Режисьорът Денислав Янев: „Отчуждението между хората е най-страшната съвременна болест“

Денислав Янев режисира следващото премиерно заглавие на Драматичен театър „Гео Милев“ Стара Загора „Френският квартал“ от Тенеси Уилямс. Той е зодия „Везни“ . Роден е на 26 септември 1995 г. в Търговище. В родния си град завършва английска езикова гимназия. В НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ се дипломира със специалност „Режисура за драматичен театър“ през 2018 г. Няколко месеца след това става щатен режисьор на театралната трупа в Търговище, а от януари миналата година изпълнява длъжността „Артистичен директор“. Той е носител на приза за най – добър млад режисьор „Слави Шкаров“ за спектакъла си „Една крачка до предела“ (2020). Лауреат е на наградата на Министерството на културата за принос в развитието и утвърждаването на българската култура (2021).Дипломният му спектакъл „Котка върху горещ ламаринен покрив“ от Тенеси Уилямс, става част от селекцията на Международния фестивал за млади режисьори в Крайова, Румъния през същата година.

Денислав Янев е изключително интелигентен, харизматичен и витален млад мъж (все още ерген).

Премиерите на „Френският квартал“ са на 13 и 15 март 2023 г. от 19:00 часа.

Господин Янев, откога се „познавате“ и предпочитате драматурга Тенеси Уйлямс?

По-задълбоченото ми запознанство със света на Тенеси Уйлямс датира от времето на подготовката на дипломния ми спектакъл по режисура в театралната академия. Това беше по една от по-емблематичните му пиеси „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Нормално, въпреки студентски наивистични нотки, този спектакъл беше селектиран като български представител на Международния фестивал за млади режисьори в Крайова, Румъния през 2018 г., когато се дипломирах. От същия период на подготовка попаднах на пиесата „Френският квартал“. Тя е от по -малко в световен план поставяни пиеси, което е нормално, тъй като Уйлямс е автор на над 70 пиеси .

Кажете няколко думи за съдържанието на пиесата, моля.

Популярният „Френски квартал“ на Ню Орлиънс е притегателно място за всякакви видове хора: от ексцентрични възрастни дами до разкрепостени млади компаньони.

Животът в този западащ и по бохемски цветен квартал като че ли никога не спира. Във фокуса на тази осъвременена сценична трактовка са симпатичните, но избутани в периферията на обществото и страдащи от своите натрапчиви самозаблуди обитатели на мотел „Фламинго“. Писателят, млада и неопитна версия на самия автор Тенеси Уилямс, попада в този конгломерат на неспокойни души след бягство от дома си в търсене на истинската си природа и призвание.

С какво „Френският квартал“ в Ню Орлиънс предизвика вниманието Ви?

Пиесата ми хареса основно заради две теми и едно силно постановъчно предизвикателство.

Тенеси Уйлямс разглежда задълбочено темата за самотата. Мене ме интересува самотата в съвременния й контекст. Постоянно в медиите се афишира образът на преуспелия човек като синоним на пълнота. Ако имаш кариерна материална успялост, значи си успешен и в живота. Зад тази фасада обикновено стои огромна самота, която в нашата пиеса е на няколко пласта. Т.е. има ситуационно измерение на самотата и това е нагонът на плътта, когато той не е удовлетворен, когато човек не може да покрие нормите на обществото, очакванията на социома си и е отхвърлен от него поради тази причина. Другата е по-екзистенциалната самота, когато говорим за крехкостта на вярата, недостатъчната вяра в някакъв промисъл. Всичко това води до различни пластове на самота и различните персонажи – обитатели на мотел „Фламинго“, където се развива действието на „Френският квартал“ проявяват някои от тези аспекти на самотата. Това ми е интересно като изследване.

Другата тема е мотивът за пътя. Той е и психологически и митологичен, защото централният образ сред тези обитатели е младият писател, чиито прототип е самият автор Тенеси Уйлямс, който бягайки от дома си, от някаква дори парализираща сигурност, тръгва по своя път като човек да търси себе си и призванието си. Да открива собствената си природа извън дома си. И там, в този мотел, фактически среща за първи път болестите, смъртта, нагона на плътта. Всички тези слабости човешки, с които трябва да се справиш, за да изградиш характера си, да продължиш по-нататък в този свят към пътя, към съзряването, а от там да бъдеш по-отговорен спрямо другите хора. Да бъдеш по- емпатичен, по състрадателен. Защото това също изисква вътрешна сила. Който е слаб и себичен, няма как да бъде състрадателен към другите. Или не може съвсем да го прояви.

