Картините на художника Васил Чакъров са неговата разпокъсана душа
На 24 април 2023 г. в Художествената галерия на Стара Загора беше открита изложбата „Натрупано време“ на големия български художник Васил Чакъров -ЧАК. Експозицията предлага 50 акварела, създавани в продължение на 20 години (1970-1991). Към нея се предлага документален филмов разказ за този малко известен, но много голям художник.
На официалното откриване сред драгите гости бяха и синът и дъщерята на художника. За наша голяма чест и удоволствие, те дадоха интервю специално за читателите на Долап.бг.
Г-н Чакъров, представете се, моля, на нашите читатели?
Аз съм Росен Чакъров. Строителен инженер съм. Имаме щастието да гостуваме в Стара Загора с експозицията на баща ми, която беше започната като подредба от изкуствоведа доц. Ружа Маринска. Сега, дооформена от проф. Анелия Николаева, представяме на вниманието на публиката в Стара Загора.
Познавам Галерията на Стара Загора отдавна. Винаги ми е харесвала много и много често, с най- голямо удоволствие, идвам инкогнито, без някой да ме разпознава. Винаги съм бил много удовлетворен.
Оказа се, че проф. д-р Марин Добрев и татко са били приятели. Той беше единствен шеф на галерия, който, когато коментирахме изявите на баща ми в различните градове, категорично заяви на Ружа, че иска само акварелите, защото наистина те са най-силното изявление на баща ми в изобразителното изкуство. Неслучайно в изказванията си и Ружа, и директорът на Художествена галерия в Благоевград, когато гостувахме там каза нещо, което много силно ме впечатли:“Васил Чакъров е най-добрият майстор на тъмния акварел в българската живопис“ . Нещо, което като характеристика, друг не беше давал за баща ми. Като се замисля и гледам акварелите считам, че е много прав.
На всеки е ясно що за техника е акварелът. Всеобщо е мнението, че това е много трудна техника, която не подлежи на корекция. Във филма, който съпровожда изложбата, татко ми казва:“Акварелът не подлежи на корекция. Ако тръгнеш да го коригираш, най-често го разваляш. Акварелът избухва като шампанско и се излива наведнъж“.
Какъв човек беше баща Ви?
Изключително скромен най-вече, много справедлив и много продуктивен в областта на изобразителното изкуство. Тази му скромност , а и това, че той не продаваше своите творби, го съхраниха и запазиха за голяма част от публиката. С радост откривам, както и преди малко разговарях с един господин, който заяви:“Прекрасен художник е ЧАКА! Как така преди не съм го познавал?!“ Такъв беше баща ми.
Елица Костова, Бог да я прости, по време на изложбата в Кюстендил възкликна:“Тоя Васко, за пръв път ме изненадва! Какви прекрасни са платната му..!“
После питам Ружа Маренска:“Кога баща ми стана толкова гениален художник, при положение, че тези творби са по на 30-40 години. Те са били представяни на различни публики, на общи художествени изложби. Били са отхвърляни, били са приемани…Как така се случва тази метаморфоза? Дали защото не беше бохем, не е бил член на никакви партии…или защото не продаваше..?“ Според нея тайната се крие във факта, че не продаваше.
Колекционерите имат особено чувство да се хвалят един на друг с творби, които притежават. Татко не продаваше, включително и през 1998 г. в Софийска градска галерия, където беше бум, тъй като се представи автор, който софийската публика не познаваше. Тогава си спомням, че редица посолства изявиха желание да закупят картини, но той категорично отказа.
Имате ли впечатление приблизително колко са нещата, сътворени от ръцете му?
Никой от нас не ги е броил. Работеше във всяка област. Официално, когато го приеха за член на Съюза на българските художници, тъй като татко не е академичен художник (завършил e в Дупница) го приеха в секция „Графика“ . През 1972 г., когато в Самоков откриха графичната база, той се насочи към нея. Имаше много участия в изложби като график. След това се прехвърли в секция „Живопис“ . Работил е в областта на маслото най-вече когато ходеха по пленери, защото техниката му на аквалер беше специална. Той не можеше да работи по друг начин, ако не си е вкъщи.
Какво беше за него най-важно? Кой е слоганът му, казано с днешните изразни средства?
