Найден Тодоров пред Долап.бг: „Моята мечта е да успеем да превърнем българската сцена в сцена , за която хората, публиката и от България и от света да говорят“

На 29 ноември 2022 г. програмата на 52. Фестивал на оперното и балетното изкуство започна в късния следобед със среща на маестро Найден Тодоров със старозагорските си почитатели и представяне на неговата първа книга „Полъх от ангели“.

Известният български диригент и културен мениджър е роден в Пловдив през 1974 г. Музикалното си образование получава във Виена, която във времето се превръща в негов втори дом. Работил е в Израел. Дирижирал е десетки състави по целия свят. В България творческият му път е свързан с Пловдивската филхармония, Русенската опера и Софийската филхармония, чиито директор е от 2017 г.

Преди срещата в Стара Загора Уляна Кьосева разговаря с Маестро Тодоров.

Маестро Тодоров, кога Ви остава време да пишете?

Времето, когато се опитвам да избягам от хората. Защото честно казано професията ми е такава, че в един момент ми идва наистина в повече да работя с хора. И това е моментът, в който искам да остана сам, искам да правя нещо и това е моментът, в който пиша. „Полъх от ангели” е написана в самолет, написана е на мобилен телефон във време, в което летя и се чудя какво да правя в самолета. И понеже идеите непрекъснато извират в главата и по някакъв начин човек трябва да се отърве от тях.

Редактирате ли много написаното, или то просто се излива на листа?

Редактирането оставям на редакторите. По принцип това, което се случва в главата ми не е разказ, а е филм, който аз се опитвам да опиша с думи. Може да наречем, че това е някакво психическо отклонение – в главата ми да тече паралелна история от моя живот и аз бързам преди да забравя какво се е случило, да го запиша.

Кои места са Ви вдъхновявали за пътеписите, които пишете?

Пътеписите са нещо друго. Трябва да си призная, че пиша много пътеписи. Не ги публикувам много, но с тези които съм публикувал, хората много се забавляват. Когато отида на ново място, когато срещна непознати  хора, когато видя нещо различно – различна култура, различен вид мислене-това ме вдъхновява да напиша нещо. Още повече, че това се сблъсква с мен самия , с някакви установени порядки, които се опитвам да крия от хората, но те са си вътре в мен. И когато тези порядки в мен се сблъскат с действителността, ефектът обикновено е много интересен и аз бързам да го опиша, защото понякога наистина се получават интересни истории от това.

Кой беше последният Ви пътепис?

Той не е публикуван и е от Колумбия. Писал съм пътеписи за къде ли не – за Китай, за Съединените щати, за Италия, за Германия, за Австрия, за Русия, за Турция. Наистина различните страни с различните хора, с различния начин на мислене и различната атмосфера, която се образува от хората и от средата, от сградите наоколо…Много ми влияе архитектурата. Тя ми дават възможност в себе си да правя сблъсък с това, което е вътре в мен и с това, с което съм свикнал.

Кой отзив за представянето на Софийска филхармония Ви е направил впечатление с езика и стила си?

Аз там търся съвсем друго нещо, изразът е за мен нещо второстепенно.  За мен е главно да се пише хубаво за нея . Всъщност най-важното е въобще да се пише за нея. Тъй като живеем в време, в което за културата малко се пише. Така че Приоритет №1: да се пише. Без значение. Приоритет №2 – ако може да е хубаво Приоритет №3 – ако може да е хубаво написано.

Сега ситуацията в Европа благоприятства изявата на оркестри, които досега не са били познати..

Ние понякога забравяме светът колко е по-богат от това, което ние си представяме, понеже през последните 1300 и не знам колко още години сме били малко затворени в себе си. Трудно можем да си представим какъв сблъсък на култури е навсякъде другаде. Това понякога е хубаво за нас, понякога не чак толкова, защото си създаваме някакви собствени стереотипи, които невинаги отговарят на света около нас. Например, когато човек отиде във Виена, Берлин, Лондон, Париж, Ню Йорк трудно му е да си представи количеството качество, което може да види сред сцената. В смисъл – при нас , когато дойде някакъв голям изпълнител, ние се въодушевяваме , защото това се случва по-рядко. Когато това се случва по 3 пъти на ден, хората спират да го забелязват. И тогава вече хората спират да говорят. И това е много важно за мен да го постигнем и тук – хората спират да говорят за по-добро или по-лошо, защото всичко е добро. Говорят:това ми харесва повече, това – по-малко. Което има голяма разлика с „кое е по-добро и по-лошо”. И всъщност моята мечта е да успеем да превърнем българската сцена в сцена , за която хората, публиката и от България и от света да говорят – това ми харесва повече, това-по-малко, защото  всичко ще бъде хубаво.

Къде се губят като пораснат тези талантливи малки и млади български музиканти, които печелят световни конкурси?

Навсякъде около нас са. Има ги в България и за съжаление все повече в чужбина. Защо казвам „за съжаление” . Защото у нас, ако някое дете е много талантливо, какво му пожелаваме – да иде да учи в чужбина. Ние нямаме доверие в самите себе си . Аз се прибирах 3 пъти в България, всеки път бях възприеман като някакъв луд . Връщането ми помогна да открия българската сцена, която познавах от детски спомени, заминавайки млад да уча в чужбина. И като се върнах, чувствата ми към българската сцена бяха неопорочени, беше останало само красивото и  реших, че ще развивам това красиво. Тези деца, които отиват да учат навън да не забравят, че са българи, да се връщат отново и отново, и отново тук.

Кога според вас процентът за култура в Националния бюджет ще стане поне 1%?

Когато в политиката влязат образовани хора, а това зависи от хората, които избират тези, които да ни управляват Когато тези политици са образовани, те ще знаят смисъла от наличието на култура. Тя е това, от което нашето общество има нужда, за да намалее агресията в него, за да тръгнем ние отново напред.

Много ми се иска Вие да сте „лицето”на тази малка гилдия класически музиканти, както Съюзът на артистите в България си има Христо Мутафчиев например.

Вие не мислете , че съм толкова добър. От една страна виждам лошото в политиците , но това не означава, че от друга страна не виждам лошото  в музикантите. Винаги вътре в себе си се боря ЗА музикантите, но и да не виждам определени неща в тях. Така че аз не искам да бъда тяхното лице и говорител, защото ме е страх да не ги подведа. Онова, което знам е, че българският музикант заслужава много повече от това, което получава. Знам също така обаче че българският музикант може да даде много повече,  от това, което дава и взаимовръзката между това, което дава и това, което получава не е тази, която ние си мислим, не е в пари.  Парите са оценката за нашия труд, а това, което даваме е свързано със собствената ни мотивация и няма нищо общо с парите.

Уляна КЬОСЕВА

Снимки Рад Димитров