Музикантът Иван Тодоров на 80 години:“Роден съм и живях с музика“
На 10 февруари 2023 г. от 18:30 ч. в Културен център Стара Загора Община Стара Загора и Народно читалище „Св. Климент Охридски -1858“ организират юбилеен концерт „Иван Тодоров- 88 години живот, отдаден на музиката“. В програмата ще участват АНПТ „Зорница“, ВС „Розов свят“, Женски хор при НЧ „Възраждане -1927“ с. Калояновец, Танцова школа „Броеница“, Формация „Димитров“, Формация „Танцът на вятъра“. Гост солист -Симоне Маркова. Входът е с покани.
Зима е. Вихрушките навяват пътеките на Източния Предбалкан и затрупват света с дебели преспи сняг . Сред тая ледена белота е стихнало село Сушина – приютило стопаните на заслужена почивка през зимата след знойния летен труд. Тази нощ годината си отива и отваря път на новата година. Хората са в очакване…Но в още по радостно-тревожно очакване са в дома на Тодор Митев …И с настъпването на деня идва и новият човек на света …ИВАН! Годината е 1943-а!
Няма по-щастливо събитие от това да се роди човек …малък, невинен, мил, очарователен! Какъв ще е?! С какво ще го дари съдбата и къде ще го отведе пътят му…никой не знае! Но орисниците в тази новогодишна нощ са били празнично-тържествени и са го орисали да бъде част от празниците на света и да живее живота си в музика! Да следва хармонията на живота и да не нарушава неравноделните тактове на грижите и проблемите, а да преминава през тях във форсмажор с духовни сили и мъдрост.
Иван Тодоров се ражда и живее с музиката. Баща му е най-добрия гъдулар в цялото Герлово и с нежност наблюдава как малкото момче расте, а с него и меракът по музиката расте …. Талантът и упоритостта в едно вече са сигурна гаранция, че от него ще стане музикант. Седем-осем годишен е, когато му купува първия 8-басов акордеон. Иван го прегръща и тази прегръдка е завинаги! С този акордеон 8-годишното момче придружава баща си-гъдуларя на участия и свири наравно с него…В ония години няма телевизия, радио има тук-там, а празниците са с живата музика на местните таланти. Можем да си представим каква атракция е бил този малък музикант, където се е появявал – човек не се вижда, но музика се чува!
В една зимна нощ, след като са свирили през целия ден, трябва да се приберат в тяхното село, но снегът е затрупал пътища и къщи. За из път хората им дават пушка, за да се пазят от вълчите глутници. И така музиканти с акордеон, гъдулка и пушка през преспите …към дома! Не им е липсвала смелост!
Бащата-музикант е бил и си остава завинаги сериозен критерий за малкото момче – едновременно родител, учител по музика и по житейска отговорност. Този пример той ще следва до края на дните си – да правиш най-добрата музика, с отговорност! Отговорност е също така да поемаш ангажименти и да се грижиш с цялото си сърце за децата си! Да ги възпитаваш да израснат добри хора и да бъдат достойни за нейно величество музиката и сцената!
Семейството се налага да се изсели рано, а родителите на Иван с децата си идват в с. Ягода, Старозагорско. Тук музикалното приключение на малкото момче с акордеона продължава и в трети клас Иван организира приятелчета с акордеони и създават акордеонна група в училище. Участва във всички училищни събития и празници, в празници на селото и региона…След механотехникума в Казанлък е в свързочна рота и навсякъде е с акордеона. След първата година в казармата го стига първият удар на съдбата – внезапно загива баща му – най-голямата му опора, критик, учител и вдъхновител…Иван поема грижата за семейството – майка, братя и сестра…Започва работа в НИПКИХ МАШ – Стара Загора. Изпълнителите-конструктори са млади хора, между, които не липсват такива като него, заразени с бацила на музиката. Създават ВИС група ЕЛЕКТРОНИ, Между участниците е Веселин Божков, с когото пътищата им ще криволичат, но на определени кръстопътища през годините музиката винаги ще ги среща.
За Иван конструкторската работа има много творчество и привлича с перспективата и очарованието си, но не може да се сравнява с музиката…Така се стига до Читалището, в което най-напред е тъпанджия, по-късно е корепетитор и певец в мъжката група…След това начало ще се отприщи безкраен низ от възможности за проявление на творческата му енергия.
Какво е мястото на Читалището в творческия ти път, г-н Тодоров?
