Коледата на семейство Ваня и Райчо Гънчеви – специално за Долап.бг

21.12.202221.12.2022 Долап.бг

Едно семейство, което пази българските традиции в най-чистия им вид…От това семейство се раждат нови две, които и в 21-ви век възпитават децата си в заветите на дедите. На 25 декември трите семейства се събират заедно във фамилната къща, на обща трапези, за да почетат Коледа на земята, в която са родени и в която отглеждат децата си.

Специално за Долап.бг Райчо Гънчев изпрати откъс от последната си книга „Зовът на предците”, в който разказва за силата на семейството и рода, а Ваня – неговата съпруга, ни изпрати рецепти за ястия от Коледната трапеца, с която ще посрещне синове, снахи и внуци.

Краят на календарната година е белязан от могъщите енергийни превъплъщения на планетарния порядък при преходния рестарт на идещата нова. В този необхватен за човешкия ум по мащабите си хаос, хората търсят своето място, чрез поредица от празнично ритуални обреди. Незнайно кога и как но в древната си празнична система българите са съумявали да се напасват към енергетиката на космическите и земни закони. Ето защо и самите празници в този период са толкова начесто, толкова значими, почитани спазвани. От тъмната сила на ИН-нажденските нощи, поганните Мръсници, Коледа и Бъдни вечер, Суроваки, Стефанов и Васильов ден до здравата вода на Водици, Йордановден и Ивановден та чак до Бабин ден се спазват обреди, поведение, носия, песни и трапези, нямащи аналог в т. нар. сега от нас „цивилизован свят“. И когато хармонията и в мироглед, психика, жизненост, родствени връзки, обществени взаимоотношения, и най-вече в свещения съюз между мъжа и жената застанат правилно на местата си ежедневието поема в руслото на великата река наречена живот.

А дали това така е и днес. Колко от съвременните българи спазват цялата гама от този разкошен ансамбъл на празнично-ритуални действия. Ограничен в каноните на модерните религии, които са само късен и неточен приемник на архаична мъдрост, модерен нихилист на всичко „българско и родно“ и роб на съмнителни материални ценности, днешния българин се съсредоточава върху отрупаната с имитиращи продукти трапеза, ТВ- програмите и личния си айфон. Добре! Тогава да не се сърдим на всичко, което ни сполетява и безсилието да се съпротивляваме срещу връхлитащите ни несгоди, болести и психоразстройства.

Пиша тези редове под натиска на спомени, не носталгични, а житейски истини завещани ни от древните Предци, деди и родители изживели земните си дни в други времена и нрави. Но увардили българския дух и облик пред напиращите посегателства и изкушения. Считам, че всеки от нас е длъжен и трябва да потърси корените на своя род, да ги съхрани и предаде на своите синове, дъщери и внуци. И така всички ние да направим последен опит да опазим лика на истинската България и нейните чеда през времената. Инак…

„…И когато тежестта на годините и житейските несгоди започнаха да привеждат плещите ми, дойде време да изпълня и аз този свещен обет поел го пред мълчаливия взор на моите родители от малките фотографии на гробните камъни. Окуражиха ме най-близките – моите синове Горан и Явор, съпругата ми Ваня, живото пламъче в детските очи на внучетата ми. Вече знаех, че заради тях, заради всички мои родственици „от оня свят” и следовниците им в бъдното, съм задължен да предам това, научих и знам. Така, както аз съм го чувал, изживял и разбирал. И ако редовете ми не са лицеприятни за някои, считат ги за неправилни, или неверни нека разкажат своята версия. Това е свободата на собствения глас. Това не е обикновена книга. Неразбираемо чужда за чуждите, за хората, на които е посветена – тя е свещена.“

Мисля, че съм късметлия, защото успях да заваря онзи, почти изчезнал, архаичен модел на бит и възпитание, крепил човешките устои и морално-етичните норми на българите в продължение на векове. Преди да бъде реформиран от соц правилата и катастрофално ликвидиран по време на демократичната еуфория.

