Великият бард Владимир Висоцки е най-великият руснак на ХХ век

25.01.2023 Долап.бг

Митко ДИНЕВ

Владимир Висоцки (25 януари 1938 -25 юли 1980) е руски поет, певец, театрален и филмов актьор и писател. Той е един от най-известните бардове в Съветския съюз. След като умира, в личния му архив баща му и жена му, Марина Влади, намират 800 песни и 1100 стихотворения.

Владимир Семьонович Висоцки. По данни на едно социологическо изследване през 2010 г той е на второ място в списъка на кумирите на 20 век в СССР, разбира се след Гагарин. Това му определя веднага първото място, предвид факта, че зад космонавта, призван да издигне репутацията на величието на съветската наука и техника, винаги е стояла държавната политическа идеология, със всичките й средства за масово поразяване.

Владимир Висоцки! Поетът и бардът на най – продължителната духовна криза на руското общество, свързана с кризата в официалната комунистическа доктрина; Талантът, оставил най-трайна диря в душите на милиони съветски хора с великите си и безсмъртни песни, неиздавани от нито една музикална фирма, но тиражирани и разпространявани в стотици милиони екземпляри по необятната страна от многомилионните негови почитатели. Един своеобразен, нечуван и несрещан никъде другаде по света феномен. Поетът и бардът, в творчеството на когото е замесено абсолютно всичко от живота на хората от онова време в такава смес, че трудно може да си представи човек, че всичко това е измислено от един единствен човек.

Владимир Висоцки е евреин по бащина линия, но руснак по майчина, от което следва да се предполага, че талантът му е заложен в тази невероятна смес на гени с доказани интелектуални и емоционални качества. И тука веднага трябва да споменем тежките и трудни отношения между баща и син и разрива между тях през 1968, след остър спор по повод на нахлуването на съветите в Чехословакия. Днес стана известно, че баща му е бил вербуван от КГБ и непрекъснато е пишел доноси срещу сина си по повод на неговите антисъветски прояви, на алкохолните му инциденти и какво ли не още. Всичко това е факт, както е и факт, че Володя е знаел абсолютно всичко за тези доноси, предупреждаван от свои фенове в КГБ по това време за тях.

Това, че Висоцки е повече руснак от всеки друг руски поет от тази епоха е неоспоримо. Но учудващо е едновременно с това и неговото огромно въздействие върху съзнанието и мисленето на представители на други нации от многолюдното съветско семейство. Бях чел някъде, че Аслан Масхадов, лидерът на чеченските сепаратисти, човекът нарочен за ръководител на терористичния акт в театъра на Дубровка през 2002 година, при който бяха убити близо 800 човека, споменава, че никоя личност не е формирала неговото съзнание така, както личността и творчеството на Висоцки.

Най -важният въпрос, на който не могат да отговорят днешните изследователи на феномена Висоцки, е какъв е бил по своята идеологическа същност. Дисидент, ярък антисъветчик и антикомунист или нормален съветски човек и патриот на своята Родина? Много е сложно да се отговори на този въпрос еднозначно. Навярно 80% ще кажат, че да, бил е съветски човек, защото като всички руснаци е пиел ужасно много, псувал е като тях и е участвал в непрекъснати побои , писал е патриотични песни за войната.

Да, писал е за войната! Но какви песни? Кои са героите му на тези песни? И кои са антигероите му? Героите са тези прости хорица, които спечелиха войната. Между тях няма комунисти и политкомисари. Напротив за последните, поетът говори с ирония и зле прикрита омраза. Висоцки си позволява да одухотвори дори загиналите момчета от т.н. щрафни батальони:

‘Всего лишь час дают на арт обстрел, всего лишь час пехоте передишки. Всего лиш час до самих главних дел – кому до ордена, а кому до вишки. За етот час не пишем не строки. Молись богом войни – артелеристам. Вед мы не просто так, мы щтрафники, нам не писать:”Считайте комунистом!”

