Наздраве за Трифон Зарезан – денят на лозата, лозарите и виното

На 14 февруари (1 февруари по нов стил) българите празнуват Трифон Зарезан – един от най-старите обичаи в българския народен календар. Това е трудов обичай, свързан с първата за годината обработка на лозата – пролетното ѝ зарязване. Празникът се среща още като Зарезановден, Трифун Чипия, Трифун Зарезой, Трифун пияница. Именници са Трифон, Трифонка, Лозан, Лозанка, Гроздан, Грозданка, Радко, Радка, Рачо. На този ден празнуват лозарите, градинарите и кръчмарите.

Свети мъченик Трифон е роден в Камсада, Фригия (Мала Азия) през 227 г сл. Хр. Тези земи се смятат за една от прародините на лозата и виното. Прочул се с лечителските си способности и с това това че излекувал дъщерята на император Гордиан. Убит е, когато е 21-годишен, от непримиримият враг на християните – римският императорски наместник Деций Траян, заради това, че не се отказва от вярата си. В по старите икони светецът е изобразен с косер (сърповиден лозарски нож) и може би заради това в българските вярвания възниква поверието, че е бил лозар и резач.
Обредът на Св. Трифон стои пряко свързан с резитбата на лозите. Изследванията на редица български учени свързват образа на Св. Трифон с трансформация на старите богове Сабазий, Дионисий, Бромий, Бакхус, Ликург. Лозарският празник на св. Трифон продължава стара земеделска традиция в нов вид, с християнизирането на източноевропейските територии. Не случайно началото на февруари е онзи календарен период на границата между зима и пролет, в който са съсредоточени преходните карнавални игри, свързани със събуждането на вегетацията и с умиращите и отново възкръсващи богове на природата.
В православния календар свети Трифон се чества на 1 февруари. Празникът е включен към цикъл от 3 последователни дни, наречени Трифунци – 1, 2, 3 февруари. Те се празнуват, както следва: на 1 февруари – Трифоновден; на 2 февруари – Сретение господне, на 3 февруари – Св. Симеон.
Празничните обичаи
Обредната храна за лозето се приготвя от жените – питка, украсена с фигури от тесто във формата на лозов лист или грозд, варена, пълнена с ориз кокошка, сирене, сланина; туршия, луканка, „бабяк“ (напълнен стомах с месо) и др. Освен това се подготвя бъклица с червено вино или ракия, украсена с чимшир, здравец, бръшлян, вързана с червен конец. Косерът, с който ще се зарязва, предврително се почиства и се наточва добре.

Обичаите повеляват да се омеси хляб – пресен или квасник, да се свари кокошка, която по традиция се пълни с ориз или булгур. Като се свари кокошката се препича на саджак. В нова вълнена торба се слага питата, кокошката и бъклица с вино. С такива торби на рамо мъжете отиват на лозето.
В традиционната култура рязането на лозята е изключително мъжка дейност, жени не се допускат. Така се обяснява и табуто за жените през този ден, да не пристъпват територията на лозята „защото не е женска работа и, за да ражда лозето“ . През този ден е забранено на жените и да режат, тъй като „Св. Трифон на този ден си отрязал носа“.
Обредните практики показват значително единство. Всеки мъж зарязва в своето лозе по 1-2-3-4-5 кютука („гижи“, „главини“), а от всеки кютук или всички пръчки или по 2-3-5 броя. Прекръства се, полива вино около кютука, зарязва с косера и пак полива, като благославя. На места ръсят със светена вода от трифонденския водосвет.
След като всеки стопанин е зарязал своето лозе, всички се събират на обща трапеза. На земята върху дълги пешкири се нареждат питите, кокошките и другата донесена храна, както и бъклиците с вино. Голяма китка от босилек, в която са втъкнати три лозови пръчки, се слага в средата. Най-старият и уважаван лозар взима китката и казва: „Който е честит, нека поеме китката и бъде цар!“ Всеки има право да вземе китката, но обикновено младите отстъпват на някой възрастен и опитен лозар и особено на този, който вече е „царувал“ и през неговото „царуване“ е имало не градушки или суша, а плодородие. Щом той поеме китката, останалите му честитят „царството“ и угощението започва. „Царят“ е окичен с венец от лозови пръчки, който носи на главата си, и с друг венец, който слага през раменете си. Той сяда на колесар, качват го на кола или пък лозарите го носят на ръце и под звуците на гайди, гъдулки и тъпан се отправят към селото или града. Там спират пред всяка къща. Домакинята на дома изнася вино в бял котел, дава най-напред на царя да пие, след което черпи и хората от свитата му. Останалото вино в котела се плисва върху царя и се изрича благословията: „Хайде, нека е берекет! Да прелива през праговете!“. Царят отговаря на благословията с „Амин“. След като стигне до своя дом, царят се преоблича с нови дрехи и, окичен с венците на главата и през раменете си, той сяда на дълга трапеза да посрещне гости и хората от цялото село(градска махала). Затова за цар на този празник се избира заможен човек. Обиколката на селото от лозарите завършва в къщата на царя, където отново се прави угощение и голямо хоро. В селското празненство вземат вече участие и жените.
Хорото има ключов характер при празника. Хоро играят мъжете на лозето със забучени в пояса или свити на венец лозови пръчки. Хоро се играе на общата трапеза на лозята, хора и ръченици се играят по пътя от лозята до селото. Накрая в средата на селото, на мегдана, се играе т. нар. Зарезанско или Трифонско хоро.
Празнична трапеза
Тя трябва да бъде приготвена с необходимото внимание от страна на домакинята. Още в ранни зори тя става, за да приготви прясна пита. За целта са необходими единствено 1 кг брашно и 1 чаена лъжичка сол. Брашното се пресява, за да остане само най-чистото от него. След това трябва равномерно да се посоли и от него да се замеси тесто, като се прибавят 2 чаени чаши хладка вода. Тестото се меси докато започне да образува шупли. След това направената пита се изпича в добре загрята предварително фурна. След като питата е готова, се покрива с памучна кърпа, за да не изсъхне кората ѝ.
Като основно ястие по стар български обичай се препоръчва пълнена кокошка с ориз или булгур.