Тогава най-близките ни родственици и възпитатели при заетостта на мама и тати бяха бабите и дядовците. Отрудени селски хора преживели мизерия, глад и войни, побелели и помъдрели от суровия бит на българското село.

Разказите на старите дядовци изтляваха, ведно с дима от лютите им качаци. Повечето незабелязано напускаха този свят… Отнасяха мълком неповторимата багреница на превратната си младост и тежък житейски бит. Наследниците им бързо ги забравяха. Пряко сили гонеха само собствената си цел – да оцеляват!

Тогава нямаше телевизия, молове и дискотеки. Лягахме рано. Будехме се в зори сред глъч от птича песен, петльови кукуригания, блеене на овце, мучащи крави и теленца. Плискахме лице в кофата с ледена вода, изтеглена от герана и тичахме при баба, да я сменим на буталката с мляко. А тя се заемаше да пържи мекици или да дроби попара със сирене и с някое там яйце отгоре. Изкарвахме добитъка в селските чарди, грижехме се за градината, беряхме плодове, събирахме сено, съчки за огнището и трева за прасето и кокошките. Ако имаше време през деня – бягахме на реката, но по-често окопавахме зеленчуци, царевица и картофи или лозето. Оръжието ни беше прашката, провесена на врата, и това, че биехме врабчета и косери, се поощряваше от всички. Похвален принос към прехраната на семейството. Е, ако счупехме някой джам, улична лампа или се случеше да посиним нечие око – всеки възрастен, уловил ни на място, имаше право да ни ошамари. И още по-лошо – да уведоми нашите, след което следваха още наказания.

Знаехме от по-големите, че не бива да бием жаби, за да не ни прокълнат „Да умре майка ти!“, да не пипаме лястовичета по гнездата, та да не станем луничави, да не бъркаме в дупки за папуняци, че ще ни хванат пъпки, да не целим радиопредавателите и крушките, по дървените стълбове из махалите. Поздравът към срещнатия по-възрастен бе закон, а да вземеш думата без разрешение пред по-големите в компания – кощунство. Ядеш ли, дай от залъка си на околните, дори да са ти неприятели, а влязат ли в дома ти с мир – вече са неприкосновени. Всеки от нас, който поеше добитъка си на общите корита по крайселските чешми, трябваше да изстърже от жабуняк корубите, да не си мие краката в тях, а ако мине край кладенче – да го почисти от тиня, треволяци и пиявици.

Лятото изкарвахме боси и с едни закърпени панталони, та петите ни наесен бяха твърди като гьон. През деня хапвахме мляко, сирене и масло, рядко – чорби, манджи от чушки, домати, боб и картофи. Пъпеши и дини имаше навсякъде, но да си откраднем от чужд бостан скритом от пъдарина, беше престижно и атестат за ловкост и кураж.

Добре се вписвах в селския живот, но той бе прекъснат по настояване на майка ми. В Стара Загора първо живяхме в таванската стаичка на третокласен хотел, сетне – в дървена баракав един заден двор. През ваканциите бях отново при баба и дядо. Само там, сред истинската пасторалност на съхранена природа и бит, го имаше свободния избор да си различен. Разбрах го още първия учебен ден в града, когато отидох бос на училище. Така си ходехме на село – от май до късния октомври. Каква беше моята изненада, когато учителя ме изкара пред черната дъска, сочейки босите ми крака и изнесе цяла тирада за „селяндурския навик“, привнесен от мен в цивилизования град. Бях учуден и…засрамен. Защо естествения допир на босото ходило със земята и спестените пари от семейния бюджет за гуменки бяха порицавани тук? За сметка на това скоро стана ясно, че сред моите връстници нямаше нито кой да ме надбяга, нито кой да ме надскача или надвие. Борбите в училищния двор, тук, в града, бяха забранени, за разлика от междучасията на село, когато дори директорът излизаше да ни поощрява и контролира. Липсата на този живот днес, породен от разрухата на здравия селски порядък се оказва очевидно проблем в изграждането на здраво и жизнено поколение.

