Вечният Петко Славейков

• Отбелязваме 195 г. от рождението на видния  поет, публицист, фолклорист и политик
• „Всяка книга, всякой вестник има душа, която има добър или лош дух!“, казва големият българин

Тази година е изпълнена с не малко годишнини, свързани с живота и делото на видни български общественици, политици, журналисти, писатели и поети. Такава е 195-та годишнина от рождението на Петко Славейков, който поема първите си глътки въздух на 17 ноември 1827 г

„Роден [съм] в Търново на 1827 през ноемврия. На 19 съм кръстен, а на 17 январ. 1828 съм останал без майка. На 1832, малък още, са ме дали на даскала, за да не преча на мащеха си у дома, най-напред на куция даскал (Димитрий Попов Дряновчанин), първия български учител в Търново; но защото той имаше много ученици, а място нямаше, то след месец нещо съм минал при новия български даскал, Стойка абаджията. В три години и половина аз бях свършил вече курса на тогавашното черковно учение, като захванах от панакидата с ръкописни букви и срички, от аз, земля, ер Ч на буквар, после наустница, псалтир, светче и апостол. Но защото четях свободно каквато черковна книга ми паднеше, караха ме да уча наизуст от наустницата двете павечерки и сапсалото (ексапсалмо) или шестте молитви утренни, от светчето двата акатиста, молитвите към св. причащение и на сон грядущи, от псалтира първа и 17 катизма и аз ги учих и изучих и тъй бях стигнал на книгата на дъното според тогавашното у нас понятие за учението“, пише в своите спомени Славейков.  Той учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Усилено се самообразова с много четене в библиотеките на манастирите около Велико Търново. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История славянобългарска“ на св. Паисий Хилендарски.

По-късно учи в Свищов (при Е. Васкидович), разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западно-европейската литература.

Първото му литературно произведение – „Акатист на три светители“ – е запазено

През 1843 г. става учител във В. Търново. Но за написаното „Прославило се Търново със славни гръцки владици“ е изгонен и последователно става учител в други села и градове – Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимо-учителния метод. Развива важна културно-просветна дейност и до 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки. Н. Михайловски го запознава с руските поети и писатели.

От 1852 г. отпечатва първите си книги – „Смесена китка“, „Песнопойка“, „Басненик“. Пише поемата „Бойка войвода“ (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853-1856) и много бунтовни песни. След неуспешното въстание на дядо Никола в Търново П. Р. Славейков насочва усилията си към пробуждане на националното съзнание. Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник „Гайда“. След като работи известно време във Варна, заминава за Цариград, поканен да редактира българския превод на Библията от Българското библейско дружество.

В Цариград П. Р. Славейков издава вестник „Гайда“ (1863-1867), вестник „Македония“ (1866-1872), списание „Ружица“ (1871), сп. „Пчелица“ (1871), сп. „Читалище“ (1872-873), „Звънчатий глумчо“ (1872), в. „Шутош“ (1873-1874), „Костурка“ (1874). Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в черковната борба и става един от ръководителите й. По-късно е учител в българската Екзархия.

За статията „Двете касти и власти“ (в. „Македония“) е арестуван и обвинен във връзки с  революционния комитет в Букурещ.

През 1873 г. създава известната поема „Изворът на белоногата“, а година по-късно основава българска гимназия в Одрин, където се бори с гръцкото влияние върху българите. По-късно е учител в Стара Загора. Пише борчески стихотворения (1876), окован и затворен след Априлското въстание. Във възникналия пожар в Стара Загора загубва ръкописите си и събраните 15 000 пословици. По време на Руско-турската освободителна война се сближава с руските войни, превежда през Стара планина отряда на генерал М. Д. Скобелев, става свидетел на шипченската победа и ги придружава до Сан Стефано.

След Освобождението се бори за демократична конституция заедно с Петко Каравелов като депутат във Великото народно събрание. Става председател на Народното събрание (1880) и министър на просвещението и вътрешните работи (1880-1881). Издава в. „Остен“ (1879), в. „Целокупна България“ (1879), в. „Независимост“ (1880-1883), в. „Търновска конституция“ (1884), в. „Истина“ (1886), в. „Софийски дневник“ (1886) и в. „Правда“ (1888).

Славейков става един от водачите на новообразуваната Либерална партия. Председател на Народното събрание (1880), министър на народното просвещение (1880) и министър на вътрешните работи (1880 – 1881) в правителството на Петко Каравелов. По време на Режима на пълномощията (1881 – 1883) заминава за Пловдив /Източна Румелия/, където преподава в Пловдивската гимназия. След завръщането си в България отново е вътрешен министър (1884 – 1885) в новия кабинет на Каравелов. След Съединението е помощник-комисар в Южна България. Издава вестниците „Остен“ (1879), „Целокупна България“ (1879), „Независимост“ (1880 – 1882), „Търновска конституция“ (1884), „Истина“ (1886), „Софийски дневник“ (1886) и „Правда“ (1888).

Заради демократичните си идеи и участие в политическите борби е арестуван, забранено му е да учителствува и му намаляват пенсията.

Дълбоко огорчен, умира в София на 1 юли 1895 г.

И в оригиналните, и в подражателните си творби П. Р. Славейков доразвива българския език. Пише исторически патриотични песни и поеми, любовна и пейзажна лирика под влияние на руските поети Пушкин, Фед и Карамзин. Запазени са части от исторически патриотични поеми (написани най-вероятно под влияние на Паисиевата история – „Крумиада“, „Кралев Марко“, „Самуилка“). Издава два сборника с народни песни (1860, 1868), възстановява събраните пословици (17000 на брой). Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист. Издава „Български притчи и пословици и характерни думи“, изследва българските обичаи, обредната система, демонологията и народопсихологията. Пише под множество псевдоними.

През 1875 г. Славейков става дописен, а през 1884 г. – почетен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките.

Паметта за Петко Славейков е свързана с три музея – в София, в Трявна и във Велико Търново и с множество паметници. В Трявна едно от училищата носи неговото име, а на централния площад има негов паметник.

Копирано от standartnews.com