Вие досещате ли се в нашата литературна история по това време, някой да се подиграл толкова иронично с напоритостта да си комунист? Ето кого издига в герои на своите военни песни Висоцки. Няма ги кадровите офицери, (вярно присъства там епизодично един комбат, който е въртял земята на запад). Няма ги нито политкомисарите, които уж с личния си пример вдигали войниците в атака, няма ги генералите и щабовете. Няма го дори и бащата на народите Сталин, чийто татуировки по гърдите на руската шпана, които, както се оказало по късно,не са нищо друго, освен знак за глупашко лековерие и измамени надежди. Подбора на героите на войната от поета е един много красноречив дисидентско-либерален поглед към нея – че съветският народ е устоял и победил не благодарение на комунистическата партия, не благодарение на службите, не благодарение на измислената индустриализация и колективизация, а въпреки и напук на това.

Любопитна подробност представлява негативното отношение на Висоцки към Сталин, без да е знаел по онова време тези скандални негови слабости и пороци, които знаем ние днес за него. На сватбата си с Марина Влади състояла се в Тбилиси, тя си спомня как любезните домакини вдигнали традиционния грузински тост за Сталин, на което Висоцки, побледнял от обида и гняв и отказвайки да пие за вожда, разбива чашата в земята, за ужас на всички гости. Неговият добър приятел Карапетян описва също как двамата в 1970 година отиват на гости на сваления вече лидер Хрушчов и как четири часа Висоцки го е разпитвал само за едно – да му разкаже Хрушчов всичко, каквото знае за малодушието и пороците на вожда.

Отношението на Висоцки към службите. Познавам много добре творчеството му и твърдо мога да кажа, че Висоцки няма нито една благонасочена и дори коректна песен за този ешелон на властта в съветската епоха. И тук дори не можем да кажем – „от една страна е така, но от друга…”, както по горе за войната. Черни краски и унищожителна критика, сатира и ирония – това е единственото, което се усеща в тези песни. И в същото време своеобразен сюрприз е фактът, че шефът на КГБ Андропов, заедно със Щьолоков са били най- ярките фенове на барда от цялото политбюро. Не е сюрприз обаче талантливо и своеобразно изграденият образ на ченгето Жегльов от „Мястото на срещата не се променя”,заради което на великия актьор бе присъдено малко късно и лицемерно званието „Народен артист” .

Най – интересното в творчеството на Висоцки, за разлика от това на другите бардове – от Окуджава и Галич, та до Ким, които са били т.н. интелигентни бардове, т.е. тяхното творчество е предназначено за един тесен кръг на съветското общество – интелигенцията, то Висоцки е любимец и идол на цялото население – от работническата класа, до партийната номенклатура и от глухото селячество до така наречената шпана, т.е. лумпените. Следователно от неговите песни е говорила не само московската интелигентска бохема, а целият съветски народ, доколкото всички тези субекти са припознавали себе си в изградените от поета образи. Няма смисъл дори да цитирам примери, защото то няма песен, в която това да не е така. И при това този народ не е оня от плакатите. Това са истински живи хора, можещи и да пият, но и да свършат трудови подвизи, да псуват властта, но и да се хвърлят на амбразурата заради нея.

