Историкът Росен Петров по дирята на Симеоновия сборник

Има, и това е уникалният „Симеонов сборник”. Едно литературно чудо от типа „флорилегий”, което в превод от латински ще рече „сбирка от цветя”, т.е. енциклопедична книга, в която е събрано най-доброто от тогавашната научна и богословска мисъл. Става дума за сбор от цели 142 съчинения от раннохристиянски и ромейски автори. Този огромен обем от знания е преведен от български учени и богослови от т.нар. „Симеонов кръг” по поръчка на цар Симеон в началото на 10-ти век, най-вероятно в 919 година. Според някои изследователи е възможно дори самият цар да е участвал в създаването на тази безценна книга, тъй като той е завършил Магнаурската школа, а творението не е само богослужебна книга, а енциклопедия по философия, история, география, астрология и астрономия. Дали българите са обогатили сборника и със свои творби – не е ясно, но оригинала на старогръцки още не е открит.

И тук следва историята с изтритото име на Симеон. За жалост, Симеоновият сборник е запазен само в руски преписи, като най-известен от тях е „Изборника на Светослав от 1073 година”. В него ясно си личи старобългарската основа и елементи, но точно тук името Симеон е изтрито от пергамента и върху него е написано името на Светослав. Съветският учен Льовочкин, през 1980 година, определя това действие не с думата „заличаване”, а с невероятно „елегантния” термин – „преадресиране”.

Въобще, съдбата на „Симеоновия сборник” по руските научни кабинети е повече от странна. Безспорно е, че без руските преписи той въобще не би бил съхранен, но медала има и обратна страна. В Руската империя и СССР, а и до ден днешен, тази древна книга винаги е издавана и популяризирана само като „Изборник на Светослав”. Без нито думичка на видно място за Симеон или България. За разлика от България, където сборникът е издаден с ясното споменаване, още в заглавието, на Светославовия препис. Защо се получава така? Защото огромната империя не е искала да се акцентира на „българския посредник” между нея и Византия, а е желаела да черпи държавни, религиозни и културни традиции и претенции директно от ромейската империя.

Обаче често в историята има изключения. В случая изключението е княз Михаил Оболенски, директор на Московския главен архив на външното министерство, човек с огромен достъп до древни ръкописи и голям научен потенциал. През 1875 г. излиза книгата му „ИзслѢдования и замѢтки княза М. А. Оболенскаго по русскимъ и слав¤нскимъ древност¤мъ”, която разкрива истината за Симеоновия сборник и изтритото име. Нещо повече, той доказва, че осем от най-ценните илюстрирани страници в руския препис не са „препис”, а български оригинали, прикачени към него. Оболенски посочва, че Симеоновият сборник е отнесен в Киев от българина Григорий Презвитер, един от най-близките хора до цар Симеон. Кое е накарало този руски княз и даровит учен да напише подобна пробългарска книга, въпреки официалната доктрина? Може би защото като млад се е сражавал в Руско-турската война от 1828-1829 година, в днешните български земи около Велики Преслав, ранен е край Варна и е чувствал някаква връзка с нас.

Защо ви разказвам тази история? Първо, защото Симеоновият сборник е изключително доказателство за високото ниво на българската книжовност. Тя не е била само богословска, но е съдържала и много други знания. Второ, когато се питаме къде се е изгубила старобългарската литература, е добре да знаем, че дори спасена в Русия, е имала нелеката съдба постепенно да бъде претопена. Затова не се учудвайте, че почти чистият старобългарски език в някои страни се нарича църковнославянски. И трето – ако ние сами, като държава, не си браним старините, няма кой да го прави. Нито на запад, нито на изток.