МКТФ „Пиеро“: „Честен кръст“

А ето и отзив за спектакъла, непосредствено след премиерата:

„Ситуация, достойна за…екзорсизъм и разгърната в спектакъл.

В Кукления ни театър. Наистина. Честен кръст!

Нали знаете онези сюжети, в които клоунът е с черно въображение, прецизни умения и пъкъл във вените? Нещо подобно е. Само че с кукла. Тя не оживява по някое време, а в един момент заявява за самостоятелния си живот. И то пред „детето“, което уж я управлява като петрушка в един много сложен момент – докато е насадено в ядрото на набожното и изтласкано в периферията на детството.

Така в театъра на куклите, една точно определена от тях застава в центъра на спектакъл, който прави от ада сюжет и го поднася на зрителите през смеха и болката, осъзнаването и философията. Има си сценарий, действие, актьори – всичко. Няма кукловоди. Защото зрителят става свидетел на тихия ужас, че не човекът води куклата, а тя го „призовава“ като средство за съществуването си. (Да, знам че се нарича актьорско майсторство, само че по време на спектакъл майсторлъкът е в илюзията, която създава.)

Куклата Тайрън рязко и властно обявява своя живот. Това е изискващ, диктуващ, заповядващ живот, който причинява порастване, самостоятелност и осмисляне.

Спектакълът се играе на три нива.

В първото и най-първично ниво всичко изтласкано, потиснато и несъзнавано оголва зъби и проговаря на хищен език. От устата на куклата Тайрън към душата на „детето“ Джейсън свистят нажежени истини. Властната и манипулативна майка, потиснатият син, липсващият баща, сковаващите страхове, напиращата сексуалност, премълчаваните обвинения, стаените копнежи…Всичко това настоява да бъде осъзнато. И това става във възможно най-неподходяща среда – един плакатно-лозунгов свят, в който порастването не е желателно и всички са деца, които „бързат“ да репетират с кукли постановка, платена от църквата. Само че децата са пораснали, куклите са със самостоятелно мнение и поведение, възрастните са привидно целомъдрени, а Бог е сведен до кръст – честен кръст, на който се разпъват илюзии, кухи представи, фалшива набожност и прогнили равновесия.

Във второто ниво е философската дилема дали Сатаната е другото лице на Бога. Наистина съжалявам, че нямам достатъчно услужлива памет, която ми трябва за точен цитат от спектакъла. Защото на равнището на думите са извикани истини, които всички сме внимавали да не изречем на глас – дали там, където сме съзирали Сатана, много често е надничал Бог… Само че повечето от нас сме прекалено много натоварени с вина, залостени в задръжки и сковани от страхове, за да го осъзнаем. И някъде в периферията на случването едни въпроси зачакаха времето си – защо сме приели за правилно да наричаме грешно нормални и естествени неща? Религията като поведение не противоречи ли на вярата като състояние? И кое от двете ни води към сакралното? Защо трябва да сме такива, каквито не сме, докато възпалим това, което сме създадени да бъдем?

И тук слагам точка. Голяма и червена. Защото актьорите ми разказаха играта и ми…“набраха лайката“.

В третото ниво един многопластов смях залива случките и ги подправя с прясна и освежаваща ведрост. Вицов смях щедро подхранва ситуации, подходящи за малките часове. Чрез тях всичко си идва на мястото, докато привидно се разпада – късат се плакати, страници и дрехи, падат мивки и страхове, изричат се думи, забранени в храм, но разрешени от здравословната емоция. Докато всеки извървява път, обратен на този, описан в свещените писания – от ада през чистилището към рая на осъзнаването какъв искаш да бъдеш, за да започнеш да бъдеш себе си. В „греха си“ душите не са осъдени, а разкрепостени и спасени.

В този ред на мисли…тъй като по-горе поставих червената точка…по ягодите, мама му на Джейсън беше велика! И не само тя. Всички актьори изграждат завършени, монолитни герои. В това е уважението към публиката – да представиш образи, които не са направени от плаващи пясъци, а от плът и кръв и точно през плътското да поведеш разговор за осъзнатото и възвишеното.

Може би защото Цвети Пеняшки изигра Юда и в друг спектакъл се качи на друг кръст, сега е успял да продължи темата така, че да режисира актьори, които играха с бродуейски размах и да ги изправи пред кръст, който е наистина честен. Много е трудно да представяш герои с много слабости, без в това представяне да има видимо слабо място. Още по-трудно е, когато го правиш през смешното и комичното. А най-трудно е, когато точно „Честен кръст“ ти се падне за дебютен спектакъл в Куклен театър като старозагорския (Илияз Иляз). Но пък успехът е пропуск и аз съм нетърпелива да видя към какво.

След края на спектакъла, точно пред залата една дама питаше излизащите зрители „Доволна ли е публиката?“ Впечатлена, възхитена, замислена и развеселена е. И дълго стоя пред входа на театъра, за да кипи в обсъждане.

Има какво да се види за първи път, ако този спектакъл се гледа два пъти.

Честен кръст!“

Маргарита Тотева

Фотограф Теодора Тодорова