Стефка Божинова пред Долап.бг : „Любовта е смисълът на живота – „за да те има и след теб дори“

Елегантна и интелигентна дама, достолепна и със сърдечна усмивка. Виждам я на всяка премиера в Операта и на спектакли. Харесвам тази жена от години, тя беше любимата Директорка на любимата ни Детска ясла №6. Зареждат ме нейните публикации във Фейсбук от всички места, където е била. Тя е от хората тип „кьошелия камък” – на кьоше /ъгъл/ да го сложиш-ще залепне, ще е точен точно там.

Не е по публичността, а е толкова ярка. Уж е невидима, а е толкова пълнокръвна и оригинална. Тя е човек, който има и корени, и криле. От „рода на хвърчащите хора” /по онова стихотворение на Валери Петров/ – но и в буквалния, и в преносния смисъл. Много харесвам, как с достойнство – динамично, във вечно движение на тялото и мисълта, тя минава през годините. Иска ми се и аз като нея – да преминавам през живота подвижна, с жив дух и сред красота.

Надявам се, че ще ви е интересна срещата ми със Стефка Божинова – запален турист, почитател на изкуствата, дама със стил, любима майка и баба.

Обичам да провокирам хората, като ги питам „Вие сте много интересен, за да сте от Стара Загора? От този град ли сте?

Аз съм от Стара Загора, да, родена съм тук, учила съм тук и във Велико Търново. Родът на баща ми е от Костур, баба ми е от Загоричане, а дядо ми – от Олища, той е участник в Илинденско-Преображенското въстание, след което бягат от родното си място и отиват в Румъния. Там дядо ми оставя дейността си в Букурещ и родителите си и заминава за Америка, тъй като загубват всичко в Костурско, в родните си места. В Америка дядо ми е бил 4 години и след като се връща, създава свое семейство, има 6 деца – 5 сина и 1 дъщеря. Може би от дядо ми сме наследили любовта към пътешествията, той със семейството си е живял в Букурещ, в Истанбул, в София. По време на бомбардировките на столицата във Втората световна война, със семейството си са евакуирани в Стара Загора. Оттогава се установява тук, а братът на дядо остава в София със своето семейство. Ние сме един голям род,уважаваме се много, поддържаме връзка и сме щастливи, че сме потомци на участници в Илинденско-преображенското въстание. Майка ми също е израснала в многодетно семейство – има 2 сестри и 1 брат, прекрасни хора са. Най-добрият човек, който познавам в живота си е майка ми, която много. Родителите на съпруга ми са бежанци от Беломорска Тракия. Накратко: родовете ни са от българи, преживели ужаса на войните, местили се от място на място, за да оцелеят. Те никога не са се страхували, защото както казва Боян Биолчев „Страхът няма лице, той има гръб“ и винаги страхът застига в гръб, а не в лице.

Иска ми се като тях да имаме смелостта да срещаме трудностите, да ги преодоляваме и да бъдем човеци.

И в младостта ли бяхте толкова активна физически и вечно в движение?

Да. Израснах в семейство, в което приоритет бяха образованието, изкуството, спортът. Баща ми беше и много активен спортист. Познавам от дете цялата Средна гора. В събота и неделя ходехме с баща ми редовно през Карасиврия до Старозагорските минерални бани, Змейово…целият Старозагорски регион, Сърнена Средна гора познавам благодарение на баща ми. Бяха приятели с Недьо Ранчев, играеше волейбол, плуваше, пишеше епиграми във в.“Септември“ и във в.”Стършел”. Много интелигентен човек бе баща ми и много дължим на него и аз, и брат ми, и сестра ми. Той беше неуморим,не ни оставяше да мързелуваме нито секунда. Даже един от моите приятели-туристи, Кольо Бобчев, когато ги водих по пътеките на Табашката река, та той кръсти една от пътеките „Дядо Славейковата пътека“ на името на баща ми, който се казваше Славейко.

От дете съм спортувала, мога да плувам, играла съм волейбол като баща ми – като ученичка и после като студентка. Със сестра ми като ученички в Руската езикова гимназия в Стара Загора ставахме всяка сутрин и отивахме на Аязмото, играехме йога, а после като работех в яслата, ходех на каланетика. Племенникът ми ме научи да яздя кон. Член съм на Туристическото дружество от 1965 г.

