Сбогуваме се с лятото и посрещаме есента с поезията на Виолета Бончева

СЕПТЕМВРИ – този месец на предел,

с мъглявини, извиращи от свода,

с преметнат шал, оранжево – зелен

и с шапка на моряк, подпрян на борда.

И кораби, кръстосващи навред,

и брегове, в очакване сънливо,

внезапните среднощни ветрове

със аромат на студ и на горчиво,

разлистена надежда за любов

на бродещи под залеза сирени,

и лодки на крайбрежен риболов,

които тръгват рано през септември. ..

И дъжд, обилен дъжд – познат и друг,

разсичащ въздуха като със сабя.

Упойващ дъх на дюли и мавруд…

И лятото, което в теб догаря.

 

ОТДАВНА МИНА „златната” вода

и още колко минаха, не помня…

От всякога по-пуст e днес брега,

като чакал – отлъчен, безпризорен.

Тук нявга с голи лакти и пети

се хвърляхме да уловим зората,

която се оглеждаше в реката,

тъй шумна и тъй палава преди.

Блестяха риби в синята й глъб,

в подмолите й злачни се рояха,

край облите й камъни сновяха

и като тях сияеше  светът.

Сега е друго. Някак си студен

брегът изглежда – тъжен и безмълвен.

А болката изгаря като с въглен

на спомена

контура

съвършен.

КЪСНА ЕСЕН

Не затваряй прозореца,

нека стаята диша мирис на сухи листа,

да преплита в пердетата вятърът старата песен,

да рисува зигзаги дъждът  върху двете стъкла,

да нахлуе  в очите ни есен.

Как  с невидима болка и глас отшумяват в кръвта

бавни срещи с вълните  и мокрия пясък,

и с дъгата, промушена в храста с бодливи листа,

и след летните бури – ароматния  утринен блясък.

Протегни си ръцете – виж, от кестена с цвят на бакър,

полетяват надолу шепа тихи, обагрени листи.

Всичко синьо и златно  е спомен .

Късна есен е вън.

Туй е истината.

СЕЗОНЪТ

Сезонът на бурите сребърни отминава.
Изплисква морето последната топла вълна.
На пясъка мокър единствен след нея остава
по плажната ивица вятър и празен брега.

Лиани от сол залюляват прегракнали птици,
пак старите лодки разсичат водата на две.
Художникът синьото сменя на няколко скици
и после рисува едно по-различно море.

Едно натъжено море, до което ни няма,
а бяхме със него тъй близки и толкоз добри,
посрещахме изгрева будни, разпалвахме пламък
и чак до небето хвърчаха красиви искри.

Красиво се стичаше пяна под нощната перла,
отгоре високо сияеше ярък седеф.
Луната търкаляше обръч огромна и щедра
и никнеха едри брилянти по нощния креп.

И влажният въздух цъфтеше по нашите устни –
не знаехме, нищо не помнехме за есента…
Но август замина… А тя над простора се спусна
и грабна ни в своята обител от пъстри листа.

Ела, примири се. Мирише на хлад и горчиво,
но в нас ще усетиш, че нещо зелено гори,
че нещо размеква душата и нещо звънливо
изпълва сезона с онези последни вълни…

***
Не е есен тази нощ, не е есен –
само листата са жълти, а мирише на лято,
на някакво дъно солено и мокра плесен,
на шарени птичи пера от преминало ято.

Навярно е сън, защото брегът е под мене –
прегърнат щедро от светлини далечни и звездни,
които се спускат отгоре по облачен хребет
и падат направо в отвора на люшнати бездни.

И туй, което бе вчера, приижда полека,
и пясъкът хруска под нашите мокри сандали,
и някакви сини надежди полюшват звънчета,
и клони разсичат простора с зелени кинжали.

И свирка на кораб отнася октомври нататък –
в очите ми слънце, росилек в тревата извира…
Сезонът, наречен Любов, се завърна в миг кратък,
изпълвайки земния свят с друг рисунък и сила.

И аз съм частица от него и ти си до мене –
все тъй неподвластен на времето скоротечно,
все тъй доверчив, все тъй простодушен и земен…
че мисля си: всичко, което се ражда в сърцето,

е вечно.

РОМАНТИК

Той е с усмивка като къдрица на лицето,
небрежен, небръснат и бронзов, с руси очи,
до края на август, в които се плиска морето,
а през декември – хала девет бала и нещо бучи.

Той не носи багаж – само раничка малка и тясна,
късо спортно яке, срещу лятна буря и хлад,
чифт очила, една шапка, направо ужасна,
евтин сандвич, срещу острото чувство на глад.

На брега квартирува, спи под някой чадър на райета,
разговаря с вълните или с някоя чайка сама…
Всяка сутрин го буди на талази от пяна морето
и кафето, което носи в джоба на едри зърна.

Гларус плажен – ще го видиш небрежен, самотен,
но с усмивка, която неприкрита лежи под мустак –
да обича морето е с присъда на „доживотен”…
и жената, чиято снимка носи в протрития сак.

Тъй сезон след сезон броди той по брега и не спира,
чак докато угасне всяко стръкче зелена трева.
Вярва силно, знае – има там, Горе, някаква сила
и отново ще срещне пак онази фатална жена.

***

Ще се изгуби времето в торбата с лапад,
на фара светлините някой ден
и слюдестият профил на луната,
в далечината – хребета зелен.

Пристанищата все така ще чакат,
потънали във сол и във вода,
недоразказаното още лято,
и синкавия шепот на тъга.

И рибите ще пишат по водата
истории рибарски – без да спрат.
С криле ще ги разпръсне висината,
докато те с годините летят.

И ние с теб – зрънца от бели перли,
ще украсим една от тях поне –
до купчината миди златочерни,
до аромата древен на море…