Слово за шофьорите Марин и Живко, съвременните рицари на пътя

Сред потока от информация, сред клокочещото гърне от страсти и брутален негативизъм на ежедневието някак не можем да живеем в реалността – сутрин да се събудим и да видим човека до себе си, да чуем чуруликането на птичките или поне да се оставим на ласката на слънчевия лъч….Непомним от кога не сме оставали със себе си, унесени от постоянния ни събеседник телевизора, екрана на телефона или таблета….Динамизмът ни поглъща с многобройни задачи, преживявания и ни поставя в чувал от проблеми, силно дистанцирани и отчуждени. Едновременно с това се стремим с цялата си същност към сближаване чрез общуване в социалните мрежи, самозалъгвайки изпосталялата си от самотност душа…Странно нещо е човекът. Колкото повече има – толкова е по-самотен и по-беден. Защото в имането не се крие най-голямото чудо – любовта….А любов е да се радваш на ближния, да виждаш успехите му като свои, да общуваш, да прощаваш и да дава.от всичко което имаш и по-много…Може би това се случва при професията – там е широко поле за изява и раздаване, за щедро раздаване на най-доброто от себе си, дори и това да е продиктувано от тщеславие, но е щедрост към хората, към ближния. Много са професиите, които позволяват това – в медицината, в образованието, в социалната сфера, в услугите и навсякъде…

Преди повече от месец, така се случи, че пътувах до Черна гора. Първоначалният план предвиждаше да минем през СР Македония, Косово и Албания, но поради събития там в последния момент беше взето решение да пътуваме през Р Сърбия. Аз не познавам добре Балканите и от където и да минем все щеше да ми е интересно. Сърбия да бъде! – кога ще прекося Динарските планини, само съм чела за тях за усоите и непристъпните върхове и, разбира се, всички знаем за трагично известната у нас река Лим, която ги прекосява и по чието поречие минава голяма част от пътя. В предишен пътепис ви описах романтичната част на това пътуване, но истината е, че това беше едно екстремално изживяване, в което целият автобус от пътуващи бяха затаили дъх и можеше да се чуе жуженето на комар! Екскурзиите, участията на фестивали, празници и други масови дейности са свързани с организацията на хора и с пътуване! Пътуване, което е в ръцете на отговорни хора, които се грижат за изправността на автобусите, които управляват, държейки волана и едновременно с него държат в ръцете си живота и здравето на тези 50 човека зад гърба си и от там съдбата, радостта и страховете на техните домашни и близки! Ето затова искам да ви разкажа пак за пътуването до Черна гора, заради тези хора, които предприеха огромната отговорност да преминат този изключително труден маршрут. Тези момчета – баща и син показаха завидно умение да шофират в изключително лоша среда – стари изоставени пътища от времето на титова Югославия, които в момента се ремонтират и пътят е с купища чакъл, пясък, небезопасен, с изпосмачкани мантинели или изобщо липсващи такива с тясно пътно платно, което отдавна сме забравили как изглеждаше и само в отдалечени райони можем да го видим у нас. И всичко това във високи урви към 2000 и повече метра надморско равнище! От едната страна е отвесен склон, а от другата урва с дълбочина 200 – 300 метра. За да ви е ясна картината ще добавя изключително агресивните шофьори, за които няма никакви правила и изпреварват без да спазват предимство или да се съобразяват с конкретната обстановка на пътя! Неведнъж всички затаявахме дъх в такива екстремални ситуации…Единствен шофьорът оставаше невъзмутим и хладнокръвно предприемаше действия, за да запази автобуса и хората в него! Разказвам ви един малък сюжет на ужасите и в този сюжет главен герой беше шофьорът!

