Откриват ретроспективна изложба на художника Димитър Чехларов

Ретроспективна изложба по случай 90 години от рождението на Димитър Чехларов ще бъде открита навръх Успение Богородично (15 август 2023 г.) от 18.00 ч., в зала „Лубор Байер“. Организатор на събитието е Община Стара Загора.

Димитър Чехларов е роден на 29 октомври 1933 г. в Стара Загора. В Художествената академия, която завършва през 1963 г., негови педагози са Дечко Узунов, Илия Петров, Ненко Балкански и Панайот Панайотов. В началото на 60-те години се включва активно в творческия живот на старозагорските художници. Изявява се в различни жанрове, но основно го привличат пейзажа, портрета и фигуралната композиция. През 1967 година е приет за член на Съюза на българските художници. През 1976 г. организира първата си самостоятелна изложба в Стара Загора. Участва във всички колективни изложби на Стара Загора, в множество общи художествени изложби, в международни пленери по живопис и т.н. Паралелно с това, близо три десетилетия, педагогическата му дейност в Институт за детски учители и др. приобщава към света на изкуството стотици бъдещи преподаватели. Организирал е над двадесет самостоятелни изложби в родния си град и страната. Негови произведения притежават редица български и чуждестранни галерии и множество частни колекции в десетки държави по света. Творческата му активност не е секвала от студентските ателиета досега.

Носител е на три награди „Стара Загора“: През 1968 г. за творбата си „Заминаване на фронта“,; през 1975 г.- за „Старозагорското въстание“ и „Зима“; през 1976 г. – за самостоятелната му изложба; през 1979 г. – за представяне в национални изложби.

Димитър Чехларов е участвал във всички балкански квадриналета „Митове и легендите на моя народ“.

                                               ДИМИТЪР ЧЕХЛАРОВ – покорен на белотата

Виолета Бончева

През годините на дългото ни приятелство с художника Димитър Чехларов работех в Общината. В канцеларията ни се влизаше направо от тротоара на бул.”Руски”, а през огромната остъклена стена развяваше разкоша си през всичките сезони Градската градина… И сега, в спомените ми, го виждам как забързано прекосява алеите, пристига усмихнат и вежлив, присъединява се към нашия момент на сутрешно кафе. Взира се в дъното на чашката и казва: „Момичета, я погледнете тук – май се задава нещо…”

Смеехме се на щуротиите, които ни хрумваха, когато „тълкувахме” фигурите от кафето, когато той, след настоятелни молби от мен и Елена Димитрова, също провокираше фантазията си, за да направи атмосферата още по-забавна… Често казваше на г-ца Димитрова, все още неомъжена тогава:”Тук се задава един кавалер на бял кон…” Веднъж тя му рече: „Маестро, този кавалер да беше тръгнал пеша – щеше вече да е пристигнал…”.

Маестрото, както го наричахме, имаше имидж на скромен и изключително сдържан човек. Може би. Но пред нас той разтваряше душата си, споделяше идеите си, случки от студентските години, от преподавателската си работа, от приятелствата си с колеги.

Веднъж, една пламенна актриса, се обърна към него с думите: „Бих желала да ме нарисувате, докато съм още млада и хубава…”. Маестро Чехларов потъна в руменина и отговори: „Да, може, но първо трябва да реша важни въпроси с отдел благоустройство в общината…” Смяхме се дружно, заедно с белокосия художник.

Съпругата му, изключителната Ани Кожухарова, преподавател по литература, ни наричаше „музите на Митко”. „Заслужавате да видите картините, които ще бъдат представени в предстоящата изложба в галерия „Рицар”, аз ви каня в ателието му…” .

Това посещение беше едно емоционално преживяване, едно вълнуващо приключение, защото попаднахме в най-съкровената обител на твореца. Не спестихме възхищенията си, нито препоръките си, що се отнася до включването на някоя от картините в изложбата. Оказа се, че трябваше аз да я открия в един ясен ден, с дъх на пролет. Наскоро беше публикувана стихосбирката ми”Повикан миг”, чиято корица бе нарисувал Маестрото и стиховете, с които украсих моето кратко слово, бяха избрани от там.

Мил спомен остана екзотичната гледка от онова ателие, която включваше и любимеца котарак на Маестрото. Беше едър, със златиста сияйна козина и се разхождаше царствен между рамки и картини… Разбрахме, че теглото му надхвърляло 12 кг.

Изобщо, Ани и Чарли – както го наричаха колегите и приятелите му, бяха подчинени на любовта си не само един към друг, но и към животните. Те отглеждаха бяло куче от неизвестна порода, прибрано от улицата, с което художникът можеше да бъде засечен рано сутрин, на път за Аязмото. Ани приготвяше внушително количество топъл бульон с прибавки за уличните животни и едва след това семейството се обръщаше с лице към ангажиментите си за деня.

Спомням си, че една от изложбите на Маестро Чехларов бе наречена „Тишина”. На нея бяха представени картини – повечето зимни пейзажи. Експозицията бе подредена в една от залите на Общината и докато беше там, минавахме всеки ден с Елена, за да се потопим в белотата, която бликаше от картините.

Имаше и една друга – в зала „Байер”, която старозагорци, любители на изобразителното изкуство, дълго ще помнят не само заради картините, а и за искрените думи и поздравления, отправени към артиста, който бе обграден от вниманието на широк кръг общественици и културни дейци, приятели и почитатели.

Маестро Чехларов си отиде от този свят смирено и тихо, както живя, потъна в сковаващата прегръдка на февруари, 2010г. Няколко снимки на негови картини останаха у мен и стиховете, които написах, вдъхновена от платната на една несъстояла се изложба…

Небето сипе своя благодат
и избуява мартенска надежда
и пролетта покрива с жълта прежда
пътеките по пролетния скат.

Но схващаш ли, че именно сега
се раждаме, но нещо в нас умира
и се взривява със последна сила
изчезващия мирис на снега.

~~~~~~~~~~~~~~~

Пространствата намятат своя лунен
и пухкав плащ от преспи бели.
И ти потъваш в меките постели,
и цяла нощ оставаш тих и буден.

* * *

Селцето шарено отнякъде пристига,
куцука, по пъртината се спуща,
нагазило във пряспа до навуща
и облак дим над него се издига.

И аз съм там от векове назад,
потънала в баирите от бяло,
до мен едно врабченце оцеляло
с трохици пълни гладната си гушка.

* * *

Да се изгубим в жълто и червено,
в гора със мирис на кора горчива,
над нас просторът като хризантема –
и сладък дъх на пръст и шума гнила.

Ще отнесеш от тях и своя тих
следобед, обладан от нещо свято,
неназовимо сякаш – непонятно –
безкрайна тишина и полъх див.

EСЕННА ГОРА

Принцеси с рокли от листа,
с венчета огненозлатисти –
измити от дъжда и чисти
отронват багри по пръстта.

Разрошват къдравия шал
на някакъв пастир небесен
и облаци през процеп тесен
им пращат капки от кристал.

* * *

Слез, Господи, и с мен тръгни
да ти покажа тежките корони
на храстите, и птичите следи
по пухкавите шапчици на клоните.

Измъчваш ме със тази красота,
която някой ден ще се размие,
и ще ме грабнат другите стихии
единствено подвластни на Смъртта…