Богомил Димитров от 9 Основно училище с първа награда от Национален конкурс

Богомил Димитров от 9 Основно училище „Веселин Ханчев“ спечели първо място в категория „разказ“ в Националния конкурс „Вазовата България“. Дева-Константина Иванова от същото училище е с второ място в категорията „есе“. Лично кметът на град Сопот Диян Дойнов и директорът на Къща-музей „Иван Вазов“ Борислава Петрова лично връчиха наградите на двамата отличени. „Разплака ме този разказ! Такива деца учат в Девето основно училище „Веселин Ханчев“, гр.Стара Загора! Първо място за Богомил Димитров в конкурса “Вазовата България”. Нека се множат успехите на Богомил и да продължава да слави българското” – написа директорът на училището Мария Горчева.

Представяме ви наградения разказ на Богомил.

Богомил Миленов Димитров – 6.а клас, 9 ОУ „Веселин Ханчев“, Стара Загора

Вазовата България

Разказ

Казвам се Богомил и съм на 12 години. Живея в град Стара Загора. Уча, тренирам, излизам с приятели. Обичам игрите, особено компютърните. Винаги с нетърпение очаквам лятото, но не заради ваканцията, а защото тогава си идват моята кръстница, с двете й дъщери Анна-Мария и Алба, които много обичам, защото са ми като сестри. Те живеят в Испания. След като ме кръстила, Кръстница заживяла в Испания. Там се родили двете момичета. Там учат. Говорят български, горе-долу прилично. Разбирам ги – те живеят и учат в Испания. Идват си само за един месец. Но са българки. Кръстница и майка ми са приятелки. Понякога си мисля, че може да са сестри, толкова подозрително еднакво мислят. Но за друго става дума тук. Искам да ви разкажа как аз открих Вазовата България.

Това се случи миналото лято, по време на ваканцията между пети и шести клас. Анна-Мария и Алба тъкмо се бяха върнали. Къщата на тяхната баба е срещу къщата на моя дядо. Тогава дядо беше жив и всяка сутрин, докато мама бе на работа, аз прекарвах при него, очаквайки момичетата да станат и да започнем игра. Анна-Мария спи много. Срамежлива е, тиха, говори малко. Крие лицето си под гъстата си черна коса. Алба е по-малка. Наричаме я Малкото зло. Непрекъснато се навърта край нас, големите. Ужасно иска да е с нас, големите, и пак ужасно ни дразни, защото … е малка. Пречи ни, разваля ни игрите, досажда ни. Ние с Анна-Мария дразним Малкото зло, правим ѝ номера в компютърните игри, тя ни отмъщава… Класика.

През лятото предпочитам делниците. Уикендите са гадно нещо през лятото. Та, онзи уикенд, седя си аз при дядо на двора, чакам момичетата да станат и хоп, майка ми пристига. И представете си, ме почва от вратата. Прочел ли съм бил „Под игото“. До къде съм бил стигнал с романа. Било задължително да се прочете. Как тъй можело да не съм чел Вазов. То „Под игото“, „Една българка“, „Немили-недраги“, „Опълченците на Шипка“ … всички трябвало да се четат. Почвам да се оправдавам, че трудно се чете, тоз роман. Пълно е с едни неразбираеми, странни, стари думи, чието значение ми е непонятно. Не мога да си представям нещата, за които се разказва, защото ги няма днес в нашата България. Пък и лято е… ваканция, бе! Анна-Мария и Алба са тук. Чак от Испания ! И то само за месец.

Ама няма излизане на глава с майка ми, аз си знам. Врътна се, влезе в къщата и след малко се върна с една малка стара книжка с пожълтели страници. Подаде ми я и вика: „Чети!“ Плаче ми се. Отиде ми играта. Машинално започвам:

„Опълченците на Шипка“

„Нека носим йоще срама по челото….“ Сигурно Анна-Мария е станала. Сигурно ме чака да започнем с играта. Съгласен съм даже с Малкото зло да играя…

„Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно“….Гледай! Даже с „ш“ и „т“ написано!….„свети нещо ново, има нещо славно, /що гордо разтупва нашите гърди /и в нас чувства силни, големи плоди;“….Какви чувства, бе?! Плаче ми се. Цял ден ще чета Вазов – мисля си аз.

„О, Шипка!“ – Гръмва гласът на дядо ми.– „Три деня младите дружини как прохода бранят!“ – Дядо ми рецитира „Опълченците на Шипка“ ! Станал прав пред мен, на двора реди строфа след строфа. И лицето му- едно особено, някак тържествено.

– Дядо! Откъде го знаеш?

– Как откъде?! Учил съм го!

Гледам изпулен. Дядо продължава да рецитира. Досрамя ме.

– Дядо, чакай, аз ще го прочета! Искам аз сам да го прочета!

Дядо млъква. Продължавам. Чета ред по ред и усещам как очите ми се насълзяват. Гласът ми потреперва. Млъквам, да преглътна, че сега остава и да се разрева, и чувам гласа на майка ми, който довършва одата:

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!

