Творчеството на Николай Дойнов споделиха старозагорци

На 26 април 2023 г. в Художествената галерия в Стара Загора се състоя литературно матине, посветено на житейския и творчески юбилей на поета Николай Дойнов. Събитието е част от Националния културен календар и се организира от Съюза на народните читалища и „Читалищен вестник“. В Художествена галерия Стара Загора бяха представени двете книги с поезия и проза на д-р Николай Дойнов – председател на Съюза на народните читалища. На това специално събитие привлечената от словото публика съпреживя частица от двете книги благодарение на старозагорския поет Таньо Клисуров и чрез думите на самия автор.

Приятели на литературата,

Често в читателските среди, а и в писателските се говори за модерната и традиционната поезия. Привържениците на единия и на другия тип поезия рядко влизат в диалог, взаимно отричайки се. Това много ми напомня на политическите битки в обществото ни, в които страните не желаят да се изслушват и да признаят качества у противника си.

Преди три или четири години ми се отдаде възможност да се срещна с поезията на Николай Дойнов и да я представя в Стара Загора. Срещнах се с един поет, който според мен, да си послужим с термин от политиката, ми се разкри като „консенсусна“ фигура между модерното поетично мислене и възможността и за по-традиционно възприемане. Както тогава открих за себе си, причината за това е, че Николай Дойнов поставя в центъра на своите търсения Човека. Той е ключовата дума в текстовете на този поет. Но не само. Именно човекът, който е носител на Живота, на Любовта, на Смъртта, на духовния Полет, ни въвежда в света на лирическия герой на Дойнов. От една страна Човекът е поставен в контекста на космическото измерение, а от друга е разкрит космосът, който носи в душата си. „Сред теб живеят неизследвани пространства за духа на романтика“, пише поетът в стихотворението „Мъжът“, но още на следващата страница в стихотворението „Нощта“ авторът предупреждава: “бъдещето пише се с кръвта ни…“ Макар това предсказание да е изречено в интимен план, за мен то е предупреждение, че преживяното днес и дори спомените имат понякога съдбовно значение за бъдещето ни. „Трева, по силна си от мен“, тревожно признава другаде поетът, но в това признание се крие и поривът за съпротива :“Все още имам любовта си. И още съм условно млад.“

Не само мисленето на Дойнов внушава усещането, че се срещаме с един модерен наш съвременник. Понятието „модерен“ е многозначно. То може да означава модни дрешки, заучени подражателски маниери, превзет речник. За мен модерното в поезията на Дойнов означава преди всичко „съвременност“ в мисленето, в изразните средства, в равнището на диалога, който той води с нас – читателите. Метафорите на Николай Дойнов са нови, необичайни за традиционните представи. Над малкото градче в стиховете му вали и над илюзиите, а по улиците се разхождат клюките за дъщерята на вдовеца. Чашата е пълна с тъга и когато се строши, остава само тъгата. В очите на плашилото край пътя откриваме тъгата на октомври. Красиво изречено, но предизвикващо ни да мислим, да надникнем вътре в себе си, да сравним, да усетим вкуса на нещата.

Платното, върху което Николай Дойнов разгръща своите романтико-философски сюжети е широко, без с това да се загубва свързващата нишка между идеите в отделните стихотворения. В стиховете се срещаме с герои от древногръцката митология Орфей, Хадес, Мидас, Икар, Ной, но и със супер съвременните усещания, които ни предлагат стихотворения като „Джаз“, „Мрамор“, „Фото“,

„Жената като естетика“. Ето няколко стиха от последното: „Тя е гъвкава, двайсетгодишна, има стройни бедра, в които не успяваш да се намериш. Тя си отива! Че я притежавам не мога да кажа…“ Читателят се настройва на романтико-еротична вълна, но следващия стих го приземява: „…никой не може да каже – само смъртта!“ Може да прозвучи жестоко, но е истина, само смъртта има власт над всички ни, дори над любовта.

Не малък дял в книгата „Форми на пясък“ представляват поемите „Акустика“,

„Субтитри“, „Форми на пясъка“. Когато ги прочетох още първия път, намерих, че с тези заглавия, сякаш нарочно са търсени, за да ни провокират с непоетичност, в същност Дойнов иска да ни накара да изострим сетивата си, да потърсим по-дълбокия смисъл под повърхността.

Да, Николай Дойнов не пише лесно смилаеми за ума и душата стихотворения. Не разчитайте, че дори и в любовната тематика той ще ни остави да се плъзнем по гребена на баналното чувство и няма да те изненада с неочакваност. „Ще те позная в синкавия мрак/ по устните ти с дъх на сол и мида/ и после ще прекрача твоя праг,/ зад който ще намеря Атлантида“ Потъналия континент ли намира лирическият „аз“ или студенината на разочарованието? Всеки сам да си отговори. А умението на Дойнов с няколко думи да изрази усещане – да речем за самота – е удивително: „В далечината –хълм, за който си помислих: – Братко мой!“

Позволявам се да цитирам нещо, което казах и преди години, когато представях Николай Дойнов в Стара Загора. Той не обича конкретиката. Тя не е канавата, върху която рисува своите образи и метафори. Ще кажа, че за разлика от модното днес подражание на Далчевата поетика, Дойнов е различен, но оригинален. Избягва предметността, поантите, чрез които да обобщи идеите си, оставя по-често отворени лирическите си послания и ни дава възможност сами да стигнем до изводите. В този смисъл Дойнов прави читателя съавтор. И аз предупреждавам: стихотворенията на този поет не са за мързеливи умове, свикнали с предъвкана лирическа храна.