Съдейки по всичко това можем да кажем, че Владимир Висоцки несъмнено е бил човек с ясно изразени либерални интереси. Той остро е осъдил нахлуването на съветската армия в Чехия през 1968. По спомените на съпругата му Марина Влади, агресията в Афганистан през 1980, направо го е извадила от равновесие. Висоцки не харесвал идеологическата цензура, от която естествено страдал. Бил бесен от вмешателството на службите в неговия личен живот, от постоянното следене, подслушване, заплахи и гадости, които са му устройвали. Макар, че никога не е страдал от финансови проблеми, той многократно е изказвал мнение против мизерното възнаграждение на труда и особено на интелектуалния труд (след смъртта му стана ясно, че е получавал мизерните 150 рубли заплата). Висоцки много радикално критикува властта против издигнатата от нея желязна завеса срещу цивилизования свят, независимо, че лично на него са му разрешавали да излиза. И той не малко време дори е живял във Франция. С Марина е ходил в Италия, Испания, Германия. Бил е в САЩ, където, представете си, са му издали общо 39 дългосвирещи плочи (за сведение в СССР приживе са му издадени само 4 малки плочи с военни песни). За един концерт пред руската диаспора в Ню Йорк, неговите менажери са му платили повече от 30 000 долара, сума немислима за тогавашния артистичен елит на Москва, а дори и по света. Висоцки е бил един от малкото хора по това време в Москва, които са карали чисто нов Мерцедес, по подобие на този на Брежнев. Той е строшил на пух и прах, едва оставайки жив, две чисто нови Рено, подарени му от Марина, а освен тях и две най – мощни Лади. Всеки ден той е изпушвал по две кутии Уинстон, дори доставката на които в Москва е било изключителен проблем. Висоцки е бил ярък поклонник на западната техника и комфорта, на дрехите, на свободата, но това е толкова естествено и характерно за цялата млада интелигенция по това време. И въпреки това той не е емигрирал на Запад, където биха го посрещнали с отворени обятия, но където той очевидно би се чувствал като дърво без корен, състояние, което е наблюдавал при срещите си с емигрантите Галич, Синявски, Шемякин и др. Така той докрай е останал верен на своята песен: „Я смеюс, умираю со смеха! Как поверили етому бреду! Не волнуйтесь, я не уехал! И не надейтесь – я не уеду!”

Като говорим за демократическия либерализъм на Висоцки, трябва да си дадем сметка, че много от своите възгледи, той е взаимствал естествено от съпругата си Марина Влади. Тя е била с леви идеи, член на френската компартия. Под нейно влияние бардът е бил изцяло в плен на лявата вълна, обхванала Европа в 70 години на 20 век. От друга страна обаче поетът презирал левите радикали от типа на Червените бригади, язвително е осмивал техния идол Мао в не една своя песен. Доколко проницателна е била неговата политическа прозорливост, можем да съдим по ироничното му отношение в неговите песни към Анджела Дейвис и компартията на САЩ, сляпо следваща за разлика от ФКП, инструкциите на своя патрон КПСС. Доколко поетът е осъждал съветската епоха можем да разберем днес не само от спомените на неговите съвременници, но и от самите му стихове:

„но свисока глазея на невежд, от них я отличался очен мало-занози не оставил Будапешт, а Прага сердце мне не разорвала… И нас хотя разстрели не косили, но жили мы, поднять не смея глаз. Мы тоже дети страшних лет России, безвременье вливало водку в нас.” 1979г

И още един стих, този написан в 1966г: „Подимайте руки, в урни суйте / бюлетени, даже не читав! /Хлопайте! Кричите! Голосуйте,/ только чур, меня не приплюсуйте – я не разделяю ваш устав!” Това ако не е символ на политическата вяра! Аз не споделям вашия устав! И това още в 1966 г. Рядко някой дисидент е могъл да се изрази толкова радикално по това време.

Това говори, че Висоцки не само , че е бил смел опонент на властта, но и е съзнавал, че неговото място е в Русия, където той, за да изпее своите песни, трябва да чувства пулса на Родината си. И в никакъв случай зад граница, където колкото и да е по – добър животът му, той няма да е полезен за своя народ. Освен това, не бива да пренебрегваме и оценката за неговата дейност и на официалната власт, която в лицето на неговите куратори, секретаря на ЦК Демичов и министъра на културата Фурцева, открито е клеймяла Висоцки като ярък антисъветчик и антикомунист. Кой знае пък? Може би те са имали по- реална възможност най – добре да преценят, антисъветски елемент ли е Висоцки или не. И по тази причина може би си струва да им се доверим.

