Документална хроника за една безсмислена война

(За жертвите от боевете за Стара Загора през 1877 година)

През 2007 година по повод 130 годишнината от боевете за Стара Загора Община Стара Загора организира Национална кръгла маса за Освободителната руско-турска война от 1877-1878 година и съдбата на Стара Загора. Участие вземат проф. Цветана Павловска от СУ „Св. Климент Охридски” (вече покойница), деканът на историческия факултет на университета доц. д-р Пламен Митев (вече професор), д-р Георги Вълчев (тогава служител в Община Стара Загора, а през 2023 година – доцент и зам. ректор на университета), Ваня Ценкова уредник в Регионален исторически музей (РИМ) -Стара Загора (през 2023 година – главен асистент, д-р) и други. Светла Димитрова, като директор на музея, присъства на събитието, но не участва със съобщение. На кръглата маса има и журналисти от различни старозагорски медии. След доклада на д-р Георги Вълчев, силно възмутени от изложеното в него, представителите на вестник Национална бизнес поща (НБП) – издателят Станимир Стоянов и главният редактор Петър Драгиев напускат демонстративно залата. Какво ги разгневява става ясно месеци по-късно. В края на януари 2008 година те ще напишат във вестника си (НБП, бр. 4, 28.01 – 3.02. 2008), че Пламен Митев и Георги Вълчев „се подиграха с паметта на старозагорци” и че тяхната наглост се подкрепя от Светла Димитрова и Димитър Янков (главен уредник в РИМ). Целта на вестника е да компрометира тогавашното музейно ръководство, за да има основания директорският пост да се заеме отново от бившия директор Петър Калчев, подкрепян от собственика и главния редактор на вестника.

НБП търси различни поводи за обвинения срещу Светла Димитрова и Димитър Янков. В случая с жертвите от Руско-турската война ключовите думи са: „създават проблеми с преброяване телата на убитите”. Формулировката е прекалено обща, но цели да предизвиква възмущение у читателите, както и да може да се използва от обвинителите по всяко време. Следващите месеци и години тя се трансформира в „броене на кости”, „редуциране броя на жертвите” и т. н. Издателят на НБП приписва на Светла Димитрова авторство на текст от книгата „150 години Община Стара Загора. Документална летопис”, за да докаже невярната си теза, макар да е очевидно, че това не отговаря на съдържанието. Безсилен в гнева си, той хвърля книгата срещу нея по време на пресконференция (“Защо мълчахме”, 19.03. 2008 година), която музея организира, за да разясни проблема с броя на жертвите от войната.

Но да се придържаме към хронологията.

През 2007 година следва цяла поредица от публикации на НБП по въпроса за отбелязване 130 годишнината от боевете за Стара Загора. Те карат ръководството на музея да посвети един от вътрешномузейните семинари на темата за жертвите от боевете за Стара Загора. Ваня Ценкова (уредник в отдел „История на България ХV-XIX век) издирва всички първоизточници. Вътрешномузейният семинар е проведен през юли 2007 година. На него са поканени бившите музейни специалисти от отдел „Възраждане” – старши научният сътрудник Величка Койчева и научният сътрудник Нейчо Кънев, както и д-р Георги Вълчев, специалист в проблематиката. Макар да не е участник в събитието, през март 2008 година издателят на НБП Станимир Стоянов коментира вътрешномузейния семинар така: „В този тъй наречен вътрешномузеен семинар трябва да се търси причината защо НБП се конфронтира остро с РИМ. Темата му е жертвите в Стара Загора по време на Руско-турската война, но задачата му е да покаже, че са резултат от Старозагорския бой. Всички нормални български историци знаят, че огромните жертви са резултат от Старозагорското клане след приключване на боя. Тази подмяна на историческата истина доведе до войната на НБП с РИМ” (НБП, бр.12, 24 – 30.03.2008). Внесеният от вестника нюанс (не жертви от старозагорския бой, а жертви от старозагорското клане) едва ли може да бъде разбран от читателите. В изложението ясно и точно се заявява, че вестникът обявява война на музея и то за нещо, което музеят никога не е твърдял. Просто се търси причина да се пишат статии против институцията с цел нейното очерняне. Интересно е как Станимир Стоянов разбира за задачата, която семинарът си поставя и какво точно коментират участниците в него, след като не е присъствал на мероприятието. Или е ползвал нерегламентирани специални разузнавателни средства? Очевидно изложената във вестника трактовка е най-подходяща за бъдещите му цели и няма никакво значение каква е истината. Кръвта му кипва, по собствения му израз, след като видял макета на града преди Освобождението със стърчащите минарета на куп джамии.

