Никой не е забравен, нищо не е забравено!
Преди 146 години, през същото така горещо лято на 1877 г. по нашите земи, се водят люти сражения. Решава се изходът на една война! Един народ, българският, с цената на свидни жертви воюва за своята свобода и независимост. Сред геройски загиналите е и младият (30-годишен) подполковник Павел Петрович Калитин. Роден е на 30 август 1846 г. в малко селце край град Холм, Псковска губерния, Русия. Потомък на небогат дворянски род. Следвайки заветите на своите предци Павел Петрович от ранна възраст избира професията военен. През 1865 г. 19-годишният юноша завършва успешно Павловското военно училище и е произведен в чин подпоручик. Заминава за Средна Азия. Десет години воюва в района на Туркестан и бреговете на Каспийско море. Получава редица ордени и награди. Повишен е до чин подполковник. А още няма навършени тридесет години! И съдбата го пази – за тези десет години нито веднъж не е ранен!
Участието на Калитин в Руско-турската война 1877 – 78 г. е съзнателно действие на достоен военен и храбър офицер. Сам подава рапорт за прекъсване на отпуска и включване в действащата армия. Назначен е за командир на Трета дружина в Българското опълчение, под общото командване на генерал-майор Столетов. За своята смелост, веселост и сърдечни отношения към войниците Павел Калитин е сред най-обичаните офицери в армията.
Именно тук, край Стара Загора, на 19/31 юли 1877 г. Опълчението получава своето бойно кръщение. Точно тук, на Чадър могила край Стара Загора, в решаващия момент подполковник Павел Петрович Калитин повежда в атака своите орли под звуците на военни маршове. Шепа храбреци срещу четворно превишаващ ги неприятел! Особено самоотвержен е боят за светинята – Самарското знаме! Умирайки в неравния бой за спасяване на Знамето Калитин успява да извика: „Момчета, нашето знаме е с нас! Напред, след него!”
В рапорта за сражението ген. Столетов пише: „В продължение на четиричасови тежки боеве двехилядният отряд, формиран едва преди три месеца храбро воюва срещу най-добрите чести на турската армия. Загубите в този славен и героичен за Опълчението бой са 21 офицери и 514 войници.”
На война, като на война, казват французите! Разрушения, смърт, огромни загуби за едни (и огромни печалби за други!). Покруса от поражението и неистова радост от победата! Победители и победени! След месеци, година, трийсет или сто войната свършва! Какво остава след това? Къде са героите? Как се помнят и почитат загиналите? Каква е цената на мира? Колко струва извоюваната свобода? Сега, почти век и половина след боевете край Стара Загора, Шипка, Шейново и Плевен, отдалечеността на събитията, липсата на живи свидетели, смяната на поколенията и ценностите задават въпроси и търсят отговори! Разбираме ли саможертвата на шестимата загинали (само за няколко часа) в защита на едно знаме, пък било то и Самарското?! Музеен експонат или жив символ е Знамето?
Старозагорци помнят и почитат героите! От 1906 г. село Джуранли приема името Калитиново. През 1927 г. в Стара Загора е издигнат паметник на мястото на сраженията. В саркофаг са положени костите на 359 български и 12 руски войни. Сред народа този паметник е известен като паметника на подполковник Калитин. Съществуващото до Първата световна война Дружество на запасните подофицери в Стара Загора носи името на подполковник Калитин. С помощта на старозагорци е открит паметник в родния му град Холм, на улицата, която носи неговото име.
Едно е неоспоримо – с мисълта за хилядите загинали старозагорски граждани и много пъти по толкова войници, в името на прекършените съдби, неизживяните радости и неосъществените мечти, трябва, длъжни сме да поемем своята част от цената на свободата! Не се иска чак толкова много – само Памет! Памет и за юношата Стоян Станишев, напуснал Парижкия университет, за да се запише опълченец, загинал в боя за Самарското знаме, и за десетгодишната Неда Петкова, едно от многото отвлечени старозагорски деца, и за подполковник Павел Петрович Калитин, останал завинаги на 30!
Снежана Маринова