Мой приятел, състудент ми разправя, как бардът през 1974 г е бил поканен да изнесе концерт в техния град Серпухов, под Москва по случай откриването на културния им дом. В самото начало Володя започнал да пее песента „Инструкция перед поездкой зарубеж”, която е убийствена сатира на цялата комунистическа доктрина. На първия ред седели висшите ръководители на града и по едно време някакъв партиец скочил на сцената, издърпал микрофона на барда, и закрещял, че това е антисъветщина и той ще напише писмо до ЦК за произвола на актьора. Висоцки го изпсувал и него и партията им пред цялата зала, а после независимо от молбите на всички и извиненията на съшия подпийнал партиец, напуснал залата и офейкал, без дори да се сбогува. Това може да го направи само смел и идейно убеден човек.

Какво можеха да направят властниците по онова време с Висоцки, за да тушират неговото изключително влияние върху съветските хора. През 70 години на миналия век те дори не можеха да го разстрелят, както правят колегите им, ръководещи Русия днес, защото смъртното наказание тогава не се използваше. Не можеха и да го изключат от Партията, защото той не членуваше в нея. Не можеха да му вземат званието „Заслужил артист“, защото сигурно бяха забравили да му го дадат. Нека ви напомня, че на този изключителен певчески талант, (да оставим настрана поетичния му и артистичен талант) едва през 1979 г съветското бюро Естрада му връчи направо лиценз за изпълнител на популярна музика от най – висока категория. Така вече му се разрешаваше да дава концерти. Тогава, когато той вече бе изнесъл повече от 1500 нелегални концерта. Не можеха да го вкарат като другите дисиденти в психиатрична клиника, защото щяха да си навлекат гнева на целия съветски народ. И как да конфискуват от 120 милиона съветски граждани неговите песни? А и не можеха да го изгонят от Съюза, защото и това грозеше скандал, предвид активната позиция на Марина Влади във ФКП и нейното влияние като шеф на дружеството за френско-съветска дружба.

Затова партийците стояха неми и уплашени в Кремъл и не знаеха какво да предприемат с обичания от целия народ бард. И дори тогава, когато той напусна този объркан свят, техният страх от него продължи да ги преследва чак до съдбовните промени през 1989.

Всички тези случаи дават до голяма степен отговор на въпроса какъв щеше да е Висоцки, ако беше дочакал времето на така наречената демокрация. Едно е ясно! Той несъмнено щеше да е против тиранията, против жулиците на своя народ, там днес където застанаха Юра Шевчук, Андрей Макаревич, Гари Каспаров и други знакови млади хора от онова време, които движеха Русия напред към цивилизования свят.

Няма да забравя как преди няколко години на една среща на президента Путин с творческата интелигенция по повод негативната тенденция на потискането на свободата на словото в Русия, думата взе фронтменът на най-популярната рок група в Русия, ДДТ, Юра Шевчук, бард, певец, поет и в крайна сметка, руснак, който е посветил цялото си творчество, целия си живот в борбата за свобода на своя народ. Тогава той отправи остри, но напълно справедливи думи към Путин, визирайки неговата роля в насъскването на органите на реда против другомислещите, в потъпкването на свободата на словото и пр. И знаете ли как тъпо и дебелашки му отговори самозабравилия се диктатор? Той се направи на дръж ми шапката и просташки попита едновременно и барда и тълпата клакьори около него: „Извинявайте, кой бяхте вие, как се казвате, че не ви познавам?” Това е все едно нашият президент, ако е събрал знакови интелигенти около себе си за разговор, да се направи на ударен, че не знае кои е тоя, например Кирил Маричков. Навярно подобно просташко отношение от властта, би изпитал и Висоцки, ако беше жив. Но дори едно такова иронично отношение на президента към най- великия руснак на 20 век, нямаше да е толкова голяма беда. Защото, ако беше жив Висоцки, с неговото невероятно въздействие върху обикновените хора от всички сфери на живота в Русия, с неговите откровени и пределно точно казани оценки на властта, Русия нямаше да е същата. Това е абсолютно сигурно.