И какво трябва да направят историците? Те се опитват да изложат фактите, базирайки се на документални източници. През есента на същата 2007 година Ваня Ценкова и Ангел Динев (уредник в отдел „Нова история”) изнасят доклади на национална научна конференция в София, посветена на 130 години от обявяването на Руско-турската война 1877-1878 и на Шипченската епопея. В доклада си „За някои идеологеми около старозагорския бой” Ангел Динев засяга въпроса за жертвите при опожаряването на Стара Загора през 1877 година, като приема за достоверно написаното от Димитър Илков, автор на първата история на Стара Загора, че жертвите са около 8000 души. През 2013 година той ревизира това свое мнение и започва да твърди, че жертвите са 14 000 (филм на БНТ-свят „Опознай България” от 17.04.2013 г.) Причина за промяната в мнението му е възможността да бъде подкрепен от вестника и от “родолюбиви” старозагорци за поста директор на музея.

С гръмкото заглавие БОЯТ НАСТАНА! вестник НБП през 2008 година заявява: „Ние обявяваме открита война на всички, които кощунствено посягат към историята на България и Стара Загора. Ние защитаваме три ясни каузи: 1. Отброяването на историята на българските градове започва от първите поселения, намиращи се под днешната им територия. 2. Да не се допускат „исторически” заличавания на селища, отварящи бели петна върху картата на древнотракийската цивилизация; 3. Да се прекрати светотатството за клането в Батак (1876) и Стара Загора (1877) и наглите опити за „научно” редуциране на жертвите.” (НБП, бр. 5, 4 –10.02.2008) Подобни директиви по отношение на историческото познание в началото на 21 век са доста смущаващи. Те са характерни за епохата на тоталитарните общества, но очевидно са трайно вкоренени в съзнанието на индивиди, възпитавани във времето на т. н. социалистически период в българското развитие.

Но нека се запознаем с документите, които са основните източници с информация за жертвите в Стара Загора през юли 1877 година и какво казват те:

1. Надпис върху медна плоча, поставена при полагане на основния камък за възстановяване на Стара Загора на 5 октомври 1879 г., публикуван в Отчет на Археологическото дружество „Августа Траяна” за 1912-1914 г., с. 32

„възобновляемия този град Стара Загора ся разсипа, оплени и изгори в времето на Руско-Турската война на 19-й юли 1877 година (ст. стил – С.Д.) от Рождество Христово при нашествието на турските войски предводителствувани от Сюлейман паша, при което нашествие ся избиха, исклаха и изгориха до 7850 българи: мъже, жени и маловръстни детчица. Преди разсипването града Стара Загора броеше до 4419 домове с 25460 души жители, после разсипването останаха 1089 домове с 10650 души.”

2. Статистически календар на Старозагорский департамент за 1882 г., с.66

Таблица на избитите във време на последната война:

Стара Загора – избити 1392 души (947 – мъже, 180 – жени, 265 – деца)

Околията – избити 3248 души (1688 – мъже, 919 – жени, 641 деца)

Общо за Стара Загора и околията – избити 4640 души

За департамента (Стара Загора и околията, Чирпан и околията, Казанлък и околията, Нова Загора и околията, Сеймен и околията) – 16 447 души.

3. Г. П. Русески, Исторически бележки от войната на 1877 г., Пловдив, 1884, с.146

„Цялото население на града е било преди войната 24,669 души, 15000 българи и около 10000 турци с евреите, избити са около 8000 граждани без околните села, които пострадаха и се приемат всички загинали от 13-14,000 души….”

4. С. И. Кисов, Българското опълчение в Освободителната Руско-турска война 1877-1878, С, 1902, с.232-233

„Тук в Стара Загора са станали жертва на пламъците и на турските зверства до 10 хиляди невинни българи…”

5. Георги Димитров, Страданията на българите и освобождението на България през 1877-1878, С., 1902, с.145-180

„…. около 14000 души погинали, от които 5-6000 души граждани”

6. Димитър Илков, Принос към история на Стара Загора, С, 1908, с. 236

„И така в Заара не останала ни една жива твар, след пожара, защото ножът и огънят унищожили всичко. То се знае, че тука останали само скелетите на безмълвните мъченици – на брой около 8000 души, които придавали на мъртвото пепелище един още по-грозен отпечатък”

7. Вестник „Дума”, 6 авг. 1929, с.1

„На 2 август сутринта (1929 г. – б.а.) в църквата „Св.Троица” бе отслужена панихида за поголовно изкланите на 20 юли (ст. ст.) 1877 г. в църквата и околностите около 4000 граждани и селяни от турските пълчища”

8. История на Стара Загора, С, 1966, с. 72

„Развилнелите се орди на Сюлейман паша подложили населението на сеч, града опожарили. От турски ятаган загинали няколко хиляди граждани. Стара Загора се превърнала в пепелище.

