Христина Станева пред Долап.бг:“Баща ми Йордан Капсамунов“ беше влюбен в Стара Загора“

На 30 декември 2022 г. се навършват 115 години от рождението на д-р Йордан Капсамунов , един от най-успешните кметове в най-новата история на Стара Загора.

Йордан Капсамунов (1907 – 1991) е кмет на Стара Загора няколко мандата: първи – 23 декември 1952 – 12 февруари 1956 г.; втори мандат – 22 февруари 1956 – 5 април 1959 г.; трети – 5 април 1959 – 7 март 1962 г. Много от създаденото през тези години придава съвременния облик на града. Самият той в края на живота си споделя три основни проблема, които е успял да реши: водоснабдяването на града; ликвидиране на безработицата; осигуряване на жилища за нуждаещите се.

И какво още: 1953 г. е открита Къща музей „Гео Милев“; 1954 г. – построено летището, едно от първите провинциални в страната; 1955 г. – арх. Драганов (старозагорец, работещ в Главпроект – София) проектира по модел на Миланската скала сграда за опера. Поради липса на средства проектът не е осъществен; 1955 г. – пусната в действие ВЕЦ – Стара Загора; 1956 г. – разработен градоустройствен план, приет на сесия на Градски народен съвет на 17 април 1956 г.; 1956 г. – завършен мостът – посока юг над жп линията; 1956 г. – залесяване на „Чадър могила“ и „Зора“; от 1957 г. – побратимяване с град Куйбишев (днешен Самара); разширява промишлеността в града – изграждане на кв. „Индустриален“; 1957 г. – създаден самодеен куклен театър, който по-късно става професионален; 1958 г., на 19 юли – открита фабрика „Загорка“; създадени нови паркови пространства (на Алана и езерото на ул. „Братя Жекови“) и озеленяване на града; парк „Бедечка“; 1959 г. – изградени колекторите на ул. „Ген. Столетов“ и „Георги Димитров“ (сега бул. Цар Симеон Велики); 1959 г., на 4 април – открит стадион „Берое“; 1959 г. – завършен Летният театър в парк „Аязмото“; 1959 г. – открита нова експозиция на Историческия музей; 1960 г. – учреден Клуб на дейците на културата и открита Картинна галерия; 1960 г. – създаден симфоничен оркестър; 1961 г. – открита Народната астрономическа обсерватория със съоръжения на фирма „Карл Цайс“, гр. Йена; 1961 г. – открита сграда на читалище „Съгласие“ (днес – Кукления театър). Почетен гражданин на Стара Загора (април 1986). Оставя своя архив на Регионалния исторически музей – Стара Загора. Все още не всичко е разчетено, но през 2007 г. специалисти от музея издават в книга част от спомените му.

По повод годишнината от рождението на Йордан Капсамунов разговаряме с дъщеря му Христина Станева, също допринесла много за развитието на образованието в Стара Загора.

Благодарим на г-жа Станева за отзивчивостта й.

Христина Йорданова (Капсамунова) Станева е родена на 19 април 1938 г. в Стара Загора. Първоначално учи в родния си град. Средно образование завършва през 1952 г. в Езиковата гимназия в Ловеч с английски език. Продължава в Софийски университет „Климент Охридски“, където завършва специалност Българска и английска филология през 1962 г. Започва работа като учител в ІV Средно училище „Христо Ботев“ в Стара Загора. По-късно през 1965 г. е назначена в руската гимназия „Максим Горки“ като преподавател по английски език. В резултат на активната работа е изпратена за шест месеца на специализация в САЩ през 1970 г. в Тексаския университет.

От 1973 г. е заместник-директор, а от 1976 г. е директор на гимназия „Максим Горки“ до 1987 г. Тя продължава да се усъвършенства и завършва квалификационни курсове в СССР. Първо в Москва 1981 г., а после и в Ленинград 1985 г. От 1987 г. е заместник-директор на Гимназия с преподаване на чужди езици „Ромен Ролан“, където работи до пенсионирането си в 1993 г.

