Любителите – творци от старозагорските състави „Шарена китка“ и „Розов свят“ пропътуваха по екстремните балкански пътища до фестивала в Черна гора

21.08.202321.08.2023 Долап.бг

Лятото е в разгара си и августовските жеги предполагат хлад, морски бриз и планинско усое, но за сърца, които бият в ритмите на песента и танца това е време за ф е с т и в а л и!

По неведоми пътища се озовах на един от тях и станах свидетел на невероятна творческа магия, сътворена от любители-творци, ръководители, организатори, домакини, придружители и зрители, които влагаха сърце и душа, съпреживяваха с огромен ентусиазъм, талант и вдъхновение духовните корени на традиционното си културно наследство, което представяха далеч от Родината. В известен смисъл и с малки изключения бяхме се събрали на своеобразен балкански фестивал в черногорското градче Бар на брега на Адриатика, на който любителски състави представяха традицията на костюма, песента и танца от своята страна…

От България основен организатор и участник бяха Народно читалище „Георги Бакалов 1933“ – Стара Загора с любителите при фолклорна формация „Шарена китка“ с ръководител Росица Христова. А заедно с тях бяха поканени да участват и децата от Вокална студия „Розов свят“ с ръководител Веселин Божков при Народно читалище „Св. Климент Охридски 1856“- Стара Загора. Към групата се бяха присъединили и придружаващи лица, родители и близки, които обгрижваха по-малките участници… Групата беше внушителна – един автобус се понесе в късните часове на 12-и август 2023 г. и потъна в нощта по дългия път към Монте негро /Черна гора/. Предварително бяха проучени пътищата, навигациите включени и двама шофьори поеха отговорната грижа за това пътуване, но…винаги има едно голяямо „НО!!!“. Оказа се, че както гласи българската поговорка „Най-дълги са кратките пътища…“А ние за по-направо решихме да минем през Сърбия и да не криволичим насам-натам…Посрещнахме изгрева, навлизайки в Динарските планини. За Сърбия поназнайвах от тук – от там и ми беше интересно да преживея това пътуване. Но когато започнахме да изкачваме едни високи хребети, когато се озовахме в самото сърце на Националния им парк „Проклетия“, едва тогава разбрах смисъла на името му! Огромен планински масив, по който пътят се извиваше и стигаше до сами небето. От хребет на хребет, още по-високо и още по-страховито…Минахме пояса на иглолистните и на клека, и вече се виехме покрай отвесни скалисти върхове и сипеи. Гледки, спиращи дъха, но и с всеки изминат километър разговорите в автобуса притихваха и отстъпваха място на стаен страх и ужас и което е най-важно не му се виждаше краят на това пътуване…На места се спускахме и потъвахме в зеленина и планински хлад. Минахме покрай интересни курорти, ски влекове, планински селца и курортни вили. Утрото ни завари все още с мерак по пътуването и с много сили в очакване да стигнем я бензиностанция, я крайпътен мотел, но уви! Спряхме на едно безлюдно кръстовище за отдих, цигара, и още някакви нужди, че като се изви едно нашенско хоро – не ти трябва фитнес! По обяд се озовахме на сръбско-черногорската граница…Двата гранични пункта бяха катастрофално противоположни – сръбският – чист, приличен, а черногорският – като далечен остатък от някакъв забравен соц…И от тук нататък предстоеше да изживеем най- тежката част от пътя, който се виеше по поречието, на зловещо известната на българите, река Лим …Път, който е екстремален – вие се през отвесни скалисти урви и преминава над дълбоки 300 – 400-метрови пропасти, необезопасен, без мантинела и на всичкото отгоре – В РЕМОНТ! Адът се беше стоварил върху всички ни, но най-вече върху двамата шофьори, които трябваше да преминат този оф роуд. И на всичкото отгоре тук не важеха никакви правила за движение по пътищата – шофьорите се оказаха изключително агресивни – изпреварваха в най-критичните точки на пътя и се шмугваха на два метра пред нас срещу идващата насреща кола…Бях чувала вицове и анекдоти за челичната смелост на черногореца, но се убедих в безразсъдната му смелост и агресивност! Преминавахме през безкраен низ от тунели и виадукти по изровен от ремонта път и купища насипи часове наред…Бяхме стигнали точката на примирението, където притихнали с тревога следяхме всяко движение на шофьора…часове наред! Притиснати от урви и пропасти, от всички негативи, съпровождащи пътуването – изход имахме – да продължим само напред с надеждата да свърши този ад! Някъде към 14 часа най-после щастието ни се усмихна и се включихме към една от най-модерните магистрали на Балканите, свързваща Белград с адриатическото крайбрежие, което на практика си е било и морето на Сърбия. Но след отделянето на Черна гора и получаване на независимостта през 2009-а година, Сърбия остава държава без море…В тези осветени, с вентилация и съвременни съоръжения – тунели изведнъж изскачахме от тъмните планински дебри на един откъснат от света бит и се озовахме в мечтата на бъдещето! Пътят стана лек и приятен – сега вече с удоволствие затаявахме дъх пред извисените зъбери и извити виадукти и приемахме пътуването като дар и приятно вълнение…Вече преминавахме край върхове, на чийто била се виждаха останките от полуразрушени или изцяло запазени крепости, край езера от изумрудени водни пространства с лилии и водна растителност, поместени в огромните скалисти чаши на планината. И от тук се откри безкрайният простор на Адриатика. В един глас всички извикаха като спасение: “Морето!“

