100 години от рождението на поета Христо Кацаров отбелязваме днес

Иван Матев

директор на Музей „Литературна Стара Загора“

100 години от рождението на поета Христо Кацаров

(27 октомври 1923 г., с. Люляк, старозагорско – 17 март 1994 г., гр. Стара Загора)

„ОБЛАКЪТ МИ Е ЗАКРИЛА“

Христо Кацаров – диалектика на естеството

Христо Кацаров е един от „най-мълчаливите“ ни поети! Тази морално-психологическа констатация, направена още през 1983 година от литературоведа Любен Бумбалов¹ за драматичния лирик-натурфилософ Христо Кацаров, е валидна в значителна степен за творчеството му и през следващите десетилетия. Усетът на поета отрано му е подсказал, че онова, което се превъплъщава в душата на народа, важи и за неговите собствени възгледи, подклаждащи огъня на душевните му изживявания. Но пък тяхната природа е така дълбоко впита в художественото съзнание на твореца, че остава навеки негова съкровена тайна. И само поетическото слово, изляло се магически, но и реално изпод перото на селския певец, е в състояние да огласи с божествения си дъх аеда Христо Кацаров, чийто вопъл за съхраняване на непреходните човешки стойности е основно ядро и непроменима максима на живота му:

Новата чешма шуми и пее

до една пътека зад баира.

Знаят я орачите къде е

и дърваря лесно я намира.

Тук ръка добра и работлива,

я направи миналата есен

и сега водата се разлива,

чиста като българската песен.

(„Новата чешма“)

Така последователно се редят от края на 50-те до 70-те години на ХХ век Христо-Кацаровите лирически изповеди, събрани между кориците на „Сърце под ямурлука“ (1958), „Селски песни“ (1960), „Сто работни вола“ (1963) и „Есенна тишина“ (1976) – стихосбирки, преливащи от носталгия, сърдечен трепет и природен чар, чиято поява навремето Никола Фурнаджиев – първият съдник и ценител на Христо Кацаров, съумя да прогнозира… И както констатира по-сетне през 1984 година в книжка 6-та на списание „Пламък“, литературният критик Петър Тонков: „Още в заглавията им е вложен един колкото предметен, толкова и символен смисъл, носещ ядката на съдържателно-емоционалната им селска атмосфера, а и възторжена буколическа образност“.²

Обаче, съвсем нелогично се оказва сякаш мълчанието около творчеството на поета – мълчание, което подтиска и днес паметта за Христо Кацаров. Явно, той не бе личност, която би позволила около духа му често да се шуми и спори! Монолитен като природна даденост, той не би могъл да се огорчи от подобни внушения, защото обдареният му поетичен слух улавяше и „най-слабите звуци на човешкото ежедневие“ – драмите, надеждите и естеството на отделната личност. Него го интересуваха повече възможностите, които разноликият живот му предлага, за да стигне до отговора на вълнуващите го сюблимни въпроси:

Кой ме жали? Кой ме спира

болката ми да докосне

с нежен лист – ръка човешка –

раната ми да заръби?

Кой все още ме обича?

(„Тишина“)

Христо Кацаров съзнателно, но и генетично-обективно слива гласа си с гласа на обикновения трудов човек, на този, който оре и засява земята, който създава реални блага. Поетът избягва всякакви „външни украшения и технически ефекти“, разчитайки на естественото съдържание на своя лирически герой. А в драмата на персонажите си, създателят им се стреми да не се прекъсне нишката на времето, да не се потули диалектиката на старото и новото, да се преоткрият и събудят ония онаследени добродетели в душата на съвременниците му, които ги правят българи.

Стъпвам по сланясалия мъх.

Иде зимата. Студеният ѝ дъх

кучето ми, хукнало пред мене, дразни.

Едно дърво над пътя се привело

и гнездата му сега са празни

като къщите на мойто село.

Тръгнал съм роднините си да намеря.

Тъй голям бе селският ни род,

ала сам останах и треперя

като неоткъснат в късна есен плод.

(„Пред зима“)

С особена сила и автентичност тази нова тематична насока е разгърната и преживяна от Христо Кацаров в есеистично-белетристичните му книги от края на 70-те и началото на 90-те години на ХХ век – „Път до село“ (Пловдив, 1979) и „Преселници“ (Пловдив, 1982), достигайки своя апогей четвърт столетие по-късно във „Второто пришествие“ – съкрушаващ с документалната си тежест сборник, събрал през 1994 година късните нравствено-психологически ескизи на автора. Разбира се, тези три есеистични книги са по-близо до поезията, отколкото до прозата, като в тях авторът е постигнал удивително задълбочено проникване, но и провиденческо откровение за собствената си съдба, която е част от коренището на народната участ.

