Притчи и любопитни факти за кокичето

С кокичетата са свързани доста красиви митове и невероятни предания. Това е естествено, тъй като появяването на кокиче символизира успеха на Слънцето над Студа, началото на нов живот, пробуждането на природата. Всъщност цветята на фона на лед и сняг са същинска магия.
Кокичетата са едни от дребните цветя, които идват единствено в един цвят – бели. Това евентуално е повода кокичето да символизира непорочност – обичайното значение на белите цветя. Символът на кокичето е непорочност, вяра, прераждане, разтуха и състрадание, написа tribune.bg.
Кокичето има мъничка пика на върха си, която употребява, с цел да си пробие път нагоре през замръзналата земя. Когато я доближи, то се отваря – цветът му е като камбанка и „звъни“, с цел да разсъни другите пролетни цветя. Дава вяра за ново прераждане и красиво бъдеще.
Смята се, че кокичето се е появило на Земята по-рано от другите цветя. За появяването му има антична тъжна и красива легенда. Когато Бог изгонил първите хора от Едем, валял сняг и духал леден вятър. На Ева ѝ било доста студено и зъзнела. И по този начин, с цел да разведри тъгата ѝ и да ѝ даде вяра, ангел трансформирал няколко снежинки сняг в кокичета, предричащи ранна пролет.
Според друга версия на същата легенда, Бог трансформирал сълзите на Ева в кокичета. Не на празно кокичетата се считат за знак на вярата измежду хората. Ето за какво мнозина ги отглеждат покрай дома си. Също така се считат за мощен талисман против зли духове и неприятни очи.
Стара молдовска легенда споделя, че един път в борба със зимната магьосница, която не желаела да отстъпи мястото си, красивата дама Пролет си порязала пръста и няколко капки от кръвта й паднали върху снега, който се стопил. Скоро на това място пораснали кокичета. Така пролетта спечелила пред зимата.
Фактът, че кокичетата постоянно се срещат в изобилие в градините на старите манастири, се счита, че това малко бяло цвете е свещено за девиците. Поради това то е отдадено на Дева Мария.
На кокичето са приписвани вълшебен свойства още преди три хиляди години в „Одисея “ на Омир, където Хермес (Меркурий) дава на Одисей „вълшебно билe “, с цел да го защити от магията на подлата магьосница Цирцея, когато той отива в дома ѝ, с цел да избави приятелите си. Активното вещество в кокичето се назовава галантамин, който като инхибитор на ацетилхолинестеразата би могъл да работи като антидот против отровите на Цирцея.
Със своето чудо кокичетата постоянно са вълнували мозъците на писателите. Най-известни са приказката на Андерсен „Кокиче “ и руската приказка „Дванадесетте месеца “ от Маршак.
Произвеждайки лична топлота, кокичетата в действителност топят снега в заобикалящата ги среда. Като свещи, кокичетата ни оферират светлината на вярата в сивотата на зимните дни. Те са емблеми на другарството в неволи, предвестници на пролетта.
Има наше поверие, че в случай че на здрач стигнете до поляна с кокичета, можете да заспите. Този факт не е потвърден от науката.
Самото кокиче е бяло. Етимологично, формалното му име, Galanthus, е от двете гръцки думи „ мляко “ и „ цвете “. Така че кокичето може умерено да се назова „млечно цвете“. Затваряйки се през нощта, в действителност става като огромна млечна капка. Кокичето подвига главица, към момента над снега, който не се е стопил. При мрачно тъмно небе се свива в млечна капчица.
Кокичетата могат да се подаряват на всеки, с едно условие – да се дава единствено от чисто сърце. Цветето е сензитивно към превземки и неприятни планове. Вярва се, че всеки, който носи кокиче, ще има единствено чисти и възвишени мисли.

                                                Мамо, разкажи ми приказка…за кокичето!

Виж, главичката му прилича на бяла камбанка, закачена на тънко стъбълце…Колко е красиво.

И така, мило дете, било време, някога, отдавна, когато Зимата решила да стане господар на сезоните. Защо ли? Ами защото се мислела за много могъща: имала дебел бял кожух от сняг, дъхът и бил студен и вледеняващ, живеела в дворец от ледени шушулки, където се събирали само ветрове и бури… И казала веднъж на роднините си Пролет, Лято и Есен:

„От сега нататък аз ще бъда господарка на всичко живо, на цялата Земя. Вие не ще можете да ме победите, защото моят бял кожух ще се стеле навсякъде и нищо няма да напомня за дните, в които е имало цветя, пеели са птички, греело е топло слънце… А вие ще бъдете мои пленници, затворени в леден затвор, от който няма никога да излезете. Който не се подчини ще загине от студения ми дъх“

Какво можели да направят клетите сезони: Пролетта-с нежните си зелени листа, Лятото-със зреещите плодове, Есента-с тихия дъжд…Подчинили се на лютата Зима и само с мъка въздъхвали, когато си спомняли за миналите дни, когато не всичко било бяло от сняг…

Ето как цялата земя станала царство на Зимата. Снежинки танцували безспир и бавно затрупвали с белите си пелеринки дървета, поля, гори…. Тежки облаци скривали Слънцето. Вятър фучал и страховито припомнял думите на злата царица: „Който не ми се подчини, ще загине от студения ми дъх…“
Наистина, всички се спотайвали, треперели от страх и от студ и ако не били спомените за красивите топли дни и мъничката надеждица, отдавна да се били вледенили.

