Тенорът Георги Динев – 20 години на сцената на Държавна опера-Стара Загора

От 2003 г. Георги Динев е солист на Държавна опера-Стара Загора. Двадесет години на любимата оперна сцена, Георги Динев отбеляза в родния си град Ямбол – с представлението на операта „Палячи”, под  купола на Академичен цирк „Балкански”, на 12 юли т.г.

Ролята на Канио е емблематична за артиста, както и други драматични образи,като :

Дон Хосе(„Кармен“), Туриду(„Селска чест“), Каварадоси( „Тоска“), Радамес(„Аида“), Отело от едноименната опера…..

Помнят се и  неговите образи в много оперети и мюзикъли . Винаги е с много силно сценично присъствие – енергията му, когато е в образ е завладяваща.

Когато е „цивилен”, е много приятен за общуване, ведър, позитивен, отзивчив, винаги ухаещ на класен парфюм.

Поводът да разговаряме с Георги Динев са неговите 20 лета на сцената на Държавна опера-Стара Загора.

Всяка една история започва от детството. Какво беше твоето детство?

Безгрижно. Чакахме да дойде лятната ваканция…И сега с  това свързвам лятото – с детството и с безгрижието.

Как реши да учиш куклено майсторство?

Гледах един спектакъл в Ямбол на Родопския драматичен театър с режисьор – легендарната Юлия Огнянова. Спектакъл, действието на който се развива на два етажа: на първия етаж се играеше „Самоубиецът” на Ердман, а на втория  – „Баня” на Маяковски. В тази постановка Юлия Огнянова беше събрала възпитаници от своя курс във ВИТИЗ(НАТФИЗ) – Мая Новоселска, Кръстю Лафазанов, настоящият министър на културата Кръстю Кръстев, Александър Морфов, Емилия Ованесян и др. Силно се впечатлих от представлението, което завършваше с една клоунада – за безизходицата, това беше и посланието. Безизходицата, в която се намирахме тогава. Това някак си наклони везните да пробвам и кукли във НАТФИЗ, защото аз вече се занимавах с драма –бях в театралната студия към Ямболският драматичен театър. Четири деца от студията играхме в една пиеса с Георги Парцалев – имаше два състава, редувахме се и се налагаше да отсъстваме от училище. Като закриха студията, отидох в друг театрален състав – „Палечко”, много емблематичен за Ямбол, с ръководител София Карастоянова, с която и сега сме приятели. Аз кандидатствах не само в НАТФИЗ, а и в Музикалната академия с пеене и в Су – право.

Първият път в НАТФИЗ ме скъсаха на 4-я тур на приемните изпити. След това задължително трябваше да изкарам казарма. На второто явяване ме приеха и драма – в класа на проф.КрикорАзарян. Проф. Азарян лобира да отпуснат още 2 бройки – за Станимир Гъмов и мен. Но, прецедент беше, че ние с Гъмов избрахме да учим актьорско майсторство за куклен театър при проф.БоньоЛунгов.

Сега от позиция на времето как ти се струва това твое младежко решение?

Не съжалявам. Както се пее в песента „За нищо не съжалявам”.

А пеенето кога се появи в живота ти?

Като тийнейджър вече се занимавах с театър в Ямбол и сам реших да ходя да пея в музикалната школа към читалището. По това време имаше и самодеен музикален театър в Ямбол, не съм пропускал нито едно негово представление. А вече като  студент, в края на втори курс, имах и шанса да стъпя на сцената на Музикалния театър в София, в главната роля на мюзикъла „Ян Бибиян” и така тръгна моят път по сцените на музикалните театри.

А как пътят те доведе до Стара Загора?

На връщане от  едно прослушване в Швейцария   се явих на друго прослушване, обявено в Старозагорската опера. Първият тур беше през април, а вторият – след месец, с оркестър на сцената на Синдикалния дом, тъй като Операта беше в ремонт. От многото кандидати комисията избра мен, Елена Баръмова и Линка Стоянова, тогава директор беше Александър Марулев .

Коя беше първата ти роля в Стара Загора

Калхас от оперетата „Хубавата Елена” с режисьор Хачо Бояджиев. Беше забавно да се работи с него . Тази версия на либретото бе създадена през 1997 г. от Недялко Йорданов за Музикалния театър и беше много актуална за времето си.

Защо мюзикълът и оперетата те обичат толкова много?

Взаимно е.А и любовта е необясними. Харесва ми да разказваме истории пеейки и танцувайки.“ Леките“ жанрове изискват мноооого тежка подготовка, за да се постигне сценичната лекотата.

Напоследък се изявяваш и в доста драматични роли в операта? Имам чувството, че ги готвиш и пееш „на живот и на смърт”…

Да, така е.

Неморино беше първата ми голяма роля, която много обичам. Партия, която беше много полезна за вокалното ми развитие.

Но с подходящите  за моят глас роли всичко започнаот ролята на Канио в „Палячи” – тя „обърна фокуса”на ръководството, че мога да изпълнявам и драматични образи. Дали се готвя „на живот и на смърт”? Да, готвя се, това са трудни роли, тежки роли, драматични. В тези роли много певци имат големи постижения и публиката има информация и очаквания. Трябва да бъда на едно максимално високо професионално ниво.

Имаш ли любим корепетитор?

В последните години  много добре работим с Деница Петрова в Старозагорска опера. Работил съм и с мой колега тенор, гениален, той е пианист първо  – Георгиус Филаделфес –  дава ми страхотни съвети и ми помага много.

Със Савина Кулова също съм работил много – една от дългогодишните корепетиторки в Старозагорската опера.

Обичах много да работя с Поли Чернева и покойният Ивайло Иванов – от Софийска опера.

Добрите корепетитори са голяма рядкост вече в България.

Доволен ли си от работата си като режисьор в операта? Кои спектакли си харесваш?

Абсолютно доволен  никога не съм. Като краен резултат и от реакцията на публиката, мога да обобщят, че бяха много сполучливи : спектакъла „Фантомите на мюзикъла”, също „Трубадур“ и „Балът“ в Старозагорска опера; „Прилепът”, „Веселата вдовица“ и „Снежанка“ в  Пловдивската опера, както и трите големи оперетни Гала-концерти на Античния театър; както и „Бибиди – бобиди – бууу“ – спектакъл на Академията на г-жа Опера. Привлича ме работата в екип  – обмена на идеи  със диригенти, сценографи, костюмографи, хореографи, като и със различен актьорски състав. Основното режисьорско предизвикателство, конкретно в концертните форми, е принципа на съставянето на програмата и подбора на солистите.

Оптимист ли си за бъдещето на операта?

От години слушам лайтмотива  „Операта умира, операта си отива…“и още  в началото на ХХ-ти век са предричали това, но операта  е жива. Докога и Защо, дали съм оптимист? Ами И  от нас,  хората  на  операта зависи, какво ще направим, за да се пристрастят и следващите поколения. Наша е отговорността! Времето е динамично, темпото стана много бързо, даже екстремно бързо, „макдоналдс културата” е навсякъде. Операта е изкуство, което безкомпромисно изисква всеотдайни творци и  подготвена публика.

Интервю на Уляна Кьосева