Нямах достатъчно време да се вглеждам как расте първородния ми син Горан. Използвах обаче всяка възможност да го тренирам. Сутрин – като го водех на градина, се набираше на лостовете, лете – обикаляхме по Рила, Пирин и Родопите, зиме – по ловните хижи. Не го щадях от физическа работа. Спазвах златното правило, че детето в дома е цар до 3-та си годинка, послушник до 7-та, слуга до 14-та и войник до 21-та. Едва след това можеше да стане ПРИЯТЕЛ и верен съратник, или да поеме самостоятелно своя път през живота. Похвалите и наградите считах за рядък и скъп жест при възпитанието на мъже. Помня, че първото му зъбче го извадих под връх Ботев. Една лоша кобила го удари с копито по главата на х. Сондите. Слава богу страничен удар. След като го остригах грубо с ножица и намазах с йод раната, превързах я и веднага го накарах да възседне кобилата. Така бях учен за преодоляването на шока в детската му психика.

Години по-късно той е един от най-търсените каскадьори с коне и древни бойни умения в десетки наши и чужди кинопродукции. Словата на режисьора Максим Генчев красноречиво говорят за това: „Горан Гънчев е световно явление в киното. Неговите образи са коренно различни, изваяни, „мерени камъни“ в зида на всеки филм. Какво различава „големия“ от другите? Неговите способности, умения, които са запазена марка, непосилна за останалите.“

Явор от малък си беше як, набит, съсредоточен и привидно спокоен. Не ги делях, докато растяха, и в тренировките, така че той трябваше да догонва батко си. В опасни планински преходи го носех на раменете си или го връззвах с въженце, за да не политне в някоя урва. Така прекосихме северните склонове на Юмрук чал, траверсирахме Тарзановата пътека над х. Рай, ходехме редовно на екскурзионно летуване в Рила и Пирин. Често ги взимах на конни преходи или с кучетата из Балкана. А там се случваше… всичко. Такъв преход е изпъстрен с много опасности и изпитания, но постепенно започнах да им давам шанса сами да преминават през това, което се изпречва на пътя им.

Явор беше ученик 3-ти клас, когато един зимен следобед излязохме да пояздим. Нахлузих му дебели вълнени чорапи и му сложих на краката мои гумени ботуши. Хем да му е топло, хем да язди по-удобно. В един момент кобилата се разигра. Нищо не можех да направя, освен да препусна подир им. Детето отхвръкна от седлото и падна. И се случи най-лошото. Ботушът се закачи в стремето и той увисна между краката на галопирашия кон. За късмет, ботушът беше достатъчно широк, кракът на Явор се измъкна от него и той тупна на земята. Отново приложих моята методика – на коня и прехода продължи.

От малки ги пращах с конете за да ги пасат сами. Знам, че това не е най-безопасният начин за възпитаване, но пък е най-сигурният да станат самостоятелни мъже. Не ги щадях и знаех, че само така могат да изградят своя си характер и да взимат техните си решения. Не ги щадях и в тежката физическа работа, и в тренировките, и в планинските скитания. Винаги са спортували и – когато напреднаха, чак тогава за да не изпадна в ролята на овехтяла „боксова круша“, престанах да влизам в спаринги с тях .

Съпругата ми Ваня открих в София. Дъщеря на известен академичен професор и семейство на учени. Тя работи известно време по специалността си, след което изцяло се зае с организационните дела в инициативите ми. Трудолюбието, настойчивостта, вродената интелигентност и склонността към самоусъвършенстване я държат винаги в крак с новото. Почтена, откровена в отношенията си с хората, тактична и търпелива, тя с разбиране носи тегобите от голямата заетост на своясъпруг. Именно на нея се дължи сплотеността в това семейство от мъже с „чепати характери“, амбициозни снахи и любознателни, кипящи от енергия внучета.Безпримерно всеотдайна, тя отгледа двама здрави, силни и възпитани синове, еталон за мъжество и праволинейност. В годините, когато първородната и внучка Рая, само на 6 годинки вече осъзнава човешките стойности на „баби”,Ваня намира пред прага на апартамента разкошна червена роза и малка бележка с разкривени печатни буквички до нея: „Милейди, това е за Вас! Тази роза е подарък от мен /анонимен/. Защото се гордея с теб и твоите синове!”. Естествено „анонимния” обожател скоро бе разкрит.

