Проф. Искра Баева: „Книгата „Сплав човешка“ на журналиста Ваньо Стоилов е призив за помирение, толерантност и взаимно уважение между хората“

Проф. Искра Баева е българска историчка в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, професор, доктор по история. Преподавател е по нова и по съвременна история. Автор е на десетки книги на тази тема и на стотици статии и доклади.

На 23 март 2023 г. в салона на Регионална библиотека „Захарий Княжески“- Стара Загора, проф. Баева представи книгата „Сплав човешка“ на журналиста Ваньо Стоилов. Малко преди събитието професор Баева даде интервю за Долап.бг.

Към какъв жанр може да се отнесе книгата „Сплав човешка“ на журналиста Ваньо Стоилов?

Тази книга е нещо средно по даден въпрос и разследваща журналистика в миналото.

Какво, според Вас е необикновеното, специалното в това издание?

Необикновеното е това, че Ваньо Стоилов се задълбочи в изследването на един проблем, който е бездната на българската омраза и недоволство. Погледнал го е и от двете страни – от страната на жертвите и на извършителите , от смяната на местата им. Защото извършителите после стават жертви. Общото му заключение, рамката на книгата е стремеж към помирение.

Когато говорим за смърт, за екзекуция и накрая да позовете за помирение, наистина е необикновено.

На много места авторът определя, че нелицеприятните отношения между хората са в резултат на необявената гражданска война в България. Война на българи срещу българи. Приемате ли тази негова теза.

Историците и социолозите още през 80-те години, нарекоха събитията в България между 1923 и 1944 г. студена гражданска война. През 1923 г. става преврата и Септемврийското въстание, 1925 г.- атентатът и последвалите екзекуции, превратът през 1934 г., войната, репресиите срещу антифашистката съпротива…Струва ми се, че би трябвало да започнем този период от Войнишкото въстание през 1918 г. и да го продължим след 1944 г., защото тогава продължава насилието с обратен знак. Да, може да се нарече студена гражданска война, но с елементи на гореща. Защото има гореща война. Има въстание, което е жестоко потушено. Има атентат през 1925 г. и отмъщението за атентата с избиването на интелигенти, които нямат нищо общо с атентата. Има през 1941-1944 г. съпротива от една страна с оръжие в ръка и жестокото й смазване. Има след 9 септември 1944 г. народен съд, репресии срещу него, има участие във втория етап на Втората световна война. След това има и отмъщение и репресии срещу тези, които са отстранени през 1944 г. Така че би трябвало да продължим повече този период.

Хубавото е , че това противопоставяне на българи срещу българи в гражданското общество, само от време навреме добива горещи форми. В повечето случаи остава студено. Би трябвало да си зададем въпроса 100 години по-късно, дали не е време да виним жертвите, защото това не е възможно, а по-скоро всички от наследниците на едните и на другите да приемат гледната точка и истината на другия. Т.е. едните да имат правото да почитат своите жертви, да се съгласяват според техните идеи и да дадат това право и на другите. Защото по-скоро във времето имаме смяна – едните се борят и са унищожавани, защото другите отричат техните идеи. После става обратно и отново се отрича. И отново има забрава на едните и на другите.

Струва ми се, че тази книга е стъпка напред с идеята да признаем едното и другото и да си признаем взаимно, че имаме различен произход, че имаме различни жертви, че трябва да ги почитаме и да позволим на другите да правят същото.

Библията ни съветва за покаяние и прошка.

Така е, така е, но е трудно и в политиката и в историята да се постигне. Затова по-скоро призовавам за толерантност. Няма как да се прегърнат убийците на децата от Ястребино и наследниците на някои от тях. Но могат да бъдат толерантни едни към други. Едните да приемат, че убийците са жертва на системата, защото реално са такива. Не е зло само по себе си човекът да носи зло. Той е получил заповед и я е изпълнил. Разбира се по нечовешки начин. Но и заповедта е била нечовешка. Самият подпоручик Константин Йорданов това и казва в показанията си, които сам пише. При това с много добър почерк. „Аз съм жертва на заповедта, която ми дадоха и трябваше да изпълня“. До голяма степен има истина в това твърдение.

Моят призив и призивът на тази книга е да помним историята и да се опитаме да разберем едната и другата страна. Това е единственият път към помирение. Няма как да се прегърнем.

Кои от представените човешки съдби в „Сплав човешка“ са оставили у Вас най-силно впечатление?

Всички са много различни. Една е съдбата на ястребинчетата, които са между 7 и 14 години. Каква вина имат тези деца, които още не са навлезли в живота. Друго е на онези извършители, които имат семейства, самите те имат деца. Повечето от тях са екзекутирани от народния съд. Техните семейства носят своята трудна съдба след това.

Най-силно впечатление ми направи съдбата на партизанина, който надживява цялото си семейство, което е избито. В крайна сметка, до края на живота си той трябва да живее с мисълта, че са убити заради него. Защото наистина е така.