Читалището ме прие и тук видях, че мога да развия всичко, което носех като музика в себе си. В началото преминах през всички любителски музикални и хореографски формации от изпълнител, корепетитор, диригент и ръководител. Участвах в изграждането на групите, на Ансамбъла. Събирах песни, адаптирах, аранжирах, обработвах.
И това всичко сам ли го научи?
Сам съм се учил като малък и от баща си. Но в Механотехникума в Казанлък бях тромпетист в Духовия оркестър и тук научих нотите. От тогава не съм свирил на тромпет. Но продължих с акордеона и по-късно на клавир, на тъпан и на барабани…След баща ми, който беше най-близкия ми и първи учител, много добра музикална подготовка получих в Школата за художествени ръководители в Пловдив през 1975-а година. Там ме приеха в курса за начинаещи, но много скоро ме прехвърлиха в курса за напреднали. Тъй като по някои дисциплини имах нужда от основа, накрая карах двата курса едновременно. Но школата в Пловдив ме научи на много и след нея, продължих вече да се занимавам съвсем професионално с музика. През 1960 година завърших курса по хореография в школата, която организираха по окръзи….
В кои формации си работил?
Много години бях художествен ръководител на любителски състави. Едно от добрите ми постижения бяха Смесеният народен хор при Автокомбината, групата в Автостопанство – 2, в Читалището – работата ми с Мъжката група, по-късно с Женския хор при ансамбъла, със самия АНПТ „Зорница“. Работих 16 години с Хора на Туристическото дружество „Сърнена гора“, с вокалната група на читалище „Възраждане – 1927“, с. Калояновец и т.н..
А кога и как дойде в гр. Стара Загора и в Читалище „Св. Климент Охридски 1858“?
Ще върна малко лентата назад. Аз бях в свързочна рота в казармата и на 14-я месец от клетвата бях освободен преждевременно. Баща ми загина при трудова злополука и аз автоматично станах „глава на семейството“. Само да вметна, че докато учех в техникума в Казанлък – нямах проблеми с науките, единствено много ме мъчеше математиката. Един път да завърша и ще скъсам с нея – така си мислех. А то какво стана. След казармата ме взеха на работа в НИПКИХ МАШ – Стара Загора и там седем години бях конструктор-изпълнител. Положих сериозни усилия и овладях всички математически прийоми, с които си служехме в конструкторската работа и на третата година вече, мога да кажа, че се справях без затруднения. За мен всяка работа, при която полагаш усилия и се стараеш с труд можеш да постигнеш успех.
Тук в НИПКИХ МАШ срещнах първите си сериозни съмишленици в музиката в лицето на младежите от група ЕЛЕКТРОНИ. Тук бях барабанист, а по-късно – свирех на йониката. Тук се запознах с Веселин Божков, с когото сме колеги в музиката и днес продължаваме да работим в Читалището.
ЕЛЕКТРОНИ бяха модерен състав за съвременна естрада и беше много модерно да се занимаваме с такава музика. През 1963 година се озовах в Читалището – биех тъпана на битовия оркестър. Известно време бях хореограф, а от 1967 година до 1972 година – корепетитор на танцовия състав. Работя с Мъжката група, помагам на останалите формации към ансамбъла с песни, обработки ,аранжиране, организиране, репетиции и пр.
В началото, както казах – работих с битовия оркестър и солистите към него – с Петкана Захариева, Енчо Манев, Вълчо Иванов, Мария Карафезиева и Али Гарджев. Тази мобилна група пътуваше много. Изнесе многобройни концерти къде ли не – в малки и големи населени места. Тук в групата дойде да пее едно младо момиче – красавица – Денка Неделчева. Не можех да не я харесам, че даже се влюбих в нея. От тогава – до днес! Но по-късно ще разкажа за нея. Групата претърпя промени и във времето прерасна в Камерен оркестър за народни песни с клавир, китара, кларинет, акордеон, тъпан и солисти. Тази група работихме до 1980 година. Цигуларят Аличко (Александър Михайлов) с част от тези оркестранти направи по-късно оркестър РОМА…
През 1970-а до 1989-а година бяха на мода сватбарските оркестри, които имаха огромен изпълнителски потенциал . Ти къде беше тогава?
По това време аз създадох семейния сватбарски оркестър „Броеница“, в който свирехме аз, двамата ми братя, сестра ми и съпругата ми и още други колеги. Това бяха изключително натоварени с участия години. Групите имаха сериозни ангажименти, тежък репертоар и много работа. Но това не ми пречеше да продължавам да работя в Читалището.