Може би мисълта, която беше най-важна за него и го описва най-точно я изрече моята по-малка сестра преди много години: „Картината е разпокъсаната душа на татко“.
На официалното откриване на изложбата на Васил Чакъров от името на семейството думи на благодарност отправи дъщерята на ЧАК – Домника Чакърова:
„Такива моменти ни се струват особено важни защото ни помагат да излезем извън делника и да можем да се пренесем в друга сфера на нашето съществуване ,в която на преден план излиза нещо много дълбоко. И това е умението да притежаваме общи чувства, които са породени от нещо, което провокира усещанията ни за нещо красиво. Провокира способността ни да се наслаждаваме на нещо, което на пръв поглед е толкова великолепно – като една картина. Но всъщност дълбоката ми благодарност е свързана с това, че Вие с присъствието и отношението си тук, допринасяте тези наши чувства да се умножават.
Изказвам изключително дълбока благодарност за невероятния прием, който намерихме във Вашия град и във Вашата Художествена галерия. Тук, сигурна съм, татко вече се чувства много уютно, защото се чувства обичан.
Каквото и да кажа и към проф. Добрев, и към неговия толкова лъчезарен последовател – новия директор на галерията д-р Катя Тинева, и към проф. Анелия Николаева, каквото и да кажа, отвъд думите не бих могла да формулирам добре. Затова, единственото, което мога да направя е една най-топла прегръдка и да благодаря“.
Госпожо Чакърова, Вашето име е доста необичайно – Домника. Каква е етимологията му?
Когато съм се родила, татко е решил, че ще нося име на негова картина.
От родното си село Багренци, Кюстендилско, татко се установява за постоянно в Самоков. Там създава семейство. Ние с брат ми се раждаме в Самоков, логично е някак си, той да бъде обвързан със Самоковската художествена школа. И той ми дава името на прекрасна девойка, която се е казвала Домника Ламбрева. Тя е сестра на първия наш дипломиран художник Станислав Доспевски, който е племенник на Захари Зограф.
Домника Ламбрева е рисувана от брат си, когато е била 20 -годишна. Това е прекрасен възрожденски портрет, който се намира в къщата-музей на Станислав Доспевски в Пазарджик.
Този портрет е като че ли предзнаменование за моята съдба, защото съм поела името от Домника Ламбрева.
Какво сте завършили, какво и къде работите?
Аз съм учител по Български език и литература в столично 41-во училище и се чувствам щастлива в тази професия. Много често ме питат никой ли от нас с брат ми не продължава пътя на баща ни Васил Чакъров. Всеки от нас тръгна по свой път на реализация. Татко никога не е настоявал ние да продължим неговия път. Изборът е личен.
Какво помните от баща си?
Много неща. Татко много четеше и много мислеше. Затова и в текста към Пловдивския каталог Ружа Маринска много точно казва, че неговите акварели не са синоним на лекота. Те са тъмни, дълбоки, изстрадани. Изследователите на творчеството му са последователни в оценките си, че акварелите на татко да уникални. В нашето изобразително изкуство този вид акварел няма други представители. Това е нещо, което прави впечатление. А това е така, че за татко творчеството не беше лекота. То беше мисия, кръст, който истински отдадения на изкуството творец носи. Татко казваше, че рисуването е наказание, а не дар. Защото човекът трябва да извърви този път, но абсолютно искрено. А този път минава през страданието. И той трябва да може да го понесе. Ние сме ставали свидетели с брат ми на такива тежки моменти, в които вероятно, вече като по-големи си обяснявам, татко е минавал през изпитания, през кризи, през чистилището. И тази дълбочина личи в неговите работи. Тя е закодирана там.
Затова вярвам, че зрителите, когато застанат лице в лице с акварела, ще усетят това, защото е заложено в него. Много се надявам това общуване между зрителя и картината да се случи по най-добрия начин. Защото какъв по-голям дар за един художник от това да се свърже с посетителя и да го разбере.
Често си припомням една мисъл на татко, която често ми я казваше:“В изложбата, човек трябва да влиза като в селска черква и трябва да чува само ударите на своето сърце!“ Това е истинското духовно лице на художника.
Росица Ранчева