Общото пътуване през Динарските планини продължи към 12 часа, от които, макар и екстремно пътуването беше благоприятно през Р Сърбия – Стара Югославия се беше погрижила пътищата в Сърбия да са прилични и добри, при все, че минавахме през Националния им парк „Проклетия“…Какво име само!!! И смея да твърдя, че съвсем заслужено, макар и да пътувахме в най-приятното време от годината – август, а какво ли ще е през зимата!? Майко, мила!!!Тук планинският път, с безкраен низ от завои, остри и опасни, извиващи и изкачващи коти и върхове, все пак бяха в добро състояние – асфалтът поддържан, канавките опесъчени, обезопасен с мантинели…За водачите това е все пак условие за по-леко пътуване, но и не съвсем…Но още на границата с република Черна гора стана ясно, че тук някъде цивилизацията бележи изоставане и регрес. Ако ви се наложи да пътувате през този път – първо трябва да сте много добри шофьори в категорията си, а бе направо пилоти от форула 1! Освен това трябва да сте изключително хладнокръвни и да приемате предизвикателствата на занемарения, изоставен и необезопасен път, който е в ремонт и трябва да овладеете машината на стотици метри над пропастите, преодолявайки местните шофьори, които на най-опасното място ще се шмугнат да ви изпреварват на метри от отсреща движещата се кола, строителна машина или товарен камион!!!

Не чух през тези повече от 10 часа екшън една дума на недоволство или, не дай си, Боже, ругатня от тези момчета. Те шофираха като се редуваха, за да могат и да си почиват. А колко е почивката, когато си седнал отпред до колегата си и преживяваш с него всяка проблемна ситуация на пътя!?

Към 14:00 часа, след обяд пътят вече лъкатушеше по долината на река Лим – същият сложен планински път, който от връх до връх преминаваше по свързващите ги мостове – високи и страховити. След 16:00 часа се включихме по магистралата, свързваща Белград с Адриатика…Братята сърби бяха помислили отново за себе си. След отделянето на Черна гора от федерацията/без един куршум да пукне/ си бяха запазили влиянието тук и си бяха осигурили, липсващото им вече море, с тази магистрала, която рязко ни изведе от пътя на средновековието и ни изстреля в цивилизацията на бъдещето – широки платна в двете посоки, с тунели, осветени и изградени с всички удобства на съвременното пътно строителство!

Но изпитанията на нашите водачи не бяха до тук и аз не бързам да завърша разказа си. Предстоеше да влезем в Сутоморе – крайната цел за нашето настаняване. И сега предстоеше най-екстремалното – тук нямаше правила! В улиците можеш да се движиш в двете посоки, да паркираш, където ти падне – стига да намериш място и което е най-ужасяващото автобусът ни трябваше да се провре на едно малко мостче със силен ляв завой, като на платното, на което трябваше да завие имаше плътна редица от паркирани коли една до друга!!! Започнаха маневри напред, назад, полека, полека, полека със сантиметри завъртане буквално на два –три метра автобусът направи пирует! Беше завъртян и направи завоя на 90 градуса. В този момент от всички гърла се чу едно българско и мощно „ура“!, придружено от нестихващи аплодисменти. Ама такива аплодисменти и такова облекчение, които не са чували най-големите примадони в „Ла Скала“! Всички разбирахме, че животът ни висеше на косъм в продължение на много часове и само безспорното умение да владее волана и машината, дисциплината и високия професионализъм, само волята и хладнокръвието бяха нашата основна гаранция да стигнем до тук живи и здрави!

Имаше и други изпитания, но те останаха в по-пикантните ни разговори, в спомените за Република Черна гора. Сега, когато това е отминало, ние сме пропътували пътя обратно вече през Албания, Косово и СР Македония и сме у дома седя и разговарям със старши шофьора – Марин. Който в шеговит тон тихо сподели: „Преди време щях да пътувам за Дубровник и един колега ми каза:

• Ти пътувал ли си по тоя път през Сърбия?

• – Не! – отговорих.

• – А знаеш ли къде отиваш?

• – ?! – колегата само заклати глава“

Явно този маршрут е един от сериозните тестове за професионалните шофьори и за издръжливост на такъв планински терен.

• Тогава – продължава Марин – нямаше ремонти – тогава беше войната 2007-а година…

В този разговор Марин сподели, че от 1998-а година е започнал бизнеса с пътнически превози, но е шофьор много по отдавна. С него в това пътуване беше синът му Живко и с удоволствие си спомням, че първите аплодисменти в автобуса бяха за него, за сина. Тогава Марин се обърна към всички и каза – от 6-и клас съм го качил и съм го научил на всичко.