Нейчо Кънев е единственият автор, който в своите публикации пише за 14 500 старозагорци, станали жертви на жестоките кланета. Тъй като никъде не посочва първоизточника на тази цифра, по молба на Светла Димитрова, през февруари 2008 година той предоставя писмена „записка” по въпроса. В нея той пише, че е чел колекция от информация, събрана от партийни секретари по типови въпросници през 1977 година, съхранявана в архива на БКП. След това към цифрата 7850, изписана като брой на жертвите от Стара Загора върху медната плоча от 1879 година, той прибавил данните от въпросниците. Направил изчисления със сметачна машина и получил цифрата 14 480, която закръглил на 14 500. От обясненията му не става ясно дали в тази цифра влизат жертвите, дадени по време на войната само от Старозагорско или в нея са включени и жертвите от новозагорските села. В края на листа, Нейно Кънев отбелязва, че написаното от него не трябва да се чете и коментира пред колегите му и на обществени места. Вероятно притеснението му относно достоверността на получените данни за жертвите, които дава Стара Загора по време на Руско-турската война от 1877-1878 година, го кара да сложи странния послеслов на писмената записка. Така започва голямото объркване. С течение на времето цифрата 14 500 загинали в боевете за Стара Загора започва да се приема като брой на убитите старозагорци.

През 2008 година започналите срещу музея обвинения от страна на НБП ескалират. В музея се получава „Мнение по някои оспорвани тези, свързани с миналото на град Стара Загора” от доц. д-р Вера Бонева (вече професор – С. Д.), специалист по проблемите на Българското възраждане. Тръгвайки от обективните реалности, свързани с общия брой на населението на Стара Загора непосредствено преди Освобождението, доц. Бонева изказва мнение, че точна цифра за загиналите не може да бъде посочена. Според нея тя може да е не по-малка от 1392 души (данни от статистическите отчети) и не по-голяма от 7850 души (данни от надписа върху медната плоча). Проф. В. Бонева обобщава: „Огромният за епохата брой загинало мирно население, изгорелите домове и стопански постройки, опустошената реколта, попиляните имоти и разпръснатите из близки и далечни земи семейства – това са само част от щрихите на българския ужас, с който се свързва привидно победното начало на Освободителната война. Ще си позволя да повторя, че не само броя на загиналите и осакатените хора е трагедията на случилото се в Стара Загора след 19 (31) юли 1877 г. Дори и само един мирен гражданин да беше погубен от необоснования гняв на Сюлейманпашовите войници, това същи би било трагедия. В този смисъл, търсенето на максимално високи цифрови стойности в случая е безсмислено начинание, тъй като те няма да подсилят негативната оценка на стореното от мюсюлманите спрямо християните, няма да повишат и неизмеримата стойност на саможертвата на хилядите старозагорски българи, загинали през лятото на 1877 г. в пламъците на собствените си домове или от оръжието на редовни войници и на съпътстващите всяко подобно размирие мародери.” Материалът ѝ е предаден на НБП, но нито е публикуван, нито е коментиран.

През февруари 2008 година под заглавие „Българското интелектуално опълчение преминава в мощно настъпление” НБП излиза с информация, че С. Димитрова „не спря да разнася папки с ксерокопия на източници, показващи различни цифри на жертвите от Старозагорското клане през 1877 г.” (НБП, бр.7, 18 – 24.02.2008). Това твърдение, колкото и да е невярно и тенденциозно, показва, че в редакцията на вестника много добре знаят за различията в данните относно жертвите. Движен, обаче от стремежа да дискредитира ръководството на музея, вестник НБП обвинява в безродие, без да привежда никакви аргументи. За членове на новосъздаденото интелектуално опълчение са обявени всички, на които са публикувани интервюта във вестника, без някои от тях дори да подозират, че им е оказана такава чест.

През 2012 година НБП успява да внуши на общински съветници да вкарат на сесия решение, с което се предлага на старозагорския митрополит (тогава Галактион) да предприеме действия по канонизиране на 14 000 жертви, които Стара Загора дава по време на опожаряването ѝ през 1877 година. Взетото решение и до днес не е изпълнено. Според християнската църква обявяването на светци става при спазване на определени изисквания. Едно от тях е наличието на житие за всяка личност, предложена за канонизиране. А в случая с жертвите от старозагорското клане не са известни дори имената на всички погинали.

И до днес в основната експозиция на музея на трето експозиционно ниво стои документалното свидетелство, сътворено през 1879 година – надписа върху медна плоча, направен във връзка с тържеството по полагане основния камък за възстановяване на града. Според него по време на нашествието на войските на Сюлейман паша в Стара Загора „ся избиха, исклаха и изгориха до 7850 българи: мъже, жени и маловръстни детчица”.

Напразно години се хабиха сили и енергия, които можеха да бъдат впрегнати в разумни начинания. Няколко политически активисти се опитаха да извлекат дивиденти, Ангел Динев, с променена „удобна” позиция, си спечели временен директорски пост, а за всички въвлечени в сагата остана горчивият спомен за загубено време, разсипани нерви и нулев резултат.

Проф. д-р Светла Димитрова

историк по проблемите на нова и най-нова история на България