С две нови книги Йордан Атанасов отбелязва 80-годишнината си

Г-н Атанасов, честито и благословено да е осмото Ви десетилетие. Как се чувствате на тази мъдра възраст? С какво ангажирате вниманието и времето?

Чувствам се като на 79 и нямам намерение скоро да премина в зоната на 80-те.

При мене нещата така се случват, аз съм три в едно – поет – писател, главен редактор на вестник „Литературен глас“ и председател на Народно читалище „Даскал Петър Иванов“ в Стара Загора. В това си единство вече 35 години работя – от 1 март 1988 г., когато е учредено читалището; Пет години след това, с група писатели, решихме да продължим Д.Б. Митовия вестник „Литературен глас“. Тогава бяха живи всички именити старозагорски творци като Христо Кацаров, Стоян Стаев, Петър Тонков, Жеко Христов, които веднага влязоха в редколегията. Преди 30 години издадохме първия брой. С времето редколегията се променяше по различни причини, но вестникът продължи да излиза и завоюва национална територия. 3700 читалища в България има, но ние сме единственото, което прави подобен вестник на национално ниво. Мисля, че успяваме. При нас печатат известни автори. Наши конкуренти са „Словото днес“ на Съюза на българските писатели и „Литературен вестник“ на Сдружение на българските писатели.

Тази година на 12 октомври в Регионалната библиотека, ще отбележим трите постижения, в които участвам активно:“35 г. на читалището, 30 г. – на вестника и 80 г. на моя скромност.

В кой от тези три ангажимента се чувствате най-комфортно?

Чувствам се в свои води, когато седна над белия лист и започна за творя. Покрай вестника малко време ми остава. Този нестандартен културен продукт изисква събиране и редактиране на материали, предпечат и ходене по печатници, издаването и сгъването на вестника, изпращане по пощата на областни библиотеки, дружествата на писателите, на отделни автори и на абонати.

Всъщност, това е и от основните дейности и на читалището. Към него имаме издателство „Даскал Петър Иванов“. Досега сме издали четири антологии на старозагорски автори, няколко национални конкурса сме организирали, докато беше жива Камелия Мирчева. Работим съвместно с Клуба на пенсионера, който е в същата сграда над нас. С други думи и на трите места се чувствам добре.

Началото, вероятно е с поезията?

Още като ученик , а по-сетне и като трудовак в „Марица Изток“ попаднах в плен на поезията. Бях трудовак, тъй като имам политическа обремененост. Баща ми е градинар и е останал в Западна Германия като невъзвращенец. Най-големият ми брат Иван, също не се завръща от германските градини. После се сражаваше във френския легион и изчезна по Америка. Другият ми брат лежа две години в Плевенския затвор като политически затворник, разнасял е антиправителствени лозунги…От казармата продължих да пиша и да изпращам стихотворения в местния вестник „Марица Изток“. След време ме харесаха и ме поканиха да работя в редакцията.

През 1988 г. издадох първата си книга „Токов удар“. След промените стана по-лесно. Намираш средства и издаващ творчеството си. След 90-та година имам издадени 16 стихосбирки, една книга с разкази, новели и пътеписи.

За какво иде реч в най-новата Ви стихосбирка „Машина“?

1/3 може да се каже, че са нови стихотворения. Останалите са познати неща, на които държа да се видят в тази книга.

„Машина“ е метафора. Имам едно стихотворение, което завършва така:“Машината за чистота, монтирана от някого у мен“. Това е стихотворение, в което се разказва за всяко ранно утро, в което се събира градския боклук…Правя една реминисценция с машините, които почистват града, но дали могат да почистят боклука в хората…

Накрая има една поема -“Аз и войната“, посветена на най-големия ми брат, за когото стана дума. Проследявайки художествено неговия път, съм се опитал да кажа, че войната е най-страшното и гадно нещо, което може да съществува. Като легионер,накрая усеща, че е нагазил в чужди води, в неща, които не са близки в сърцето му. Зарязва легиона и войната и тръгва да търси щастието в САЩ.

Хубаво заглавие има втората Ви книга, посветена на осмото Ви десетилетие:“Скиталчества на духа“ – за творческите и житейските пътеки на Йордан Атанасов. Какво съдържа това доста обемно издание?

Заслугата не е моя. Просто съм събрал литературна критика, рецензии, мнения, отзиви от първата ми стихосбирка -последователно до последните книги. Поместени са рецензии от Стоян Стаев, Стоян Каролев, Атанас Мочуров, Владимир Шумелов и Кирил Попов, Константин Еленков, Румен Стоянов, Благовеста Кацарова и др. Има, условно казано, глава „Писма“ п о различни поводи – годишнини на вестника и на мене от Матей Шопкин, Вътьо Раковски, Генчо Узунов, Стоян Каролев и др. Предпоследната част съм отделил на интервюта , а последната – на посвещения.

Кои са темите, които Ви вълнуват днес и сега?

Критиците във втората ми книга „Скиталчества на духа“ казват, че съм многостранен – интимна лирика, обществени проблеми, природата, биографични истории, мои пътувания…

Кои са на-близките Ви творчески намерения?

Трябва да напиша новата история на вестник „Литературен глас“. Излиза от 1928 до 1944 г. Основатели да Д.Б. Митов и съпругата му Калина Малина. И след 48 години забвение, ние му вдъхнахме нов живот. Нямаме политически уклони. Всичко, що е стойностно, може да намери място в страниците ни.

Продължавам досегашните си ангажименти! Тяхното изпълнение ми дават самочувствие, че съм полезен на общността ни.

Йордан Цонев Атанасов е роден на 25 януари 1943 г. в град Брауншвайг, Германия. Завършва икономика във ВИИ “Карл Маркс” и журналистика в СУ “Свети Климент Охридски”.

Работил е като електротехник в “Марица-изток”, специалист в Електронно-изчислителен център град Раднево, организатор в Окръжен съвет за култура, Стара Загора, секретар и председател на Народно читалище “Даскал Петър Иванов – 1988”, Стара Загора, журналист във в. “Марица-изток”, в. “Синя поща”, Стара Загора. В момента е главен редактор на в. “Литературен глас”, Стара Загора, издание на НЧ “Даскал Петър Иванов – 1988”.

Автор е на поетичните книги “Токов удар” (1989), “Невидима рана” (1992), “Монолог на дресьора” (1993), “Вода, пясък и дух” (1997), “Душата се завръща” (2000), “Овъглена светлина” (2002), “Страсти и гео графики” (2003), “Семето на градинаря” (2005), “Насълзената трева ми каза всичко” (2005), “Думи за врабец” (тристишия, хайку, 2007), “Да следваш водата” (2009), “Балканската линия” (2009), “Машина за чистота” (избрана лирика, 2013), “Срички за врабец” (2019), на романа “Хамовото семе”  (2011, 2017).

Съставител (и предговор) е на антологиите “Поетични гласове Стара Загора” (2004), “Поетични гласове Драганово” (2005) и „Поетични гласове от Тракия“ (2022).

РосицаРанчева