Николай Моцов на 50 лета, 25 от които на сцената отбелязва годишнините в „Евгений Онегин“

В света на оперните хора Николай Моцов ми е любимец. Харесвам го и като изпълнител и като човек. Умирам си от смях с неговите комични образи. Такава артистичност, сила и жизненост е в тях. В „Есмералда” и във „Фауст” последно направи лирични образи. Пак много силни. Сега с ролята си на Ленски в операта „Евгений Онегин” от П.И.Чайковски Николай Моцов отбелязва своите 50 житейски години, от които 25 лета на голямата сцена.

Ники Моцов е солист на Държавна опера-Стара Загора, направил едни от най-ярките си образи тук. Той е и любим преподавател в НМА”Проф.Панчо Владигеров”. За юбилея и премиерата на „Евгений Онегин” в Стара Загора на 23 ноември ще пристигнат много негови студенти.

Възпитан, изискан, работохолик, джентълмен – той е от тези енергийни центрове на сцената във всеки спектакъл, около които напират опора и вдъхновение всички останали. Радвам се, че Николай Моцов реши да сподели своите мисли преди премиерата на „Евгений Онегин“. А иначе е на 50 от пролетта, той е един от забележителните представители на Зодия Овен:

 Как се става тенор, какъв беше пътят ти към пеенето? Имаше ли идоли? Как избра музиката като съдба?

Музиката винаги е била част от моя живот. Пея активно от ранното си детство. В училище имаше  паради, на които се представяха класовете, чрез марш и песен. Винаги ми възлагаха да пея някои от  вътрешните гласове на хоровете, защото малцина можеха  да се  справят с тази музикална задача.   Завърших школа по акордеон, научих се да свиря на китара  и пиано, участвах в именитите Русенски хорове „Родина“ и „Дунавски вълни“.  В казармата се сприятелих с момчета, които бяха с музикално образование,  музицирахме заедно през цялото време.

Връзката ми с класическата музика се случи след това. След уволнението  с мой приятел  решихме да направим група. Имахме нужда да доразвием някои наши умения, свързани с теоретичните науки. Русенското музикално училище тогава предлагаше извънреден три годишен курс по  оперно пеене.  Той включваше уроци по пиано, солфеж и елементарна теория на музиката, часове по актьорско майсторство и класическо пеене. Идеята ни бе да използваме тези музикални дисциплини, за да се усъвършенстваме и направим наша авторска музика. Тогава съдбата  ме срещна с Георги Делиганев, който отвори вратите към един нов музикален свят за мен, чрез класическото пеене. Идоли още нямах, но тогава се продаваха касети с тримата тенори. Неизбежно всички популярни арии из световната класика, която те изпълняваха, ме вдъхновяваха да искам да опозная и оперите, от които те прозвучаваха. Помня, че в Русенската библиотека имаше невероятно богатство от плочи с класически произведения. Слушах с часове, а по-късно си купих и грамофон, за да мога у дома да правя това.

Коя беше първата ти роля и коя сцената? С какво си запомнил първото явяване в роля на сцената?

Като млад артист съм пял малки роли в Русенска опера, в която постъпих след завършването на три годишния курс на обучение в музикалното училище. „Реквием” от Моцарт беше първият ми солистичен агажимент, който изпълних  на Русенска сцена, заедно с проф. Павел Герджиков, който стана мой учител по-късно в Музикална Академия.  Изпълнявал съм „Реквием” Моцарт заедно със състава на Русенска опера, в Холандия и Белгия по онова време. Това участие ми даде смелост и увереност да продължа своя път и след две години напуснах операта и кандидатствах в Музикална академия при проф. Илка Попова, на която дължа много за моето развитие. По време на следването си изпях роли като Дон Базилио в „Сватбата на Фигаро“, Дон Отавио в „Дон Жуан“, Граф Алмавива от Севилският бръснар, Алфред от „Травиата“, „Бедният матрос“ от Дарио Мийо, участвах в няколко кантатно-ораториални меси, и когато завърших Академията вече имах репертоар и бях търсен в българските оперни театри. Бил съм солист на Софийска опера и балет, Русенска опера, Бургаска опера, а от няколко години съм и солист на любимата ми Старозагорска опера. Всъщност тук за първи път пях в „Севилският бръснар” по покана на покойния Божидар Бонев. Пял съм във всички български театри и съм имал не малко участия в чужбина на различни фестивали. Имах щастието да срещна на сцената личности като Джузепе Джакомини, Лео Нучи, Салваторе Фисикела, Елена Мосук и др.

Кои са любимите ти опера и роля?

Най-много спектакли имам в ролята на граф Алмавива от „Севилският бръснар”. През годините е изпята стотици пъти. Роля, която усъвършенствах и актьорски и певчески. Тя се превърна в любима, защото обединява всички онези театрални и вокални качества, които могат да въздигнат артиста на онова ниво, в което се преобразява и трансформира в  няколко образа едновременно. Не са много световните шедьоври, които дават тази възможност. Да си убедителен както за публиката, така и за своите колеги на сцената, е щастие, което изпитвам, чрез тази роля! Разбира се всички останали роли от репертоара ми са обични, защото съм вложил цялата си тенорова природа.

Какви образи  предпочиташ – комични или трагични?