Домакин на нашето пребиваване беше организацията към Червения кръст на Черна гора – Дом „Солидарности“ – в лицето на неговия председател и едновременно директор на Международния фолклорен фестивал в гр. Бар, в който щяхме да участваме и ние в следващите дни. Фестивалната програма предвиждаше дни с репетиции, провеждане на уърк шопове и майсторски класове на ръководителите с участниците от другите страни и флаш моб в края на деня с всички участници. Към това трябва да добавя и развлекателната програма, която предвиди за всички един малък воден круиз до съседните градове Петровац и Будва. Срещата ни с тази част от географията на Монтенегро показа съхранени исторически паметници – храмове, крепости, градове. Изцяло запазен и възстановен е старият град на Будва, който посреща многобройни гости и посетители през цялата година, за да почувстват една отминала епоха, наситена с история, легенди и приказки . Той е и сцена за провеждането на интересни театрални, песенни и танцови фестивали, изложби и инсталации… Тук все по-осезателно се чувстваха повеите на италианския ренесанс в смесица с балканската средновековна история, в която прозираха останки и от българско присъствие – старобългарската кирилица, лексика, иконография, вяра и православна църква…Малко хора знаят, че сме, в известен смисъл, роднини с черногорската царска фамилия – последният църногорски крал Никола е прадядо на нашия цар Симеон по линия на неговата майка царица Йоана Савойска, която е дъщеря на италианския крал Виктор Емануил и църногорската принцеса Елена. Над 80 % от населението е източно православно и следите на вярата са съхранени в храмове, които видяхме в Сутоморе – храмът „Св. Петка Търновска“от 13-и в., в Петровац в храма „Св. Прр. Илия“ от 14-и, 15-и век и храмовете в крепостта в Котор, където си даваха среща всички православни деноминации – катедралата „Св. Трифон“ /1909/, храмът „Св. Лука“, храмът „Св. Никола“, храмът „Св. Еванг. Лука“, храмът „Св. Ап. Павел“ и др.…Казвам съхранени и възстановени, защото освен атеистичния режим, тези земи са преживели тежки и опустошителни земетресения, които продължават и до днес…