Как Ви отведе съдбата до Туристическото дружество?

Бях на 14 години, когато се записах в  дружеството. Покорила съм много върхове – всички високи върхове на България. Така срещнах човека на живота си, моя съпруг Благой Божинов, който е инструктор и съдия по ориентиране, турист. Заедно с децата ни пътувахме до всички прекрасни кътчета на България. Синът ми Станил беше на 2 години, когато го качихме на връх Мусала в раницата на съпруга ми. А Хриси, дъщеря ни, беше на 4 години, когато и тя се качи на връх Мусала. Семейството ни с двете деца, семейството и децата на моята сестра и  сестрите на съпруга ми с раниците и с палатките сме обиколили цяла България.

Като се родиха децата, аз вече нямах време, защото децата изискват много време – тогава ходехме сами, когато сме свободни и с близки и приятели. Когато почина съпругът ми, за да не притеснявам децата ми, по тяхно настояване се върнах в дружеството – децата не искаха да ходя сама в планините. През  2002 година отново поднових членството си, по вътрешна потребност завърших курсове за инструктор по туризъм, организатор по туризъм. Оттогава за благото на всички и най-вече за собствено удовлетворение започнах да водя групи в планината, да организирам екскурзии и в чужбина, и в страната. Една интересна група водя „Групата на летящите амазонки“, както се нарекохме. Това беше по време на КОВИД, не можеше да се излиза навън и една група към 20-30 жени и няколко мъже, наши приятели обикаляхме в Средна гора, Стара планина.  И сега продължаваме с много интересни мероприятия извън плана на Туристическото дружество, защото повечето сме пенсионери  и имаме време да ходим, не ни стигат само събота и неделя. И през седмицата ходим на туризъм, много сме щастливи, защото и по този начин реализираме социални контакти, поддържаме духа и физиката си

Кои страни сте посетила по света? Какви са незабравимите Ви спомени?

Замислих се над този въпрос и изброих над 50 страни, в които съм била на 5-те континента. В някои страни съм била 4-5 пъти –Франция, Гърция, Албания, Черна гора, Македония, Сърбия, Хърватска, Косово, Швейцария, за да изкача всичките мечтани от мен върхове…След като съм обиколила цяла Европа, ми остава само Великобритания да посетя. Била съм и в екзотични страни като Индия, Китай, Перу, Мексико, Иран…-невероятни спомени имам от тях. Всичко, което видях, ме направи по-различна, третото ми око е отворено да открива все нови и нови хоризонти, защото това ме прави полезна за мен, прави ме щастлива. Тази красота, която виждам, тя ме зарежда с много енергия, дава ми много сили и любов и ме прави по-добра. Искам и другите хора да бъдат добри, да преосмислят живота си, да усетят че той е най-ценното нещо, най-ценното нещо е и семейството, да са полезни за себе си и за другите. Много зареждат планината, другите светове и култури, с които човек се среща и разбира че не цветът на кожата и външният вид, а тази духовна красота, която притежават другите народи, ни прави и нас извисени, ставаме по-щастливи и сме готови да направим всичко за хората. Случвало ми се е в планината да помагам на хора, които са претърпели счупване на ръка или крак…Тази природа, тази красота те прави да бъдеш добър, да обичаш хората и да си готов да дадеш от себе си всичко, което можеш.

Много Ви благодаря, че споделяте снимки от пътешествията си във Фейбук и аз пътувам с Вас. Няма ли да напишете книга и да разкажете, както сте видяла и преживяла?

Надявам се да пътешествам до своите 120 години и между 120 и 140-годишна възраст да напиша книга, рано ми е още /смее се/. Ще си подаря Австралия за предстоящите ми 80 години…Искам да отида в Тибет. Някой ден пак да се върна в Перу, Иран, Китай, Индия – в   тази съм била в градовете по река Ганг, където във Варанаси наблюдавахме съвършените хора „саадху”. А в Израел пък имах продължителен, очистителен плач по Виа Долороса. По време на незабравимите си пътешествия съм летяла със самолет над платото Наска , с въздушен балон над пирамидите в Мексико, с рикша около реката Ганг в Индия …..

