзнателно отбягва ефектния мизансцен, търсейки външната сдържаност на сценичното поведение, динамиката, следвайки логиката на действието. Постановчиците са успели да постигнат замисленото и с изпълнителите – видимата развълнуваност е чужда и на Георги Динев (Онегин), и на Стела Милева (Олга), и на Лиляна Цанкова (Татяна), като се изключи единствено сцената с писмото. Общата сдържаност и приглушеност на чувството в отношенията между героите е осезаема у почти всички изпълнители, тя е характерна и за певческото провеждане на спектакъла. Дори такива красиви, сочни и тембристи гласове като гласовете на Лиляна Цанкова, Георги Динев и др., съзнателно са сподавени, приглушени в името на цялостния облик на представлението. Само Ленски на Миню Минев излиза извън общия замисъл на сценичното поведение. Княз Гремин – в чудесното певческо и артистично постижение на Георги Енев – влиза „без съпротива”, естествено и непринудено, в рамките на постановъчните изисквания, но това е в самия характер на образа. Възможно най-скъпернически си служи Петър Русков с обемните декоративни съставки на сцената – в единомислие с колегите си, но романтичните, развълнувани небета и особено великолепното зимно пано от картината на дуела са в разрез с тяхното тълкуване. В стремежа си да избегнат шаблонното, традиционното, постановчиците са се увлекли. Един по-умерен, по-доверчив към автора прочит на творбата, уважаващ склонността на композитора към съзерцание, към трагична размисъл би бил по-верен и по-близък до онзи Чайковски, който плаче над участта на собствените си герои. Розалия Бикс счита, че този „Евгений Онегин” е явление – ценно и интересно в намеренията и единомислието на постановчиците, но недостатъчно убедително като краен резултат.

Стремежът към собствен стил, към своя физиономия, към определен изпълнителски маниер в Старозагорската опера отбелязва и Станко Разбойников на страниците на сп. „Българска музика”. Търсенията имат установена насоченост, подчинена на обща музикално-естетическа концепция, с която се постига приемственост и единство – отбелязва авторът и оценя постиженията „ярки като замисъл, като почерк, като поглед, като намерение”. Основната идея, определена и цялостна, показва стремеж към навлизане в проблематиката на творбите, доближаване до съвременната чувствителност, отърсване от прекаления сантиментализъм и от мелодраматичните приоми и това е „за предпочитане пред безстилието и аморфността”. Авторът се спира и на редица спорни моменти, които постановчиците са възприели като странични, второстепенни подробности и съответно са премахнали – диалогът на Татяна и Нянята след сцената с писмото във втора картина, напр. „Подлежи ли Чайковски на подобно осъвременяване? Не се ли изсушава? Къде остава историческата достоверност на епохата, руският бит и душевност, къде остава Пушкин?” – пита авторът. „Всеки един от горните въпроси повдига редица и редица подвъпросчета и целият тоя сноп от съмнения води до теоретичното низвергване на подобна трактовка. Какво е фактическото положение? Получава се един Чайковски, наистина по-сдържан, малко по-рационален, отколкото традиционния; един Чайковски, изсушен, но от… прекалена сълзливост. И все пак – не аемоционален, не неприемлив.” Авторът изказва недвусмислено задоволството си от съставите: Борислав Дойчев — Онегин, Миньо Минев — Ленски и особено от Ганка Димова, която по много деликатен, но недвусмислен начин измества центъра на тежестта към своята Татяна.

Радващ е стремежът да се върви напред и нагоре, радващи са успехите – на солистичните състави, на оркестъра, спойката между отделните групи. Несполуките или „спорните моменти” идват от „нееднаквата крачка, с която се придвижват в начертаната посока различните осъществители на една и съща постановка — в частност и на цялата продукция на театъра — общо. Защото до пълно творческо единомислие сред художествените ръководители още не се е стигнало.” – изключително проницателно и точно констатира Станко Разбойников.

Въпреки слабостите, постановката продължава сценичния си живот и през 1965/1966 „Онегин” има 10 представления с два гастрола – румънката Мария Шиндилару и н.а. на СССР Жермена Вагнер – и двете в ролята на Татяна. Васил Недев излиза в ролята на Ленски в 3 представления, Йовчо Киров – в ролята на Ротния.