РЕЦЕПТИ

1.САЛАТА: ЛЮБИМА НА ВНУЦИТЕ.

Макарони -300гр /трицветни макарони Stella?/
Риба Тон , консерва – 2 бр.х 290 гр.
Варена царевица – 1 кутия от 200 гр.
Майонеза – 1 кутия свежа майонеза,
Копър – няколко стръка
Лимон – 1/2 бр.
Сол

Макароните се сваряват и ги изваждам да се отцедят.През това време смесвам царевицата, майонезата и рибата тон..В голяма купа слагам изстиналите макарони и прибавяме сместа с рибата. Овкусяваме с лимона, сол на вкус . Разбъркваме и украсявам с копър. Салатата е готова.

2.пита с брашно от лимец и ПШЕНИЧНО брашно

1 пакетче суха мая или 1 кубче прясна мая /42 грама/
1½ ч.ч. вода
1 ч.л. захар
1 ч.л. сол
около 450 грама пшенично брашно
около 350 грама лимецово брашно

НАЧИН НА ПРИГОТВЯНЕ:

В част от затоплената вода се сложих маята и захарта за да се разтвори. След втасване на маята прибавих брашното с 1 ч.л. сол и останалата вода. Омесих за да се получи меко тесто. Намазах гювеча, в който ще се пече питата със зехти, и оставих да втаса на топло около час.След това върху набрашнен плот премесих леко тестото и го сложих отново в гювеча да почива за около 15 минути.С вилица поукрасих питата.Сложих капака на гювеча и пекох 20 минути в предварително загрята на 250 градуса фурна. След това намалих на 200 градуса за още около 20 минути без да махам капака. Така коричката на хляба става тъничка и хрупкава.Извадих гювеча, намазах с масло и покрих с кърпа. и

3.ЧИИЗКЕЙК

Продукти:

320 гр бисквити”Роден край”

125 гр. меко масло

250 гр. крема сирене/2 пакетчета/

400гр заквасена сметана/ най-хубавата Данон/

сладкарска сметана 200 мл.

100-120 гр захар или пудра захар

1 брой желатин

Сладко или плодове

Начин на приготвяне:

Форма за торта с диаметър 20-23 см с подвижно дъно се покрива с хартия за печене.

Натрошават се добре бисквитите и получените трохи се смесват с размекнатото масло. Получения микс се разстила във формата.

В дълбока купа се смесват крема сиренето,заквасената сметана, захарта, ванилията.Течната сметана се разбива с миксер и се добавя към купата.

Желатинът се слага в малка купичка и на водна баня , докато се разтвори добре. След това се прибавя към купата.

С лъжица се разстила кремообразната смес върху пласта бисквити и се поставя в хладилника.

След като стегне се изважда от хладилика и се намазва съсъ сладко или се украсява с плодове- банани, малини, шоколадови пръчици.

ПЪРЖОЛИ С ТОПЕНО СИРЕНЕ И СМЕТАНА НА ФУРНА

пържоли- 1 кг
гъби печурки- 200 г
олио– 3 – 4 с.л.
соев сос
топено сирене– 1 опаковка (8 триъгълничета)
сметана– 300 гр /Данон/
сол
черен пипер- на вкус

Начин на приготвяне:

В намазана йенска купа се нареждат овкусените пържолите, топено сирене, гъби, сметана и пак в същия ред, докато свършат продуктите. Може да се сложи и малко масло. Пекат се във фурна при температура 190-200 гр. 60 минути с похлупака на йенската тенджера или алуминиево фолио.След което се маха се фолиото /похлупака/ и се пече оше 15 минути.

Разядки :

1.Печени белени червени чушки със зехтин, оцет, сол и магданоз.