Води курсове по английски език към Съюза на учените и училища „Европа“, преподава и в Института за подготовка и квалификация на учители. Като дългогодишен учител създава много методически разработки на открити уроци и лекции по методика на обучението по английски език.

От обучението си в чужбина има сертификати (Тексаски и Вашингтонски университети, Ленинградския педагогически институт „Херцен“). Носител е на редица грамоти: Почетен гражданин на щата Тексас (САЩ), за участие в националната програма на Интернационалния център „Меридин хауз“, Вашингтон. Удостоена е с наградата „Анастасия Тошева“ за принос в образованието. Носител е на орден „Кирил и Методий“ – І степен.

Госпожо Станева, какви са Вашите детски спомени за татко Ви, един от най-големите кметове на Стара Загора за всички времена?

Труден въпрос, защото той много отсъстваше от нашия живот. Живеехме в родното му село Хан Аспарух. След като завърши стоматология в Истанбул, там си беше открил зъболекарски кабинет. По документи се е изисквало да бъде на стаж в София, така че пак не е бил с нас. Пак според закона и в Стара Загора е трябвало да провежда стаж и го е правил заедно с един известен зъболекар. През това време майка ми е била учителка в село Горно Ботево. За нея е нямало място в града, тъй като е била омъжена за политически противник. Всъщност аз съм живяла при нея.

От най-ранното си детство помня прехождането от едното село до другото. Ходехме пеша. Или пък той идваше.

Съвсем бегло си спомням, че него го заточиха в лагер в Гърция в Еникьой. Там е имало концентрационен лагер за българи, защото по това време нашите войски са били в Гърция. Там е бил около година, т.е. пак е отсъствал от семейството.

Мисля си, че и двамата ми родители са понесли тежко бреме, особено майка им. Тя се е грижила за мене и за себе си, защото баща ми все е отсъствал.

След като се върна се събрахме в Хан Аспарухово. Майка ми беше там учителка, татко ми работеше като зъболекар. Казват, че е бил много добър стоматолог, обслужвал е целия район там. Като много по-голяма в Стара Загора имам спомени, че вървим с баща ми из града и някакъв човек, определено селянин, го спира с думите:“Докторе, виж, този зъб ти ми го направи преди 10 години и още е здрав“. Моята братовчедка Стойка ми е разказвала, че той е правил и изкуствените челюсти, т.е. изпълнявал е ролята и на зъботехник. Бил е много сръчен и много добре се е справял.

Зная, че беше много строг баща, особено по отношение на хигиена. Държеше много да чета художествена литература. Купуваха ми подходящи книги. Аз се научих да чета още на 4 годишна възраст. Много държеше да ме научи да играя шах. И наистина ме научи. Настояваше да чета пресата, но нямах никакво желание за това. А той много държеше да я следи подробно. След като почина, с моя съпруг намерихме в избата, огромни количества прочетени от него и запазени вестници, с отбелязани по тях текстове, със забележки по полетата…

По време на Втората световна война беше мобилизиран и беше зъболекар на войската ни в Гърция. Там го е заварило влизането на Съветската армия. По думите му българската войска се саморазпуска там и всеки търси начин да се върне сам в България. След големи премеждия успява и той да се върне вкъщи. Няколко месеца след това го канят в Стара Загора и той пристига в града и започва работа. Но никога не го напуска желанието да се върне към стоматологията.

Какво е споделял за селото си, за родителите си?

Не помня дядо си, защото е починал, когато съм била на една година. На него съм наречена. Бил е ратай, нямал е земя. Бил е носач на гарата. После взема някакъв заем и отваря магазинче в една от стаите на къщата. Помня този магазин, който беше за всичко. Явно родителите му са направили много за възпитанието и образованието на баща ми. Те са го издържали да следва.