В спектаклите на „Евгений Онегин” гастролите продължават. През м. февруари 1970 гостуват Галя Такова в ролята на Татяна и Виргилиус Норейка от СССР в ролята на Ленски. През март 1970 Татяна е Таня Коларова от студията на Христо Бръмбаров; през април 1970 Стефка Попангелова от СНО е Татяна, а Тодор Найденов прави дебют в ролята на Зарецки. През този сезон има още дебюти – Денчо Белев изпълнява Онегин за първи път през м. март 1970, в същото представление Васил Станишев е в ролята на Гремин, а Зарецки изпълнява Николай Ножаров. През 1970/1971 трупата гостува на Велико Търново и Казанлък, Стоянка Кавалджиева е за първи път в ролята на Татяна през октомври 1970, а в следващото представление вече партнира на Юрий Гуляев от СССР, гастрольор в ролята на Онегин. През ноември 1970 Татяна е Ганка Димова – „за първи път след завръщането си в Операта” – вписват помощник-режисьорите в протокола. В началото на м. март 1971 Иван Маринов от СНО дирижира представлението, а Зое Драготеску (Румъния) е Татяна. Последното представление за сезона е на 5.6.1971 с Игор Мазурок (СССР) като Онегин.

През 1971/1972 трупата играе един спектакъл във Велико Търново на 24.11.1971, с Йола Коциел (ГДР) като Татяна и з.а. Кирил Кръстев от Русенска опера като Онегин, и още един, последен четиридесет и пети по ред, в Казанлък в първите дни на декември 1971, отново с Йола Коциел (ГДР) като Татяна, а в ролята на Онегин е Асен Селимски от СНО.

Премиерата на „Евгений Онегин”, осъществена около две години по-късно, на 22.9.1973, е на голямата модерна сцена. Дирижира отново Димитър Димитров, хормайстор е Богдана Попова, сценограф – Петър Русков. Като режисьор е вписан Георги Петров, различни са костюмите – художник Венера Наследникова. Дали е нова режисурата или става дума за пренасяне на постановката в новата сграда и осъвременяването й?! Помощник-режисьорите, водещи протоколите за представленията, продължават номерацията на играните спектакли от предишната постановка[5], въпреки че в графа „забележки” е вписано „Премиера”. Липсват и отзиви в печата. Освен подновения декор съобразно по-голямата и просторна сцена и различния костюм, има ли нови артисти? Има. На премиерното представление Ани Динева е в ролята на Татяна, а в следващото – Мария Клинчева, в ролята на Олга излиза младата Стефка Минева, а Ленски е нейният баща – з.а. Миньо Минев. Борислав Дойчев и Георги Динев продължават да изпълняват Онегин. През ноември 1973 Татяна изпълнява Евдокия Колесник – гост по случай Дните на съветската култура. В края на януари 1974 Денис Каролеев, артист от Московския театър за опера и балет, е в ролята на Ленски.

През следващия сезон, м. ноември 1974 гост в ролята на Онегин е Юрай Онисченко от Братиславската опера, а във втория спектакъл в ролята на Зарецки за първи път излиза Никола Кутин, декември 1974.

На 4.12.1975 е единственият за сезона и последен за постановката спектакъл на „Евгений Онегин”. Гостуват артистите от Куйбишевския оперен театър Идея Николаева – Татяна, Анатолий Пономаренко – Онегин, Виктор Конишенко – Гремин. Тази, последна в историята на Старозагорска опера, постановка на „Онегин” приключва съществуването си с 11 представления.

Общо „Евгений Онегин” е най-играната руска опера на сцената в Стара Загора. Поставяна три пъти, съответно с по 56, 47 и 11 представления, или общо 124. Успехът й се дължи и на „отличното покритие, което е могъл да осигури театърът в двете постановки: Георги Динев и Борислав Дойчев за Евгений Онегин, Лиляна Цанкова и Ганка Димова за Татяна, Миньо Минев и Д. Теофилов за Ленски, Георги Енев и Николай Стоилов за Гремин”[6] – пише десетилетия по-късно Розалия Бикс.

[1] Комитет за наука, изкуство и култура

[2] Виолета Томова е майката на голямата оперна прима Анна Томова-Синтова.

[3] Мащабен ремонт в Стария театър

[4] И това се случва след като част от състава я е пял на руски, а дори и в Ковънт Гардън са пропели на руски. Вж.: Божков, Атанас. Борис Христов. Изд. Полиграф, Пловдив, Булвест 2000 – София, с. 116-117

[5] Розалия Бикс, наблюдавала осторожно изявите в оперните ни театри през тези години също пише за две постановки на „Евгений Онегин” в Стара Загора, но има предвид двете постановки на Димитър Димитров.

[6] Бикс, Розалия – Оперният театър на Димитър Димитров, Стара Загора, 2001, с. 98