Професор Баева, доколко изнесеното в „Сплав човешка“ има и научна стойност и запълва бели полета в историята ни?

Без никакво съмнение такава стойност има. Например по въпроса за ястребинчетата са писани много книги преди 1989 г. Има и публикации сега, които напълно отричат или разстрела, или кой го е извършил. Сегашното отрицание е на базата на догадки и на пресътворена реалност от слухове. В тази книга има публикувани истински документи и те са най-различни – от военните архиви, от архивите на народния съд, лични документи на хората, които по някакъв начин са засегнати от това, личните разкази на оживелите … И другото, което ми прави много силно впечатление е огромната роля на случайността. Защото едната дъщеря, която е щяла да се жени в София, но не са й изпратили документите и тя тръгнала към родното Ястребино. Но по пътя се задържала за Никулден при близки в друго село. Когато се прибрала, всичко вече е било свършено. Другите две деца, като чуват, че майка им ги вика от съседите, едното тръгва, а другото съседката задържа и кара да се скрие. Едното оживява, другото – не. Случайността играе огромна роля. Тя показва как в историята често пъти границата между живота и смъртта, между злото и доброто е много тънка и никой човек няма гаранция, че няма да му се наложи да я прескочи. Затова ми се струва, че призивът да разберем историята си от едната и от другата страна е много важен.

Кои са откритията на Ваньо Стоилов?

Най-голямото откритие, според мене, а и според него, е връзката на семейството на основния извършител на разстрела в Ястребино – Константин Йорданов. Той е успял да издири това семейство, което никак не е лесно. Според присъдата, той се изличава от гражданските архиви. Дори синът му не носи неговата фамилия, а на дядо си. Синът му, който е бил на 90 години тогава, е отказал да разговаря със Стоилов. Но внучката се е отзовала и журналистът е получил декларация на семейството за верността на дадената информация. Това е най-важно.

Защото да си наследник – син и внук на човек като Константин Йорданов, в социалистическа България никак не е лесно. Пък и сега не е лесно. Публикувано е нейното писмо- декларация в книгата. От тази гледна точка това става за първи път.

Книгата е посветена основно на ястребинчетата, но не е само това. Там има още няколко интересни житейски съдби. Най-интересна е съдбата на една туркиня, която по време на възродителния период, се залюбва с милиционер. Изпращат петима милиционери в селото й. Харесват се с единия от тях, залюбват се, женят се, ражда им се дъщеря. Живеят в Стара Загора. Това е една съдба, която показва как могат да се преодолеят противоречията. Разбира се, семействата и на двамата са против, но в крайна сметка всичко завършва щастливо. Има и други разкази – по-кратки, повечето от които са публикувани във вестник „24 часа“, където Стоилов работи.

Какво е мнението Ви за езика и стила на автора?

Ваньо Стоилов е перфектен опитен журналист в продължение на 45 години и то в такива водещи медии, в които езикът има особено значение. Голяма част от книгата съдържа документи. Там езикът е друг и е любопитно да се съпостави.

Госпожо професор, такава неистова омраза, каквато раздира народа ни, особено през последните години, съществува ли другаде в Европа, а и в света?

Никакво съмнение няма, че има такава ненавист на не едно или две места по света. Винаги е имало още от Средновековието. Например само за една нощ избиват 20 000 хугеноти във Франция; Испанската гражданска война, която я сочат за пример как може да се преодолее това разделение. Но не е вярно. И до ден днешен те са разделени. В мемориала, който е издигнал Франко и в него е вложил костите и на републиканците, и на монархистите, костите на републиканците не са там, тъй като семействата им си ги искат.

Живеем в общество, което има различни гледни точки. И когато те са непримирими, са стига до такива ексцесии . Аз се надявам, че в България вече такова ожесточение не е възможно. Но като виждаме какво става в отношенията между Русия и Украйна…Дано ние българите да проявим разум.

Защо е тази повсеместна омраза у нас?

Човешко е! Човешката личност е съставена от най-различни качества и чувства – и омраза и любов. И когато се създадат условия се тръгва в едната или в другата посока. За съжаление това е повсеместно в семействата. И защото станахме много комерсиално общество. Парите решават всичко. Хората се избиват главно да пари и за наследства. И това е ужасно. Защото човек е както материално, така и духовно същество. И ако ние можем да намалим материалното, което дойде при нас през последните десетилетия с демокрацията и пазарната икономика, макар и малко омразата и ожесточението ще стихнат. Духовното е много по-трайно, градивно и по-задоволяващо.

Какво е посланието Ви към хората, към читателите на книгата, към българите?

То е същото като посланието на книгата. Нека да не забравяме историята, да извлечем поука от нея и да бъдем толерантни и по-човечни едни към други.

Въпросите постави Росица Ранчева