Татко ми видимо си е обичал селото, защото там се е учил, там сам си построява къщата, там се завръща и отваря зъболекарски кабинет с чакалня. Имаше желание там да работи и да живее. Но какво се казва вятърът го отвя в Стара Загора. Премина през доста служби. След това го изпратиха дипломат в Истанбул. Интересно ми беше, че си запази мебелите от кабинета и инструментите си до пенсионирането си.

Какво знаете за времето, когато е бил генерален консул в Истанбул?

От 1950 до 1952 г. беше генерален консул в Истанбул. Там съдейства за възстановяването на изгорялата сграда на Екзархията и възстановяването на храм „Св. Стефан“ – желязната църква. Една година живях при него. Ходих на българското училище там, но половината предмети бяха на турски език, а нямах никаква възможност да науча езика. Всъщност той е завършил стоматология в Истанбул, т.е. знаеше перфектно турски език и имаше представа за живота там. Мисля, че това беше причина да го изпратят там. По това време Турция и България бяха в много лоши отношения. Назряваше война заради един остров. Имаше и военни действия.

С какво обичаше да се занимава през свободното време?

Това което съм наблюдавала е преди всичко четенето. Притежаваше много книги. Библиотеката му е все още на тавана с много художествена литература и политически книги – Маркс, Анти Дюринг. Поръча си цялото течение на Болшая советская енциклопедия – 36 тома…Много четеше и пресата. Абонираше се за много вестници и списания. Политиката го интересуваше извънредно много. Освен това обичаше земеделската работа, вероятно от баща си. Когато се пенсионира си взе един декар място до Дома на инвалида. Беше пустееща земя, наследство на майка ми. Посади си лозе, дървета, зеленчуци и често прекарваше дните там…Но най-потърпевш беше съпругът ми, който като по-млад трябваше да обработва земята. Баща ми много го обичаше, може би затова, че заедно работеха.

Споделяше ли със семейството си идеите и изпълнението на това огромно строителство, което под негово ръководство за 10 години като кмет, промени града?

С мене почти не, защото отсъствах- 5 години бях в пансион и 5 години в университета. Когато се върнах, той вече беше напуснал Общината и беше в АТЗ. Една година след това се пенсионира. С майка ми много неща обсъждаха. Рядко се случваше да говори по тези теми пред мене.

Ставало ли е дума с кое от многобройните си дела се гордееше най-много?

Никога не е казал, че се гордее със стореното от него и екипа му. За някои неща му беше мъчно. Когато напусна общината казваше, че ако остане още една година еди какво си щеше да се направи и да го има.

Баща ми много държеше на проекта „Бедечка“, който не се реализира. Там беше започвало строителството. Спомням си много добре, че като студентка при завръщането ми през лятото във ваканция, с моята приятелка д-р Петя Василева (Лалева по баща), ходехме редовно на север, покрай реката да правим слънчеви бани. Там имаше един бент. От там се стичаше реката. Учудвах се какво прави бента на това място. Попитах майка ми и тя ми обади, че това е началото на парк „Бедечка“ . Водата на реката ще се направи с прагове, с водопади и ще има места за къпане. Виждала съм как гимназисти и млади мъже скачаха от тази стена на бента и във вира се къпеха.

На татко много му се искаше да завърши този парк. След като напусна, работата спря и дори направеното постепенно изчезна. Реката си влезе пак в старото корито. Щеше да има атрактивна железница, с която да се обикаля парка, със спирки на определени места и пр.

Баща ми много обичаше Стара Загора. Беше местен патриот. Канеха го да работи на висока позиция в София, но той отказа и предпочете да остане тук. Неведнъж е заявявал, че Стара Загора има възможности да стане много хубав град, с атракции за гражданите и за гостите, защото е в полите на планината. Имаме планина, имаме поле, имаме река, климатът ни е много хубав, имаме всички културни институти, с малко повече мерак от управата и гражданите, се стане уникален .