Нашите домакини в Дом „Солидарности“ са създадени в отговор на тези природни стихии. През 1979-а година на 15 април е едно от най-страшните земетресения. При него загиват хора и цялата инфраструктура е унищожена – пътища, комуникации, сгради – жилищни и обществени…Ето тогава солидарността на черногорци ги сплотява и те с много труд преодоляват нанесените рани на страната и в човешките души. И до сега солидарността е тяхно кредо и гаранция за преодоляване на предизвикателствата в живота. Тук работят доброволчески организации и центрове за събиране на помощи, по кръводаряване, по спасителни акции в планината, на сушата и във вода…А вече осем години те работят за интегрирането на града и страната с помощта на фолклора със страните на Балканите и в Европа…Опитът им е малък, но пътят е открит и тепърва предстои да се надгражда…В четвъртък всички заедно придружихме участниците във фестивала в гр. Бар. На сцената на площада се изявиха групите от Черна гора , от Босна и Херцеговина, на Румъния в пределите на Сърбия, на Сърбия, на България, от Косово, от Молдова, от Унгария. Автентичните костюми приличаха на нашенските до една и сякаш бяха събрани от различните етнографски области на България – преливаха балкански мелодии, които звучаха родно и близко, а братята сърби представиха танц от източна Сърбия, в който младите хора пееха на речитатив „Дръж се земьо, шоп те гази“, а костюмите бяха изписани сякаш от Трънско или от Граовско:

Моля те, нека да те снимам! – казах аз – Костюмът ти е автентичен, нали! – Пред мен в тази гореща вечер стоеше едно малко момиче или малка мома, обута в черни плетени чорапи, с цървули, в бяла риза с везани ръкави и върху нея шопска сая, с поли, богато везани със сърма – Не можах да се стърпя да я спра и да я заговоря, а тя бързаше за сцената…

Да, на баба ми са, на моя баба… – каза и изтича при групата.

Всичко е близко и родно и мило, нищо, че ни делят границите. За душата, за сърцето, и за песента, и за танца – граници няма!

Край Адриатика пееха и танцуваха всички като един народ – с една история, с едни традиции, с едни корени – тези на балканските народи. Тази вечер оставихме да звучи песента и танца в ритмиката на балканското сърце и направихме още една крачка към мира на Балканите чрез дипломацията на фолклора…Когато заедно пеем и танцуваме не можем да се мразим, нали!

Програмата на фестивала беше към края си, но още не беше привършила – в последния ден тръгнахме към Котор. И тук се срещнахме със съхранена история и модерно настояще – градът е построен в дълбок фиорд, в който бяха навлезли модерни яхти и два круизни кораба, които в първия момент създаваха впечатление, че плуват между скалите – уникално като гледка! А в центъра на града беше крепостта на стария град, чиито крепостно съоръжение се издигаше нависоко до самия връх на планината…Тук само един ден не е достатъчен. Тук ти трябва седмица или месец, за да надникнеш през пластовете история, пазеща паметта на Черна гора и на Балканите.

Интересна и малка планинска страна, от изключително храбър народ, която не е губила независимостта си и е оцелявала, дори и като васална!

рано сутринта: Закуска! Куфари! Кафе! Следва последната среща с управителя Момчило Мартини, подаръците и прегръдките за спомен. Шофьорите ни Живко и Мирослав са на вахта. Последни битки с пренаселената с коли уличка и зашеметяващи маневри на разстояние 5 см от другата кола! Измъкнахме се от този пътен капан от теснотия, коли и завои и…потеглихме, но не обратно по поречието на Лим, а през Албания, през Косово, през Северна Македония и накрая след 18 часа пътуване, граници, проверки, почивки, рано в 4:30 сутринта бяхме пред читалището в Стара Загора – България…

За това пътуване ще ви разкажа друг път, защото това е тема на следващ пътепис и специално за двамата страхотни шофьори, баща и син – Живко и Мирослав.

А дотогава двете читалища в Стара Загора – НЧ „Георги Бакалов 1933“ и НЧ „Св. Климент Охридски 1858, техните изключителни ръководители Росица Христова и Веселин Божков ще се радват на попълването с нови дипломи за участие в други международни фолклорни фестивали, любителите-творци от ФТФ „Шарена китка“ и ВС „Розов свят“ ще разказват за това невероятно приключение, наречено „INTER FOLK FEST – MONTE NEGRO, BAR – 2023”.

Авторът на пътеписа Гинка МИХАЙЛОВА, станала част от екстремните пътешествия и незабравимите фестивални емоции.