Така и не мога да се окопитя.

– Тръгвай, Богомиле! – казва майка ми.

Скачам. Пресичаме улицата. Отиваме у Кръстница. Оглеждам се за Анна-Мария. Малкото зло притичва край мен. Двете възрастни нещо говорят.

– Анна-Мария, Алба, хайде! Тръгваме! Стига сте се мотали! – извиква

Кръстница.

Абе тез двете са като сестри.

Товарим се в колата. На Шипка сме отивали. Ми хубаво. По-добре, отколкото да чета Вазов. Ама нещо ми е заседнало в гърлото. В колата играем с Анна-Мария. После идва проходът с острите завои и нагорнището. Няма интернет. Гледам през прозореца големите дървета, скалите, деретата, урвите. Някак красиви са. Внушителни.

Причудливи фигури от изронена пръст шарят из баира. Слънчевите лъчи като прозрачни феи прелитат из дебелите сенки.

– Анна, вие учите ли Вазов?

– Не, ние учим Сервантес. Кой е Вазов? За какво пише?

– Български автор. Най-големият. Пише за България.

Колата спира.

– Слизайте! Оттук пеша ! – казва майка ми и дърпа ръчната.

– Как пеша, бе?! Има асфалтирана алея, води чак до горе, защо пеша? –

възмущавам се аз.

– Хайдеее, слизайте! – извиква Кръстница.

Има си хас да каже нещо друго.

– На ви сега „Ю тюб“, на ви „Майн крафт“! – Смеят се мама и Кръстница,

докато ние пуфтим по стълбите.

И като се почват едни ми ти стъпала нагоре… Няма да им се дам да ми се подиграват. Хуквам. Само Малкото зло съумява да държи темпото ми нагоре. Анна-Мария, сърдита, се тръшва на първата пейка, до която стигаме. Майка ми бере малини от храстите край стъпалата. Показва ни кожа от змия в корените на храстите. Снимаме се. Анна все така пуска дългия си бретон пред лицето. Не обича да се снима. Неусетно стигаме върха. Каква красота! Каква гледка се разкрива! Обикалям с поглед планината пред мен …Безкрайна, величествена, великанска…

А, Анна-Мария! Разперила ръцете си нагоре и встрани, отметнала гъстата си черна коса назад, с широко отворени очи и огромна бяла усмивка крещи: “Мамо, снимай ме!“

Алба ме прегръща: „Бого, виздас колко хубаво!“

– Албо, не се казва „виздас“! – Карам ѝ се аз, но и я гушвам, защото е права.

Хубаво е. Хубава е нашата България. Хубаво е, че сме българи, нищо че тя е родена в Испания.

Влизаме в паметника. Плахо прекрачвам прага под туловището на огромния лъв. Мълчим. Ето я костницата. Тук са костите на героите, оставили живота си за нашата България, за да ни има нас. Етаж подир етаж катерим тесните стъпала. С почит проследяваме експозициите във витрините. Даже не броя етажите. Гледам старите знамена, униформи, пушки, ножове, ботуши. Мисля си за войниците. За мъжете, които, опръскани с кръв, гладни и жадни, уморени, ранени, са защитавали този връх.

„…България цяла сега нази гледа… „. „Грабайте телата!“ – някой си изкряска /

и трупове мъртви фръкнаха завчаска… / И турците тръпнат, друг път не видели /

ведно да се бият живи и умрели…“ Чувам гласа на дядо, който рецитира, и сякаш ги виждам. Виждам битката. Виждам юнаците българи.

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!

Гласът на Кръстница спира. Тя е чела „Опълченците на Шипка“ от снимката на стената. Всички сме се умълчали. Качваме се на покрива. Обикаляме площадката.

Гледката не може да се опише с думи. Всъщност може, сещам се аз за Вазов: „Отечество любезно, как хубаво си ти! / Как чудно се синее небето ти безкрайно! / Как твоите картини меняват се омайно! / При всеки поглед нови, по-нови красоти…“

Вятърът брули лицата ни и подмята облаците. Слънцето току се облещва изненадващо в очите.

– Чакай да снимам оттук! Снимай ме, да се види гледката зад мен. Снимай ме

и в тази посока – не спира Анна-Мария. – Наесен искам да покажа на моите съученици България.

– Да, Анна, ще им покажем нашата България. – Малкото зло, сякаш изведнъж

пораснала, за пръв път произнася цяло изречение на български, без да замени нито един звук с испански.

– Да, Алба, ето я Вазовата България! Нашата България!

…

Годината се извъртя. През април дядо се спомина. Идва лятото. Кръстница каза, че не е сигурна, дали ще могат да се върнат. Кризата ударила и тях. Но аз ги чакам. Като се върнат, ще ги заведа на Рилския манастир, може и на Ком. Ще им покажа още от Вазовата България – от нашата България!