Като дете си спомням, че ходехме с баба на бахчите и аз цопах из реката, която беше като ручей. После бентът събра достатъчно вода и се направи езерото. През последните години се разшири и облагороди. Т.е. винаги е имало възможности за разкрасяване на града ни, за хубави неща. Понеже е горещо през лятото, баща ми предприе създаването на такива водни източници, които да носят голяма прохлада…

Какъв характер имаше Йордан Капсамунов?

Беше много строг и към себе си и към другите. Аз съм патила от това…Много взискателен човек беше, преди всичко към себе си. Не беше много разговорлив. Не беше общителен човек. Нямаше голямо желание за събирания, за гостуване. Другаруваше с някои от съмишлениците си, например Минчо Иванов му беше добър приятел. Много държеше на Георги Чанков. С него са се сприятелили по време на нелегалната им дейност. Близък беше и със зет му Атанас Димитров. С тях преди всичко е общувал делово, а не за развлечение. По едно време общуваше активно с оперните певци – Никола Ножаров и Георги Енев. Семействата им са излизали на разходка заедно.

Когато през 1952 г. стана председател на Градския общински народен съвет, сега тази длъжност е кмет, реши да реформира Старозагорската опера. Не беше музикален. Още по-малко знания имаше в тази област, но покани за диригент Ромео Райчев, а брат му Руслан Райчев беше диригент на Софийската опера. Татко го покани и Руслан Райчев направи голяма реформа в операта. Доколкото съм чувала от хора, които познавах в операта, например моя съученичка и близка беше Радичка Богданова, майка й също пееше в хора на операта. Беше много недоволна защото я съкратиха. Направи някаква реформа, след която отзивите бяха, че операта ни е подобрила значително формата си.

Зная, че контактуваше с архитектите. Често викаше у дома арх. Терзиев, да обсъждат някои неща за града. Общуваше и с лекарското съсловие. Предпочиташе компанията на кардиолога д-р Михайлов . Много го уважаваше и му се доверяваше. Мисля, че много сърдечни приятели нямаше, а по-скоро специалисти, с които обсъждаше идеите си.

Виж, когато отидеше на село, се отпускаше. Там много го уважаваха. Някои му казваха „Даскале“, защото е бил техен учител. А другите му викаха „Докторе“…Селските хора бяха по-сърдечни и по-открити. Без заобикалки му споделяха какво мислят. И след пенсионирането си много често си ходеше на Хан Аспарух.

Понякога беше избухлив. Аз най-много си патех от това. Никак не ми прощаваше неща, които не му харесваха.

Той ли написа книгата „Спомени“?

По идея на Петър Коев, той написа книгата, която стана в два тома. Подари ги на Старозагорския музей, заедно с други неща. Това стана по покана на тогавашния директор на музея Христо Буюклиев. Той изпрати своите специалистки Светла Димитрова и Мариана Минкова. Те дойдоха у нас – разговаряха, писаха, обсъждаха. Той им даде цял сандък с материали. След като почина, Общината взе решение книгата да бъде издадена и това стана под редакцията на Светла Димитрова. Двата тома, написани от баща ми бяха съединени в една книга. Мисля, че бележниците му, които са също в музея, все още не са разчетени.

Предполагам, че са много интересни. Като председател на общината той беше човекът, който разрешаваше най-различни видове въпроси. Имаше определени дни за посещение и опашките бяха ужасно дълги. В Стария съвет опашката беше от улицата до втория етаж, където беше кабинетът му. Разрешаваше въпроси за жителство, за жилище, за работа…В книгата си пише, че когато става председател на Съвета, Стара Загора е около 38 000 души. Когато приключва е около 80 000 души. И казва, че за всичките тези хора трябваше да се намери жилище, работа, за децата -ясли и детски градини, училища и т.н. И затова се е борил толкова много за АТЗ, защото това е място, което даде работа на толкова много хора. И за 10 години от един малък занаятчийски град, Стара Загора се превърна в индустриален център.

Решавал е дори семейни въпроси.

