Писмо на поета Борис Христов по повод удостояването му с Националната награда за поезия „Яворов“

Съжалявам, че не мога да бъда с вас на празника!

Вестта за номинирането ми с Националната награда на фондация „Яворов“ и община Чирпан ме свари над коректурите на антологията „Пейо Яворов“ (избрани негови творби) , част от поредицата „Българска лирика“ на издателство „Рива“, върху която работя отдавна.

Прието е в подобни случаи, награденият да представи в кратко слово своето тълкуване на автора, като изтъкне важността на неговото дело. Но по-лесно за читателя ще бъде да узнае моето разбиране на Яворов, като разгърне тази антология – и го открие в избора на стиховете, в начина на тяхната подредба и дори в самото оформление.

Събирането на творбите на любим поет от различни периоди в едно книжно тяло напомня неделните срещи в селския храм – където вярващите са дошли да чуят гласовете си, да се черкуват… и усетят, че все още са в живота.

Обичам антологиите – за мен те са начин да изразя своята почит към любимите автори, но и начин да прикрия срама от ниския ни ръст (почти без сянка) до ръста на поетите от миналото.

Аз не съм откривател на нови идеи, на нови метафори или на нов словоред – откривателят бе Той – и по повод на наградите ще кажа: Знайно за поета Пейо Яворов е, че е награден веднъж… – с кръст за храброст, като доброволец в Македоноодринското опълчение.

Позволявам си, все пак, да смятам себе си като един от близките, един от множеството племенници на поета, на които той е посветил „Часът на синята мъгла“,

„…когато млъква шум и тишината стене,

при своите прозорци седнали без мощ…“

Племенникът, който никога не се сбогува с него!

И никога не му нашепна – „лека нощ!“

Благодаря ви за честа да бъда гост на град Чирпан, макар и само с това кратко слово!

Б. Христов