Дюшеш хвърли поетът Йордан Пеев с новата си стихосбирка „Рими на зарчета“

В навечерието на Деня на народните будители поетът Йордан Пеев представи новата си книга „Рими от зарчета“ в къщата музей „Гео Милев“. В това респектиращо място се събраха много негови почитатели и приятели, за да преживеят заедно поетовите вълнения.
Стихосбирката представи труд един поет и издател на книгата му Трифон Митев:
„Една стихосбирка от 68 страници, с красива и многозначна корица – и с оформлението си, и със заглавието си – „Рими на зарчета“. Вътре в нея – три отделения стихотворения със свои заглавия: „Бинокли за слепи“, „Сънят на албатроса“, „Амнезия под наем“. Пет от стихотворенията са посветени някому: на две жени, избрали за изход от бедността високото от прозореца, на Пейо Пеев, Димитър, на Илия и на Петър Василев – поета с посадените две праскови и две череши. С песента за двете праскови и двете череши мина младостта ми…
Хубави, бели, чисти страници с отпечатани по тях важни и истинни думи с точно отмерен шрифт.
Тази стихосбирка, излязла под знака на издателство „Лаген“ и отпечатана в печатница „Литера принт“ АД – Стара Загора Ви представям, каза Трифон Митев. Това е хубавото нещо, което всеки от нас може да държи в ръце и да го разгръща.
Но духът и сърцето в стихосбирката са поетовите вълнения и тревоги, преживявания и страхове, капчици надежда някъде за по-добър зар в живота. Това е Йордан Пеев – поет, писател, който се отказва да е непукист и съпреживява всички тревоги на света в едни конкретни образи – като на чужденката, която
Дали ще се завърне и кога
тя всяка нощ отчаяно се пита,
додето в трепетите на кръвта
душата й като листо отлита ( „Чужденка“)
Тези стихове не са за четене пред „лека нощ“. Нито за разтуха след морен ден, нито за весел приятелски разговор.
От стихосбирката още от първите й страници те блъска най-безцеремонно нелеката страна на човешката съдба – и личната, и всеобщата на човека!
Тези три отдела стихотворения като ханджари раздират гърдите и душата на автора, но и нашите – на читателите! Връхлитат ни едни „бесни кучета на прага“ („Бяс“) с вълча стръв и сами на утрото по вълчи започваме да вием.
Както и за двете жени, предпочели в беднотията си като изход от нея отворения прозорец:
Зад ръба на прозореца всичко е просто:
няма глад, няма студ, няма нищо. („Изход“).
Зашемятаващо, читателю! – и сърцето ти трябва да е готово за среща с нелеката страна на Живота. И със свободния откровен разговор за Смъртта и със Смъртта с главна буква:
Е, случва се:
най-сетне Смърт!
И ето:
духът е лек, а тялото е тежко!
И изтъняват думи и пътеки,
и избледняват спомени и грешки!
И вече няма смисъл да говорим,
и ще мълчим оттук насетне вече… („Смъртта на поета“)
И се превръща поетът в сълза в очите на своето момиче… – „Епитафия“.
Ще се срещнеш, читателю, с много откровения и за злобата човешка, и за големия въпрос – кому и защо е нужна тя? Защо си губим времето в живота с нея, а не намираме доброто между нас…
„Какво се случи, Свят, че трудно дишаш?“ – пита поетът. Трудно дори в Любовта:
Сякаш никога не си била,
сякаш никога нени е имало?!…
… Мъртъв съм!
И само туй е ясно… („Послеслов“)
Откровения, които блъскат и в нашите души, в умовете ни и ни карат да се питаме при някой поетов стих – за своята душа ли пише той или е разгадал нашите души…
И в цялата тревога, всред всички тежки мисли и думи зелени огънчета плават – нежността в Любовта и Орехът! Сади орех! Кой сади орех, ако животът го е напуснал отвътре и в мислите му! Нали ако днес засадиш орех не ти ще доживееш плодовете му, внуците ще ги берат… Други хора…
Искрено се радвам на стихотворението „Орех“:
Трябва днес, трябва още сега, даже в тая минута
да отида на двора зад блока и там да заровя
малка ядка от орех…
Ето това е! Една орехова ядка ни подава авторът – надежда! – за сърцата ни, за себе си и в ядката е щастливият, добрият зар! Защото в най-тъмното на тъмното на тъмните мисли винаги се ражда светлото!
Аз харесвам стихосбирката на Дани. Харесвам зашеметяващите мисли, въпросите в нея, тревогите й, защото увличат в размисъл, в дискусия дори със самия себе си. Защото ни връща към вечния основополагащ човешки и философски въпрос за смисъла на живота, от който въпрос се опитват толкова време вече да ни отучат…
Четенето на тази стихосбирка е и съавторство – читателят може да продължи стиха, във философския размисъл да търси свои отговори на поетовите въпроси. Понякога сам да преобърне някоя строфа:
Кому бе нужна толкоз пресметливост,
защо ни беше тази суета,
и вместо да сме заедно щастливи,
най-чужди и далечни сме в света? („Наследство“)
Обърнете строфата наопаки – без ненужна пресметливост и без суета
можем да сме най-близки и щастливи в света!
Ето размисълът над тези стихове. Поне за мен. Вярвам, че и за мнозина ще е така.
Благодаря ти, Дани, за размислите и преживяното, което предизвика у мен със своята стихосбирка. Та е хубав зар.
Тези стихове се четат увличащо, всепоглъщащо. В тях няма нарочни рими, подбрани изкуствено ефектни изрази, а са точни като разкритие на истинната мисъл, на истинското чувство. Хубави български думи, натоварени с въпросите на едно човешко сърце и с тревогите на цял свят.
Успех на стихосбирката!“- пожела Трифон Митев
Йордан Пеев рецитира някои от стихотворенията си, свири на китара, пя. Прекрасна поетична вечер за благодарната публика.

Росица Ранчева