Обичам предизвикателствата в своята професия. Играя и комични, и трагични образи. Преобразяванията са дар за артиста! Така надскачам себе си и никога не изпадам в рутина, която е възможно да те обгърне след толкова години на сцената. Когато се отнасяш сериозно към ролите, смятам, че няма невъзможни превъплъщения, поне за мен. Затова в репертоара ми има комични роли като Дон Базилио в „Сватбата на Фигаро“,  Граф Алмавива от „Севилският бръснар”, Пощальонът от „Пощальонът от Лонжмьо”, Неморино от „Любовен Елексир“, но има и романтични и трагични като Алфред от „Травиата“, Младият Циганин от „Алеко“, Надир от „Ловци на Бисери“, Дон Отавио от „Дон Жуан“, Граф Ерико от „Истинското постоянство“, Дорвил от „Копринената стълба”, доктор Фауст от „Фауст“, Ленски от „Евгений Онегин”, Туридду от „Селска чест” и мн.др. Изпял съм над 25 роли в многожанрово разнообразие и винаги съм се отнасял изключително професионално и отговорно към всяка една.

Коя е най-трудната за изпяване роля за теб?

Няма трудна роля, има роля,  която си готов да изпееш в конкретен момент от твоя творчески път, роля за която си узрял и вокално и артистично и емоционално. Разбира се има роли които няма да изпея, тъй като не са в моя репертоар, съобразно лирико-спинтовия ми  глас.

Кои са най-ценните съвети на твоите учители по класическо пеене?

Винаги моите учители са ми давали най-правилните съвети, за което съм им безкрайно благодарен. И Георги Делиганев, и проф. Илка Попова, и Проф. Павел Герджиков са ме насочвали изключително професионално към верните роли в моя певчески път. Затова и до ден днешен аз  чувствам гласа си свеж и млад, дори след 30 години непрестанно на сцената.

Като преподавател на какво учиш своите студенти?

Имах и имам щастието да срещна в живота си необикновени учители. Казвам имах, защото и Георги Делиганев, и професор Павел Геерджиков ни напуснаха преди време. Професор Илка Попова и до ден днешен е опора в моя педагогически път. Всичко което съм научил от тези забележителни личности използвам в моята академична професия. Както казва моята професорка „да изведеш един певец от фалшивия „Caro mio ben” до момент в който някой ще го хареса за майсторски клас, е много дълъг и отговорен процес“. Преподаването не е само онзи личностен момент на предаване на твоите изявени умения като певец. Да, важно е да си артист, но в развитието и обучението на младия певец има и много наука.

Вярвам в българската вокална школа и нейните принципи. Искам моите студенти да се гордеят, да знаят че преди тях, преди мен, преди моите учители,  е имало творци, които създавали територия на духа. Стратези, които със своята далновидност и прозорливост са изменили нещо в едно цяло поколение и са го белязали със своето професионално и морално отговорно съзнание, в хода на професионалното вокално образование на България, която в сравнение с други народи е била закъсняла исторически в музикалното си развитие. Нужни са били години и усилията на две поколения вокални педагози, за да се достигне до ясното съзнание, че без уеднаквени принципи на нашата вокално-педагогическа практика не може да се достигне до единна национална вокална школа. За да преподаваш и имаш самочувствие, че си добър педагог трябва освен да си изпял не малко роли, да си прочел и лекциите на Бръмбаров, книгата на Карапетров, книгите на Дмитриев, Юсон, Назаренко и т.н. Казвам всичко това, защото вокалната педагогика в Академичната й същност е нещо много различно от това да преподаваш собствените си открития. Тя обединява и научни методи и личности постижения на сцената. Има и изключения. Смятам, че моите студенти добре разбират това, защото ми имат доверие, вярват в мен и знаят имената на педагозите, които стоят на портрети в нашия кабинет- Христо Бръмбаров, на Илия Йосифов, на Г.З Черкин, на Елена Орукен, на Елена Киселова

В предстоящата премиера на операта „Евгений Онегин” какъв образ е твоят Ленски? Как се чувстваш в тази роля, удобна ли ти е?

Образът на Ленски е идеалистичен. За него честта, високите идеали, чистите чувства са над всичко. Природата му е романтична и в това е неговата трагедия, той идеализира хората. Смъртта му е символична, тя показва, че в живота, когато романтиката се сблъска с реалността, умира. За съжаление в обществото няма място за възвишените идеали на Ленски. Вокалната партия на героя е романтична и трагична , затова са толкова различни двете арии на Ленски. Първата е наситена с романтично звучене, а предсмъртната е  трагична още в своето въведение. Обичам тази роля, тя ми напомня, че някога и аз бях идеалист.

Тенорите са ценни и много търсени по световните сцени. Има ли дефицит на тенори?

Това е мит, защото с развитието на оперното изкуство и неговото популяризиране все повече певци се появяват на международната сцена. Все повече народи, дори от изолирани общества в миналото вече познават оперното изкуство. В момента има изключително много певци от различни националности, които искат да се занимават с това. При нас, в Академията, все повече китайци искат да се обучават, защото имаме добра база, вокални традиции и добри педагози. Споменавам го, защото до скоро преобладаващи бяха корейците по световните сцени, но вече и китайците бързо навлизат със сериозни заявки. Така, че в момента в световен мащаб певци има от всички гласове, и то по много.  Преди години мой приятел ми сподели, че за немски театър категория „С“ са се явили за едно място седемдесет баси. Този факт ни говори, че в момента има презадоволяване от певци.

Интересува ме твоята гледна точка за бъдещето на операта – накъде отива тя?

Операта отива накъдето отива  и светът. Опера е имало и ще има, въпросът е до колко тя е нужна на хората като изкуство. Аз смятам, че след това мащабно разрастване през годините и може би пренасищане, тя ще се възвърне към онази бутикова форма, която ще я върне към автентичното й пресъздаване. Бях чел, че европейски театри инвестират във възстановяване на спектакли от миналото в детайли, за които черпят информация от исторически източници. Може би натам вървим, не знам. Всичко се променя с невероятно бързи темпове. Светът се е забързал към разрухата. Може би единствено в операта времето спира и на зрителя му се иска спектакълът никога да не свършва.

Интервю на Уляна Кьосева