А чисто постановъчно като предизвикателство стои това, че в самия ход на пиесата е зададено, че вървят постоянно паралелни действия на сцената. Че може да имаме централен персонаж, но наблюдаваме непрекъснато в цялото пространство на мотел „Фламинго“ какво се случва. Имаме възможност да сравняваме как се държи даден човек пред другите, какъв имидж се опитва да изгради, а какъв е всъщност в собствената си стая, когато никой не го гледа. Това, разбира се, колкото е сладко да се наблюдава, защото показва пълнотата и противоречията в света, толкова е и трудно за изграждане.

Така че, на много нива ме привлече тази пиеса. Освен нова, тя е днес особено актуална с начина по който съвременните технологии все повече ни затварят в стаите. Дори затваряйки ни един до друг, когато сме заедно привидно в една стая, отново сме самотни и отчуждени.

Отчуждението, според мене, е най-страшната съвременна болест.

Аз съм изключително благодарен на поканата на директора на Драматичен театър „Гео Милев“ Светла Тодорова да поставям в този театър, да имам възможност да се срещна с трупата му. Тя е много добра. Казвам го без момент на куртоазия. Работим с три поколения артисти от състава – с доайените Галя Александрова, Елена Азалова и Диана Найденова, със средното поколение – Мария Енева, Цветомир Черкезов, Георги Райчев, Илчо Димитров и с най-младото поколение – Тони Тончева, Красимир Ненков, Георги Ножделов, Сезер Сами, Георги Георгиев. Много харесвам да работя с различни поколения артисти в рамките на един спектакъл, защото се радвам на възможността младите да поемат опитност от по-възрастните колеги като начин на мислене, на изграждане на ролята. Аз самият, като млад режисьор много обичам да говоря за театър. Интересувам се какво са работили преди по-възрастните колеги и да си вземам по нещо. След всеки процес съм обогатен по някакъв начин .

Аз съм изключително любопитен човек и храня огромен пиетет към големия житейски и театрален опит, който имат доайените на театрите. Респектиран съм. От страна на по-възрастните генерират свежа енергия от младите попълнения, да филтрират опита си през една нова призма. Има химия в спектакъла, която се надявам да се усети и от публиката.

Коя е „червената нишка“, която в пиесата преминава от началото до финала?

Това, което сме сложили като лайт мотив, защото рамката на спектакъла е пътят, който извървява писателят от млад, неопитен, несигурен в себе си човек до финала, когато е съзрял за живота, провиждайки мрака, който има в света. Но съзнавайки го, вече по-сигурен продължава по пътя си, с много по-широко отворено сърце за състрадание и много повече воля за справяне с трудностите в живота. Така че, това което сме сложили като цитат в анотацията е реплика на писателя към мисис Уайър: /Ролята изпълнява Галя Алексанрова, която е собственичката на мотела. Изгубвайки един син, припознава него в младия писател и иска да го задържи, все едно във втори дом/. Той й казва:“Мисис Уайър, аз не съм Вашето дете. Аз не съм ничие дете. Вече съм мъж, който се кани да направи първата си крачка от тази чакалня към широкия свят“. Т.е. лайтмотивът е да видиш трудностите в живота, да усетиш мрака в живота и въпреки това да имаш волята да продължиш към светлината, която също съществува.

Има едно клише за Тенеси Уйлямс, който много често се играе кахърно, мрачно, безнадеждно. Това е парадокс. Когато гледаш негови интервюта се оказва, че е най-виталният човек на света. След безспорен възход е имал дълги години на нападение. Журналистите го мачкат и обезличават. Той започва много да пие. Появява се на интервюта пиян и надрусан.