Дълъг път изминава Николай Дойнов като поет. В първите си стихотворения, разположени в книгата на последните й страници, той по-често пише в класически стих, макар това да е относително. Защото и класическите кутийки на този стих поетът вече е готов да изпълни с нестандартно съдържание. И римите му още тогава са изненадващи, нерядко асонантни. Още младият в онова време поет е разбрал, че римата в края на стиха, често повежда стихотворението в неочаквана посока, че подсказва неочаквани смисли. Ключът за разгадаване на такива стихотворения поетът не ни подава лесно: като пише уж за любовта, смисълът може да се пренесе и към поезията, и към изкуството: „Измислихме те една такава, неразбрана/ а се превърна във птица.“ Ще добавя: Който има очи на поет и чувствителна душа, ще съзре сигурно тази птица. А полетът ѝ може да бъде в съвсем неочаквани посоки, доказателство за което са т.н. визуални стихотворения „Любовта е“ и „Небесна механика“. Просто поетът си е извоювал правото и свободата да конструира и моделира по свой начин стиховете си.

Толкова за талантливата поезия на този необичаен, но вдъхновяващ поет. Такова заглавие бях сложил на предишната си рецензия за Дойнов. Потвърждавам го и този път.

А сега думи и за неговата проза – съвсем нови страници за мен. Това е том втори от двутомното издание на Николай Дойнов. Заглавието на сборника с проза е „Пясък на формите“. Заглавие, което обръща обратно заглавието на сборника с поезия – „Форми на пясъка“. Опитвам се да разгадая защо. Може би пясъкът като пълнеж на формите, трябва да създаде внушението, че е по-близо до живия живот, до онова, което е същината на разказите на Николай Дойнов.

Ако търсим нещо общо между стиховете и разказите на Дойнов, общото не е така очевидно. И все пак пестеливостта на словото е едното, краткостта, поетичните метафори и сравнения, финалите на разказите, които на много места звучат изненадващо както финалите на стихотворения.

Това не е най-важното. По-важното е, че късият разказ се оказва жанрът на Николай Дойнов. Вратата на сюжета е отворена. Читателят влиза без предисловие. Ето пример – началото на разказа „Хелмут“: „ Хелмут казва на Хелга, че отива да поплацика и излиза. Всеки вторник той отива при едни момичета и изживява един приятен час. Хелмут и Хелга са пенсионери, женени са от трийсет и пет години“. Разказът те грабва и те поглъща, обещавайки ти история, която те чака зад ъгъла.

Героите на разказите са обикновено градски хора от различни социални слоеве: банкова служителка, която се кани да свали притежателя на солидна сметка в банката; сервитьор, който е готов да върне намерения телефон на клиентка, но срещу заплащане; министър, който се чуди как да намери пари за заплатите на оркестранти, стачкуващи под прозореца му, мутра– събирач на дългове, който напъхва в багажника длъжник и подкупва спиращи го полицаи; майстор дърводелец – алхоколик и изнудвач; любовник, който преговаря със съпруг с желанието да притежава самостоятелно законната му съпруга, нерешителен мъж, който не си позволява да влезе и поиска сметка от флиртуващия с неговата неговата жена–продавачка в книжарница. Пъстър калейдоскоп от образи, с които се срещаме в живота ежедневно. А болшинството от разказите, в духа на краткостта, са и със заглавия от една дума: „Аморе“,“Шест“, „Плаж“, „Тупе“, „Супа“, Дъртаци“ „Кюфтета“,“ С подобен род заглавия сякаш се търси прозаизиране на темите, а фактически потопяването на читателя в делника и проблемите, с които той самият всекидневно се сблъсква.

Но това е само повърхностно изброяване на част от заглавията и героите в разказите на Дойнов. Дискетно в историите, които ни разказва той, се третират сериозни нравствени, социални, обществени проблеми. Авторът не се намесва никъде да поправя постъпки, да изразява мнение, да съветва. Нерядко неочакваните финали, за които вече стана дума, също са оставени отворени, дава се възможност на читателя сам да допише за себе си продължението на сюжета.

Езикът в разказите на Дойнов е суров, без красивости, които не биха отивали на героите му. Та те ядат в закусвални, лъгани са от прелъстители, плащат редовно вноска при обслужваща ги „мадам“, лъжат се, че стават по привлекателни с тупета, нахлупени на олисяващите им темета, спят с колежката от счетоводството, а тя спи с прекия шеф на отдела и с работника от поддръжката…

На такива герои езикът не може да бъде друг освен езика на делника, на ранните сутрини, на забързаните дни и тайнтвените или уморени вечери.

Някои изрази не са особено приятни за ухото, но нима в живота всичко, което чуваме ни радва или възторгва? Аз бих определил езикът в разказите на Дойнов с една дума – правдив.

Завършвам с преценката, че прозата на Николай Дойнов ми достави истинска наслада. Затворих последната страница от „Пясък на формите“ с чувството, че някои от героите му срещам по стълбите във входа на нашия жилищен блок, други в кварталния магазин, а най-рядко в банката, където не ми се е случвало да ме сваля млада банкерка /както се случва в един от разказите/ вероятно защото банковата ми сметка е много тънка.

Благодаря Ви!

Таньо КЛИСУРОВ