Отворено писмо до децата и младите хора в България

От Лидия Делирадева

Знаете ли, късно е… Но ще го споделя, въпреки че малцина ще го разберат…

Няма да се възмущавам от онзи с макетния нож, ще Ви разкажа друго, което всъщност е всичко…

Тази ранна пролет преподавах „Балада за Георг Хених”. Повестта не би могла да се споделя, освен като лично откровение. Според мен.

И преди да започна да разказвам на младите хора за стария лютиер, ги помолих за прошка.

Казах им „Простете на всички нас – на мен, на всички възрастни, че Ви оставяме един толкова жесток, несправедлив и осакатен свят. Простете ни за това, че не се преборихме за Вашето бъдеще, за да бъде то свободно, светло, справедливо. Простете, че допуснахме по улиците да вилнеят с колите си убийци, простете ни за дрогата на всяка крачка, простете ни за затворените кина, на мястото на които сега има казина.

В едно такова вече несъществуващо кино за първи път гледах филма „Ти, който си на небето”. Простете ни за унищожената памет за красивото и добротата. Простете ни, че Ви оставяме свят, в който парите са бог, а изкуството и талантът се борят за оцеляване. В който никой вече не прави Виола д’аморе и няма нужда от нея. Старият Георг Хених е победил мизерията и тъгата, защото духът му е бил високо. Ние Ви оставяме свят от низости, безразличие и фалшиви радости. Беден свят. Много по-беден от мазето на стария Хених. Ние мълчахме твърде дълго и сме виновни.

Простете ни…”

Класната стая бе потънала в мълчание… В очите им имаше изумление. Може би не е трябвало да започвам така. Но не намерих сили да разказвам за висините на духа без да бъда откровена и честна с тях. Вероятно защото не се вписвам в типичния образ на даскал. Или защото съм убедена, че ролята на учителя не се състои само в преподаването на урока, но и в преподаването на живота.

Онзи с макетното ножче и осакатеното момиче са жертви на мълчанието, примирението и оскотяването на всички нас.

Простете ни, деца и млади хора…