С постановъчния екип имахме щастието да гледаме на фестивала „Кино“ документален филм за приятелството и враждата на Труман Капоти и Тенеси Уйлямс. Искахме да проверим посоката, по която вървим. Мисля, че сме намерили ключа към неговото творчество. Там го питат :“Вие отчайвате ли се лесно?“ „Ако аз се отчайвах толкова лесно, отдавна трябваше да съм умрял,- отговаря той.- Вярвам, че каквото и да се случва въпреки объркаността на света, човек трябва да продължи“. В него има някакъв патос на стоицизъм, което много ми харесва, а не да се правим, че светът е розов, че проблеми няма, а всичко е само окъпано в светлина и е красиво. Не, това не е вярно. Както не е вярно и обратното, че светът е само черен, мрачен и безнадежден.

С „Френският квартал“ искаме да кажем на публиката, че въпреки всичко има светлина. Въпреки всичко има смисъл в този живот и всеки от нас е длъжен да го обогати.

Няколко думи да споделите за сценографа, композитора и хореографа, моля.

Сценографията и костюмите са на Илияна Кънчева. Тя е носител на наградата „Икар“ от миналата година. Преподавател е в Художествената академия. Млад сценограф е, но вече доста опитен. Работи много с независимия сектор. Има много европейски вкус за театър, много съвременна рефлексия върху изкуството. За първи път работя с нея, но намерихме общ език. За мене е прекрасен шанс да се случа до Илияна и до такъв актьорски екип.

Цялото сценично пространство е оголена архитектурна структура на американски мотел от наши дни. Той е от типа съвременни мотели, в който човек може да преспи за две нощувки. То когато остане там да живее, е нещо симптоматично за житейската му ситуация. И те са такива персонажи в пиесата. Мисис Уайър /Галя Александрова/ командори всички квартиранти. Сред тях са Мери Мод /Елена Азалова/ и Мис Кери /Диана Найденова/. Те са много симпатичен тандем от изпаднали благородни дами, които са на ръба на физическото изнемогване, но се опитват с достойнство да минават през живота, въпреки трудната ситуация. Колкото са смешни и нелепи, толкова носят и физическа красота.

Всички са невероятни образи – Писателят /Красимир Ненков/, Илчо Димитров „Случаен мъж“, който има пистолетна роля.

Онези, които се интересуват от биографията на Тенеси Уйлямс знаят, че той е хомосексуален. Съществуват, както стереотипни хетеросексуални взаимоотношения, така има и хомоеротични двойки или опити за връзка. Те съществуват паралелно и едните и другите и няма разлика, когато говорим за човешки взаимоотношения. Само привидността е различна, но същината е една и съща. Това са човешки дефицити. В нашата постановка това не се преекспонира, не се преакцентира, но го има. Публиката ще се срещне със сексуално хищния, но тежко болен художник Найнтингел /Цветомир Черкезов/ , с красивия и опасен дилър Тай / Георги Ножделов/…Скай /Георги Георгиев/, Фотограф /Сезар Сами/, Джейн /Тони Тончева/, Помощница /Мария Енева/, Полицай и Парамедик /Георги Райчев/ .

Композитор е Николай Владимиров, който е музикален ръководител на Театрално-музикален център Кърджали. Той е музикант и композитор. Намерили сме начин да работим заедно и от половин дума се разбираме.

Хореограф е Неделя Ганчева – танцьор, преподавател по съвременни танцови техники в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Това ми е втора пиеса с нея. Обичам танцов театър. Обичам, когато от един реалистичен пласт, изведнъж нещо прескочи в иреалното. Когато има някакъв полет, който отива към поезия. Ние работим в реалистичен ключ до голяма степен в представлението, но има моменти, особено нощно време, когато нещата придобиват малко по-метафоричен, по-призрачен, по изкривен в контурите си вид. И затова тя много ми помага.

В какъв жанр на драматургията отнасяте „Френският квартал“?

Най-общо можем да го наречем драма, със съноподобен характер. Представлението е предназначено за всякаква публика. Предвид някои моменти на еротика, била тя хетеро или хомосексуална, на афиша ще има обозначение, че не е предпочитано спектакълът да бъде гледан от лица до 16 години. Спрямо това, което се гледа масово от най-младите, това на никого няма да направи впечатление, но ние сме длъжни да бъдем отговорни, да предупредим, а от там насетне всеки си преценява. Няма нищо гадно, отвратително или чак толкова отблъскващо, но като съзнателни хора, предвид че има по-чувствителни родители, сме решили да сложим предупреждението до +16. В живота и по новините виждаме къде къде по-жестоки неща.

Въпросите постави Росица Ранчева