Мога да споделя едно мое преживяване: Бях студентка, но по време на ваканция си бях в къщи. Обажда ми се по телефона и ми нареди да му занеса веднага еди какво си, което се намира еди къде си. Отивам в съвета и като поглеждам – хората от улицата по стълбищата , по коридорите. Попитах за кого чакаме и те отговориха, че чакат за среща с другаря Капсамунов. Нареждам се и аз на опашката. По това време минава жената, която беше чистачка в съвета. Беше много оправна и командваше наред. Баща ми й имаше пълно доверие. Вижда ме и ме пита какво правя на опашката. Обяснявам, и тя ме поведе към кабинета. Хората започнаха да протестират, а тя заяви:“Това е дъщеря му! Трябва да му предаде нещо!“ Влязох в кабинета и той ме погледна строго изпод очилата. Кака Станка започна да обяснява и да ме защитава…

Мисълта ми е, че много хора чакаха да се срещнат с баща ми и очакваха той да им разреши проблема. Чувала съм от негови колеги, че като излезе някой от кабинета му, другите го питат “Какво стана? Записа ли те в бележника? – Да, записа ме! Не се притеснявай. Щом те е записал в бележника, значи всичко е наред!“

Вярно ли е, че всяка сутрин и вечер пешком е обикалял строителните обекти и лично е проверявал състоянието им и чистотата на улиците и парковете?

Това, което лично зная е, че винаги се връщаше много късно вкъщи. Случвало се е през лятото да изляза на Стъргалото на разходка. Живеехме в една къща на ул.“ Асен Велчев“ (днешна „Димитър Наумов“) точно срещу западната страна на Строителния техникум. На връщане минавахме през Градската гради и край Общинския съвет. Неговият прозорец беше от северната страна на сградата. Чуваме го, че свири с уста. Някои от компанията, без да знае, че съм му дъщеря, казваше :“Кметът е още тук и пак свири!“ Обичаше да свири с уста. Всички знаеха, че до късно стои на работата си.

От братовчедка ми, която живя у дома като ученичка зная, че всяка сутрин в 7:30 ч., пристига файтон. Баща ми се качва на него, обикаля града, като отива на обектите, на които се извършват довършителните дейности. В съвета вика отговорниците, които отговарят за обектите и им иска обяснения. По този начин е контролирал изпълнението на различните строителни проекти.

Според Вас, оценено ли е достатъчно неговото дело, за новия облик на Стара Загора? Каква е паметта за Капсамунов в родното му село?

В село Хан Аспарухово няма паметна плоча, но направиха в читалището кът на известни личности, които са допринесли за селото и за България. В къта има негови снимки.

Според мене Стара Загора заяви уважение и респект към делото на баща ми. Знаете, че той получи званието „Почетен гражданин на Стара Загора“. На него е наречен паркът преди Станционната градина с езерото в него. Има много поводи, името му да продължава да е съобщавано с уважение и респект.

Госпожо Станева, кои уроци научихте от баща си – Йордан Капсамунов? Вие също сте много важна личност, с големи заслуги към образованието в Стара Загора?

Най-важният урок е за атмосферата вкъщи. Да не забравяме, че до него винаги имаше съпруга, която беше не само негова партньорка, но допринасяше той да бъде такъв. За мене това е много важно. Майка ми беше безупречен човек. Нали знаете максимата, че до всеки известен мъж стои много силна жена! Тя беше в сянката му, но без нейната подкрепа, той не би имал нито семейство, както трябва, нито би стигнал до някои високи позиции. Да не говорим, че тя го е поддържала да отиде да следва и му е помагала финансово и то с учителската си заплата. Тя винаги го е подтиква, поощрявала и подпомагала.

Тази атмосфера вкъщи ми е помогнала да оформя някои черти в характера си – да бъдеш човек, да бъдеш хуманен, да бъдеш алтруист. Винаги съм се старала да бъда достойна за двамата си родители. Дали съм го постигнала е друг въпрос.

Въпросите постави Росица Ранчева