В този смисъл с основание бихме определили, че Христо Кацаров е един от най-автентичните ни „селски“ поети. Той пренесе драматично през годините своя неосквернен „селски“ идеал за човечност и непреднамерена обич. И този идеал осветява с изначалната си светлина цялото му творчество, доказвайки, че „проста е тайната на неговата естетика“ – тя всъщност извира от неговата нравственост:

Живота си напусто не живея.

По пътища напуснати не крача.

Когато плачат хората – не пея,

когато пеят – никога не плача!

(„Изповед“ – из „Сърце под ямурлука“)

Христо Кацаров не е от онези самоцелни поети, които се увличат от пόказна образност, нему е дарена свише привилегията да се изразява основно с лирическата си форма, способна да даде достоверна представа за събитията и героите му. При него твърде значима се оказва вътрешно-психологическата мяра за конкретност на художествения образ – индивидуално изградената от него спойваща насока, определяща отношението между жизнената правда и откритията на въображението. А поетовото въображение, следвайки „извивките на настроението“ и поличбеното очакване, никога не жертва рационалния момент на творбата. Авторът предпочита равновесието при всички възможни състояния на лирическия си герой, скъсявайки в максимална степен дистанцията между художественото лирическо пресъздаване и читателя. Ето защо тук, както сполучливо посочва Любен Бумбалов, всяко нещо си има своя цвят: „малката синя река“, „добрите бели волове“, „твоето зелено тяло“, „бялата ми риза“ – като бихме добавили: „бялото стърнище на реката“, „бялото ми конче“, „бялото ми агънце“, „белите козички“, „белите чешми“, „черният човек“, „жълтите дюли“, „червените петли“, а и „червените звезди“… И тази цветова регистрация е не само необходимо уточняване на житейския периметър – в случая на лирическото действие, но и благодатна възможност, чрез материалността на поетическия знак да се улови невидимото движение на времето:

И петлите на моето село запяха,

както винаги силно, задружно… Блестяха

гребените им червени в зори!

(„Собственик“)

Най-същественият белег на поета Христо Кацаров е, че той обладава лирическата дарба да подчинява на художествената простота необозримото свое богатство от инвенции и съдбовни прозрения, организирайки около тях изменящия се образ на природата и на човека. И успоредно с това да синтезира прецизно в уместно намерените си ракурси неизчерпаемото разнообразие на доброто и красивото като спасителни хуманни проявления:

Аз гледам потъмнелите прозорци

на къщите ви. Есенната вечер

с луната си огрява пак земята,

и толкова е хубаво да знаеш,

че имат още плодове и шума

дърветата, че яребици слизат

през бялото стърнище на реката…

(„Вечер“)

Все пак, ако трябва при Христо Кацаров да говорим за „модерна“ поезия, то при него тя се появява, когато чувството е следствие на показаното от вътрешната действителност на образа. Точно в този контекст поетът Марин Георгиев изтъква, че книгата на Христо Кацаров „Свирката на пастиря“ (София, 1986) е олицетворение за модерна философска поезия!³ Всъщност „Свирката на пастиря“ е една разтърсваща, кόбна метафора, при това притискаща с отявлена лирическа конкретност, натоварена спонтанно с различни значения, често и персонифицирани:

Липата първа есента усети.

Още като свърши гроздобера,

листата ѝ досущ като ръцете

на старците посърнаха. Но цéра

все още мисли, че небето

се крепи на неговите клони,

че голямата му сянка е шосето,

по което времето балони

от прашни облаци издува…

Липата много се страхува

от есенното сиромашко лято –

слана те пари, слънце те напича…

Липата, нежната липа, която

моите пчели обича.

(„Липата“)

„Зад този буколически символ – продължава асоциативните си разсъждения Марин Георгиев (който, впрочем, като творец е горещ почитател на Христо Кацаров), се вижда и друг – на личността и сътвореното от поета, и песните му. А нима свирката на пастира не е неговата лира! И можем ли да си представим езичника без инструмента на античността?“. И тъкмо поради това бихме оценили от една страна проявлението на вкуса, а от друга – респектиращото художествено майсторство на Христо Кацаров. Защото, „кой би посмял да твърди, че участта на пастира, сраснал се с планината, с животните, с всичко живо и мъртво, не е една от проявите на поезията в един невъобразимо широк, почти космически смисъл“ (по М. Георгиев).

