Големият поет Борис Христов: „Не мога да показвам на тълпата грозните си рани, защото не обичам да съм обиталище на врани…“*

Честит 78-ми рожден ден, Маестро!

През 2023 г. великолепният български поет и писател Борис Христов стана носител на Националната награда за поезия „Яворов“ на 55-тите Яворови януарски дни в Чирпан. Новината не получи подобаваща гласност, поради светската суматоха и политическите скандали у нас, с които медиите днес са предимно заети.

Да припомним на по-младите незапознати читатели кой е Борис Христов.

Той е роден на 14 август 1945 г. в Крапец, Пернишко. Завършва гимназия в Перник (1963) и българска филология във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий” (1970). Работи като учител (Перник, 1971-72), журналист и редактор в Студия за игрални филми, литературния алманах “Струма” и сп. “Феникс”.

Автор е на книгите “Вечерен тромпет” (1977; 1979), “Честен кръст” (1982), “Бащата на яйцето” (1987), “Сляпото куче. Долината на обувките” (1990), “Думи и графити” (1991; 2002), “Крилете на вестителя” (1991), “Смъртни петна” (1991), “Думи върху други думи” (1992), “Вечерен тромпет. Честен кръст” (2000), “Поезия” (2004), както и на множество сценарии за игрални, документални и анимационни филми. Негови стихове са преведени на английски, немски, руски, италиански и други езици. Съставител е на редица сборници и антологии, сред които “Български разкази на ХХ век” (1995), “Народни писмена” (1995), “Веда Словена” (1998) и много други. Носител на Голямата награда на СУ “Св. Климент Охридски” (2000).

Съзнателно той се изолира от шумотевицата и снобарията в село Лещен, където живее от години със своята съпруга и кучето си. В тишината на красивото село в Западните Родопи поетът намира и свое ново амплоа освен писането, разказват свидетели – да събира и аранжира камъни с причудливи форми

*Заглавието е част от поемата „Честен кръст“

Източник:NOVINI.BG

Вечерен тромпет

Борис Христов

Върти ни живота под жаркото слънце-и трием нозе от горещия камък…

Но щом вечерта от небето се спусне,ще взема тромпета и ще седна на прага.

Стига край тия стени съм се лутал-като звън на пробита камбана.

Трябва да свиря, трябва да срутя-тишината – само викът да остане.

Искам да гръмне горещия вятър-и докрай да отвори вратите.

Искам да тръгне отново земята-след кръстоносния марш на щурците.

Искам бодливата тел пред дома ви-с моята песен да скъсам.

Искам съседа, който се прави-на глух, да възвърне слуха си.

Искам да върже своите пръсти-крадецът, сърце да си купи пазача.

Искам да капна от моите сълзи -в окото, което ръждясва.

Искам отново при нас да се върне- панаирът – прахта да издуха.

Искам от смях да умре и от гъдел -този, който умира от скука.

Искам над мъртвите като на стража-до сутринта да стоиме.

Искам на всички заспали да кажа-че има време да се наспиме…

Трябва да свиря в глухата вечер,докато не дочуя към мене да иде

гласът на хиляда тромпета далечни.

Или на някой архангел невидим.