Какво е за теб Народно читалище „Св. Климент Охридски 1858“ гр. Стара Загора?
Знам, че ще прозвучи много изтъркано, но това е другият дом на нашето семейство. Споменах Ви, че един ден доведоха в групата едно много хубаво момиче – Денка. Хем пее, хем хубава – акъла ми взе…И така до днес – шегува се Иван. – Тук се оженихме и създадохме семейство. Съпругата ми продължи да пее. Тук се родиха двамата ми сина – Даниел и Неделчо. Тук пораснаха – пяха и танцуваха в съставите с нас. Всеки завърши и пое по пътя си. Даниел тук създаде танцовата си школа. Тук доживях да стана свекър и дядо. С тези хора в Читалището посрещах внуците си…
Разкажи за семейството си?
Имам един брак – съпругата ми Денка. Двама сина – Даниел и Неделчо. Даниел беше буйно дете, докато завърши голям проблем…Всички очакваха да учи музика – от малък свиреше на пиано. Един ден ме вика учителят, който ги занимаваше и ми вика – той е страхотен барабанист! – Какъв барабанист!? Ние сме му купили пиано!? Не можа да влезе в Музикалното училище, защото не му достигна бала, който се изискваше…Накрая отиде в техникума в Чирпан, за да се дипломира поне. И учителят ми вика – А бе, поне да го видя това момче какво е. Не съм му виждал очите…Буйно дете! Минаха години. Той се ожени и се роди Ванеса – тя ме направи дядо за първи път. Много е красива! И сега, когато Даниел вече е 40 и кусур годишен записа и учи музика в АМТИИ в Пловдив!!! Този буен Даниел стана най-отговорния и смел човек в семейството … И сега е учител!
А Неделчо тръгна по друг път. Той се занимава с търговия и добре се справя. Има семейство – съпруга две деца…Децата ми са талантливи и отговорни – останаха тук в Стара Загора. Гордея се с тях!
И каква е равносметката?
Ами равносметката е: Родил съм се в музика, живях с музиката и с нея доживях тези 80! Повече от 70 години съм на сцената и 60 години съм в Читалището!
Дали да не те обявим за рекордьор на „Гинес“?!
Не знам дали има друг с толкова трудов стаж в Читалище!?
Би ли изброил всички състави, с които си работил?
Ами да се опитам да ги изброя:
Духовият оркестър при Механотехникума в Казанлък;
Група ЕЛЕКТРОНИ
През годините различните групи за народни песни и оркестър при Народно Читалище „Св. Климент Охридски 1858“
Модерен битов оркестър – с модерни инструменти
Художествен ръководител на състави в
Комунални услуги
СП – 6
Мелницата,
Затвора „Мъжка група“
ДСК – Група за шлагерни песни
Смесен хор към Автокомбината
Група в АС -2
Група в АС 3
Група в АС Товарни превози
АНПТ „Зорница“ .(Работи с всички формации – ръководител е на Мъжката група, диригент на хора, работи със смесения хор, корепетитор е на танцовия състав) .
В Читалище „Възраждане – 1927“ с. Калояновец вече съм 16 години, още толкова водя Вокална група „Звън“ към Дамско дружество „Райна княгиня“;
Смесен хор при ДНА и още други.
А творческата работа – подбор, обработка, аранжиране на песни и музика? Имаш ли събрано всичко това?
Събирам графици и програми от 1965-а година, още от времето, когато станахме „Представителен ансамбъл“, но не знам дали пазя всички обработки. Те са стотици.
И накрая нещо и за наградите? Кои са най-големите награди?
Много са. Дипломите съм ги събирал, но за тях не мога да ги изброя. Лауреатските звания по фестивалите – носители сме на почетните отличия на „Тракия пее“, за изключителен принос от Попово, от представяне на Мъжката група в Радиево, Носител съм на отличие от Съюза на учените в Стара Загора; Удостоен съм с Почетен диплом – златен за принос в работата на Читалище „Св. Климент Охридски 1858“, и съм единствения удостоен със званието „Почетен член на Читалището“, с лична юбилейна грамота 50 години АНПТ „Зорница“…Но най-интересна е една грамота от далечната 1962 година за 24 май от ГНС – Казанлък за активно участие в художествената самодейност!
Коя е най-голямата награда?
Най-голямата награда е тази на живота – да имам любовта на семейството си, да се радвам на всички, да бъда част от Читалището и от живота на този град, заобиколен от приятели, почитатели и всички Вас.
Какво би пожелал на всички и на себе си?
Здраве и работа за мен и за всички!