Откога е любовта Ви към операта и балета и изкуството изобщо? Имате ли любима опера?

Още от дете е. Баща ми свиреше на мандолина, неговото семейство, род Аргирови, са певци, всички пеят и на всички празници се е свирило и пеело. Баща ми обичаше музиката, изкуствата, нашата библиотека беше огромна. Като дете още съм чела „Сибирските мъртви полета“ и какво ли не, цялата класика я имахме. В Театъра, където беше навремето и Операта с баща ми съм ходила на опера, той ни научи да обичаме това изкуство. Там съм слушала Миньо Минев и кой ли не, когато още сградата на Операта не беше построена. Дъщеря ми Христина свири на пиано, синът ми свири на китара, свекър ми бе гайдар. Тази любов към изкуствата ни е наследство от рода на баща ми – един род на писатели, Димитър Гулев, Ана Гулева са негови братовчеди, баща ми пишеше, синът ми тайно пишеше и той, но не даде гласност на стихотворенията си. Баща ми много слушаше  класика – френска, италианска..беше много интересен и много интелигентен човек, загубихме го много рано. Много получих от семейството си и съм се стремила същото да дам на децата си – да бъдат любознателни, да обичат науката, изкуството, да обичат и уважават хората и да се себеуважават.

Защо много хора трудно приемат пенсионирането? Вие сте пример, че всеки един ден от този период в живота може да бъде осмислен и че човек продължава да е активен!

Пенсионирах се, защото исках да помогна на моя син да отгледа своя сина. Всички ме питаха, защо бързам да се пенсионирам, защото можех да остана на работа и искаха да остана. Отговарях им, че имам толкова много неща, които да върша в пенсия – да прочета книгите, за които нямах време, да пътешествам, да обикалям света, да помогна на семейството си. Оказа се, че като работех, имах повече свободно време, отколкото сега, като пенсионерка – водя непрекъснато групи, със семейството си съм и съм щастлива, че по този начин преминава животът ми. Имам толкова много да дам и да науча хората до себе си. Както пее Емил Димитров „Ако си дал, не си живял напразно“. Давайки, докато си жив и докато можеш, това е смисълът на живота. И да оставиш диря след себе си „за да те има и след теб дори“, както казва нашият поет Веселин Ханчев. А дирята, която оставяме са семейството, децата – това трябва да ни прави щастливи, че сме полезни. Човек никога не остарява, но и никога не трябва да бездейства – винаги трябва да има цел в живота, да има приоритети, да има мечти и да ги сбъдва. „Човек е толкова голям, колкото са мечтите му” – казва Екзюпери.

Как поддържате форма, освен с туризъм, имате ли си любима козметика и разни козметични ритуали, диети…?

Диета никога не съм пазила. По-важно е човек да живее правилно, да редува работа с почивка, да има потребността да бъде необходим. Мисля че здравословният начин на живот прави хората физически и духовно силни, даже духовното е водещо. Ако имаш волята, може да постигнеш всичко. Просто човек трябва да има балансирано хранене, трябва да се движи, много да се движи. И да се чувства потребен, обичан, това е. И да раздава любов. От козметиката – уважавам и ползвам българска козметика. Музиката, изкуството, социалните контакти, пътешествията, любознателността – те ми дават криле и ме правят силна.

Красивата жена е обичаната жена. Вие чувствате ли се обичана жена?

Да. Чувствам се обичана от семейството си, от децата си, от приятелите си, това ме зарежда. В Дружеството имам много приятели, които са много по-млади от мен, канят ме да ги водя в планината, радвам се на тяхната любов към мен, на това,че искат да научат повече. Животът ми ме е срещал само с прекрасни хора на различни възрасти. Смятам че винаги съм била обичана, може би защото и аз обичам много хората, без значение на цвят на кожа, външност, вероизповедание. Обичана съм и обичам хората – това е смисълът на живота. Любовта е смисълът на живота – „за да те има и след теб дори“.

Интервю на Уляна Кьосева