Есенни емоции с поезията на Йордан Пеев
ОКТОМВРИ
Ах, тръгват продавачите на дините
от ъглите на стихналите улици
и хладен дъжд се плисва над комините,
с ревнива страст се втурва през улуците
да пита с кой от тях избяга лятото,
а с него слънчевия смях на чайките…
И сбрала в шепи есенното злато
със зимата за туй говори майка ми
ОБЛАК
Над есенната пръст надвисна облак:
намръщен, зъл, от черното по- черен,
в небесното застинал като остров.
И в този миг земята потрепери…
Усети как по спуканата кожа
се плъзнаха надежди и дихания,
на мъртви тръни и на кухи корени…
И цялата превърна се в желание.
– Къде се лута, мили мой? Тъй чаках те!
Ах, колко дълго вярвах във магията,
че има те изгубен посред лятото!
До капка искам днес да те изпия…
И прегорял език изплезил въздуха
трептеше в транс сред мараня за струите,
които щяха да се спуснат влюбено
от облака, в юмрук събрал стихиите…
Плющеше дъжд, размахвайки камшиците
от вятър и вода…Земята стенеше
заченала зеленото в тревите си,
напук на сушата превзела времето…
А облакът, изсипал в миг надеждата
докрай в утробата на прежаднялата,
замина, без назад да се оглежда,
към друга суша, чакаща го някъде…
ГОДИШНИНА
Витрина.Маса.Вино.Той и Тя.
Годишнина.Петнайсет бели рози.
Оркестър.Блус.И рокля на цветя.
Разсеян поглед.Скучни диалози.
Децата.Къщата.Нова кола.
Пътуване:Дубай, Париж, Женева.
А зад стъклото – други Той и Тя.
Безгрижна младост.Погледи премрежени.
Квартален нон- стоп.Евтино мерло.
Сумрачен парк.Целувки.Пейка.Есен.
Животът разделен с едно стъкло:
каквото бяхме и което днес сме…
Ноември
Есента е жена сваляща бавно дреха след дреха,
тъжен стриптийз припомнящ й мигове от младостта
и дървесните рицари в свойте лирични доспехи
дълго с нея танцуват на вятъра под песента..
Тя притваря очи и потръпва в априлския повей
на мъжа, който нежно разлистен със цвят я дари,
а след туй натежала от плод в най-красивия спомен
златолика вървя посред сънни поля и треви.
Есента, тази късна жена, тази вечна тревога,
ще застане щом спре да танцува пред райския праг,
ще почука на портите…И ако Бог й отвори
ще изсипе за нея небето най-чистия сняг…
РАПСОДИЯ В СЕПТЕМВРИ
Аз съм джуджето, което държи барабана
в дългия ред на безсмъртни, но мъртви поети.
Аз съм вълната, която се скита пияна
и върху камъка пръска пенливо сърцето си.
Аз съм безброя от нежните думи, с които
просяка „ Лека нощ” казва на свойта любима.
Корените съм в умрелия, дето се вплитат
и съм дъгата извита над него без име.
Аз съм това, от което безкрай се лекува
болната сянка на светлото, дето обичам
и съм безпътица вярваща, че съществува
изход от мрака, към който задъхано тичам.
Аз съм, което подобно на смърт изравнява
и опрощава деня ми преливащ от клетви.
Аз съм и кръста, на който разпънат оставам
и съм последният удар отекнал в сърцето ти…