Представяш ли си, мило дете, земята била покрита цялата със сняг, а под снега, там, заровени в земята малките луковички на цветята си разговаряли тихичко:

– Спомням си, Теменужке, как на твоята красива виолетова главица беше кацнала мъничка пеперуда, а ти едва дишаше, за да не я изплашиш- казало Кокичето.
-Да-тихо простенала Теменужката, спомням си, мило Кокиченце. А ти имаше коронка сякаш от слънчеви лъчи, толкова бляскава.
Мило дете, тогава, в онези времена, Кокичето имало цвят като златна коронка, а не бяла камбанка, както сега. Но това било тогава. Ето как продължил разговорът на цветните луковички:
– А ти, Минзухарко, когато се появеше със своето семейство, сякаш безброй огънчета пламваха по земята…
Кокичето тъжно продумало:
– Как да не помня, мога ли да забравя колко весели бяхме всички тогава… А ето, сега сърчицето ми се е свило от студ и толкова му е тъжно, че ще се пръсне. Не искам да живея повече така в плен на студената Зима. Ще изляза от този затвор, искам да видя отново небето, да разтворя цветчето си, макар да знам, че после ще замръзна…
Останалите цветя дружно започнали да убеждават Кокичето да остане, защото било цвете с добро и честно сърце, всички го обичали и не искали да замръзне в обятията на Зимата. Но, без да слуша никого, Кокичето бавно започнало да протяга стъбълце нагоре, към повърхността. Трудно му било да пробива замръзналата земя. Не помислило обаче и за миг да се откаже, защото искало час по-скоро да бъде свободно. Най-после протегнало ръчичките-листа и показало жълтата си главица над снега. Ах, колко се зарадвало, как звънко се засмяло, как запляскало с ръчици…

Да, наоколо имало само сняг и мраз. Но Кокичето било щастливо, толкова дълго било затворено с всички останали цветни семена и луковички, че дори снега и студа не го плашели.
В същия момент, Зимата се появила със свита от виелици, които пръскали сняг наоколо. Била навъсена, сива и зла. Погледнала с ледения си поглед Кокичето и се учудила на неговата смелост. Та то било толкова малко и крехко, как така се осмелило да застане пред нея?
– Ти си нарушило моята заповед! Виж, с жълтата си главичка не си добре дошло в царството ми, където всичко е бяло. И смехът ти ми е неприятен, защото е весел. Нима не знаеш, че в моя власт е сега твоят живот, аз мога да те вледеня. Така всички ще видят какво наказание чака онези, които не ми се подчиняват.
Кокичето не се уплашило, напротив, изпънало смело стъбълцето си и кимнало срещу разлютялата се Зима с главичка:
– Не ме плашиш с твоите ледени думи. Нима не знаеш, че ние, Цветята, живеем само, когато разтваряме цветовете си, когато пръскаме благоухание и носим радост? Затова аз реших, че е по-добре да умра като цвете, отколкото да живея в страх и подчинение в твоя ужасен затвор и никога да не покажа главицата си над земята.
Ах, как се ядосала Зимата на тези смели думи. Замахнала срещу малкото цвете с ледената си сабя, духнала с вледеняващия си дъх върху крехкото му телце.
Но, какво станало с клетото цвете? От удара със сабята на Зимата главичката му се наклонила, но не паднала, а станала като камбанка, нежна и звънлива. От студа рокличката му сякаш замръзнала, станала чисто бяла… Огледала се учудено Зимата, пак хвърлила върху Кокичето целия си снежен гняв, но напразно. То си стояло там, с новата си премяна, главичката му се поклащала весело и сякаш се присмивало с онзи звънлив смях, който Царицата така не харесала, защото бил весел…
В това време другите цветя под земята събрали смелост. Те чували какво се случва горе, как беснее Зимата и как звънко се смее Кокичето. Престрашили се, искали да помогнат на цветето, нали било техен приятел, не бивало да го изоставят съвсем само! И едно по едно започнали да надничат през снега- първо Минзухарчето, после Кукурякът, и Теменужката, Лалето и Зюмбюлът…Изпъстрила се земята с цветовете на цветята, въздухът се изпълнил с аромата им. Зимата се уплашила и побягнала безсилна, а с нея си тръгнали и всичките и слуги…
Събудила се и Пролетта, видяла тя, че малкото цвете е победило жестоката Зима, зарадвала се, показала се с нежната си зелена премяна. Поклонила се на Кокичето:
– Ти-казала-, си толкова малко, а сърцето ти е смело и горещо. Затова, че не се побоя от Зимата, ще те направя мой Предвестник. Щом се покажеш над снега, Зимата ще знае, че вече трябва да си ходи. Бялата ти камбанка ще напомня за времето, в което бяхме плени от снега и студа на нейното царство, но и за това, че ти- Кокиченцето я победи с желанието си да живееш свободно и да радваш с красотата си…
И от тогава, мило дете, Кокичето е първото цветенце, което пак се осмелява да напомни на Зимата, че нейната власт е към края си. И тя си тръгва, защото си спомня как е била вече победена от малкото цвете, за да отстъпи мястото си на нежната зеленопръста Пролет.