Умението да карат автобус е като всяка професия – талант и много труд, спазване на правилника и отговорност. Но тук има и нещо друго – тези хора притежаваха възпитание и дух. Те бяха изключително толерантни към всички, с много такт решаваха казусите по време на пътя, а такива знаете никога не липсват.

• Работата с хора е като всяка друга, но ако това те изнервя – значи не ти е там мястото…Всеки трябва да усеща как е и какво му е на другия и да се съобразява…

• А какво ще кажеш за дисциплината на пътя?

• Дисциплината на пътя – в момента нямам думи! С тази реплика сякаш Марин изплака и болката и неодобрението и целия отговорен товар, който носи всеки един водач на МПС у нас. А Защо? Какво липсва пътуването и в градска и в междуселищна среда да бъде едно непрекъснато удоволствие? Може би липсата на взаимно уважение, толерантност и зачитане – нали това са нещата, от които всеки има нужда!? Да бъде зачетен и да бъдат спазени правата му!? Разбира се и познаване и спазване на Правилника! В тези няколко въпроса се крие истината за тъжната черна статистика на годишните отчети на ПТП, на нещастните семейства и погубени животи. А нали може и да не е толкова черна и страшна тази статистика!? Може, но трябва да има преди всичко смелост, но и т о л е р а н т н о с т – да дадем шанс на отсреща стоящия, а не да се състезаваме с него и това се възпитава у дома.

След това обобщение Марин много пестеливо ме запозна със семейството си. До сега познавах от тях синът му Живко, с когото пътувахме…Оказа се, че мъжете в семейството са ангажирани с транспортната фирма, другият син Милен е завършил Авто транспорт и логистика във Великотърновския университет…Само съпругата Кунка Димитрова е учителка и е “пътничката“ в семейството – тя пътува до училището в Сърнево всеки ден вече много години!

Няма да се впускам в подробности за семейството , но ще кажа, че това бяха хора, които са съхранили и отстояват семейните ценности – на добро възпитание, на труд, на отговорност и грижа за ближния. През целия път виждахме как ненатрапчиво всеки от тях преглеждаше автобуса или следеше за състоянието му. Създаваха обстановка на дружелюбност и приятелство с всички, без това да преминава във фамилиарничене и не на последно място – това бяха смели мъже, които не се оплакаха и не възроптаха от условията на пътя, на тежката ситуация. Денят, в който тръгвахме на това пътуване се прибрахме от Кръстова гора и там един шофьор крещеше по телефона, явно на работодателя си: -“Къде си ме пратил в тия гори тилилейски, тия страшни завои, тоя опасен път!? Ако знаех никога нямаше да тръгна на път. Вземай си автобуса и си го карай!!!…“ А пътят до Кръстова гора е алея в парка в сравнение с пътя в Република Черна гора през Динарските планини! Ето за това раздаване в професията ви разказвам, за мъжеството да бъдеш водач на автобус и да приемаш предизвикателствата на пътя с цялата отговорност за живота, здравето и комфорта на пътуващите в него и на близките, които ги очакват у дома.

След това пътуване си мисля колко хора днес сядат зад волана и колко от тях са отговорни за хората, които возят, за тези, които са срещу тях. За това – колко от тях днес ще се приберат живи и здрави и колко ранени, и колко няма да достигнат до следващата дестинация, а ще останат на платното!? Страшни и плашещи въпроси, на които искам да си отговоря. Нека всички, които излезем от къщи, да се приберем живи и здрави, да отговаряме за себе си, но и за всички участници в движението и да пазим живота, защото е ценен, изключително ценен!

А за Живко и Марин искам от всички вас най-силните и искрени аплодисменти, защото това са съвременните рицари на волана и на пътя – смели, отговорни, достойни мъже и водачи!

Благодарим Ви, Живко и Марине, благодарим ви всички, които пътуваха с вас от фолклорната група на учителите „Шарена китка“ с ръководител Росица Христова от НЧ „Георги Бакалов“, Вокална група „Розов свят“ с ръководител Веселин Божков от НЧ „Климент Охридски 1858“ и целият придружаващ ги екип от Стара Загора.

Пътувайте по пътищата на родината и на света и раздавайте щедро пример, талант, смелост и дух! Бог да ви пази!

Гина Михайлова