Ето и предпоставките за оптимизма, за любовта към живота – какъвто и да ни го поднесе съдбата, за вярата и радостното, почти мистично очакване на осененото от мъдрост „ново начало“ – изконни, при това непроменими морално-психологически параметри, изпълнили докрай художествената, а и светогледната координатна система на привидно грубоватия, трудно разгадаем, но преливащ от хуманизъм селски дух на Христо Кацаров. В съпоставително-философски, а и в осъзнат космологически контекст, кръговратът на двете противоположни и несъвместими явления – живот и смърт, е венец на вечната феноменология на сътворението, която творецът по рождение носи в себе си и тъкмо това превъплъщение го прави спокоен и силен:

И сърцето ми вече не биеше, братя.

Аз умрях, уморен като късното лято

и засипан от своите дребни звезди.

Но тогаз не погребахте вие мъртвеца

и когато видях на зората венеца,

пред очите ми белия ден се роди.

(„Собственик“ – из „Сто работни вола“)

От друга страна и драматургията на Христо Кацаров – пиесите му „Студена земя“, „Земетръс“, „Ние не сме сами“, а и „Майките“, разкриват също дълбоко вкоренената в земята поетова същност, срасналия се изконно със селото авторов дух. Селото, въздигнато естетически, но и идейно- хипнотично от Христо Кацаров, като обетовано, свещено, но и спасително място! Сърдечност и нежност крият огрубелите, но и неизбледняващи в съзнанието на твореца спомени за пасторалния бит. Ала в зрелите му поетични сборници от 80-те и 90-те години на ХХ век – „Облакът ми е закрила“, „Свирката на пастиря“ и „Сняг и дъжд“, наред с психологическото и емоционалното проникване в човешката същност, Христо Кацаров достига и до значими философски обобщения, до открития за природата и диалектиката на естеството, дарявайки ни със стаен духовен трепет…

БЕЛЕЖКИ

1. Любен БУМБАЛОВ. С усет за красивото у човека. – В: Сп. Септември, Периодично издание за литература, критика, изкуство. Орган на Съюза на българските писатели, г. XXXVI, бр. 10, 1983, София, с. 237-239 (вж. с. 237).

2. Петър ТОНКОВ. Живота си напусто не живея… – В: Сп. Пламък, периодично издание за литература, изкуство и публицистика. Орган на Съюза на българските писатели, г. XXVIII, бр. 6, 1984, София, с.175-176 (вж. с. 175).

3. Марин ГЕОРГИЕВ. Мъдростта на естеството. В: Алм. Хоризонт, Периодично издание за поезия, проза, критика, публицистика. Орган на Дружеството на писателите в Стара Загора, г. XIV, бр. 1, 1987, Издателство „Български писател“ – София, Държавна печатница „Митьо Станев“, Стара Загора, 1987, с. 123-125 (вж. с. 124).

ПРИЛОЖЕНИЕ

(Прилагаме едно от възловите за естетиката на поета Христо Кацаров негови стихотворения)

Езеро^⃰

Небето и земята птицата съединява.

Езерото полета ѝ отразява

и до дъното водата свети.

Къщи на села по хълмовете. И последни

поветови люлки на преселили се някъде поети.

И трева,

недоопасана от агне. Малко цвете

срамниче, опрашило се от пчела,

срамува се да ме погледне.

С осанката на мъдреци

пастирите поят добитъка си

и на кучето си тихичко подсвиркват,

преди хляба и солта от писаната си торба

да сложат

върху сянката на облаците,

плуващи като венци

към сетове незнайни.

Запази водата, Боже,

отразила образите краткотрайни

и пречистени като слова.

Твърдата съдба на камъка

тя няма, каменната издръжливост

на нещата груби.

Уповава се на бреговете си ронливи,

както стиховете ми – на рими

и на благозвучия. В пространството

разлива се водата и се изпарява,

или в сухи пясъци се губи.

В обедния пек ще я спаси ли

сянката на плачеща върба?

Отлита птицата

и временното си гнездо от кал съзижда,

че само времето е постоянно.

По напечените хълмове от залезите, рано,

докато пътеката се вижда,

отиват си пастирите,

кръга на своя хоризонт

пресичат. В лозето на вечерта,

под звездните асми

с големи светли гроздове,

сами оставаме… Сами.

Водата, разхладила се, като живот приижда.

.^⃰ Христо КАЦАРОВ. „Езеро“. – В Сп. „УЧАСТИЕ“, г. III, бр. 4, 1993 г., Стара Загора, с. 3.

Фоторепродукцията на Христо Кацаров е на ф. х. Кольо Пейчев, Стара Загора, 1986.