Стихотворения за Стара Загора – предпразнично

Стара Загора

Всеки си има град на мечтите

С пеещи птици, с искрени хора.

Тебе аз имам, град на липите –

Синя, далечна Стара Загора!

 

…Гео бушува-тъмен,човечен.

Лилиев крачи с болка набрана.

Тихо възкръсва в синята вечер

На Хаджихристов мъртвата Ана.

 

В моите мисли все така плаваш.

Аз те достигам с много умора.

Ала ти пак се отдалечаваш,

Недостижима Стара Загора.

Стойчо Стойчев /1937-1997/

 

 

ЕСЕН В СТАРА ЗАГОРА

Кое ти е старото, Стара Загора?

Липите златеят, отлитат ята,

Под нови покриви – млади хора,

Във млади пъпки – нови листа.

 

Кое ти е старото, Стара Загора?

Навярно е стара, прастара пръстта –

Открай докрай наплодила простора

С нови пътища и млади жита.

 

Кое ти е старото, стари мой граде?

В късната есен и късния здрач

Над нови стихове – поети млади

И първескини над първия плач.

 

Кое ти е старото, изгора – Загора?

По Аязмото старо – млада гора.

Дори не старее на палача позора,

И огънят, в който жива горя.

 

Берое, Августа Траяна, Ески Заара –

Помни ли слънцето откога те грей?

Едничка твоята хубост е стара,

Но има ли хубост, която старей!

Анастас Стоянов

 

СТАРА ЗАГОРА

Жеко Христов

Че те обичам, древен град,

не знам

така ли трябва да доказвам…

Но всеки камък, от коравата ми длан

излитал от към места омразни,

от твоята земя съм къртил.

Най-радостно във тебе съм се смял.

Познавам твойте живи, твойте мъртви,

познавам ножа ти и хляба бял,

тразпезите ти, твойте гости…

Когато съм изгубвал капката кураж,

над твоите павета прости

съм се надвесвал от последния етаж…

Ала из улиците прави и зелени

съм тръгвал пак изправен, твърд.

Защото който в теб живее, като мене

не знай какво е лесна смърт.

Отново ако трябва да докажа

какво е хубост на света –

ще соча ръста ти висок и снажен

или звездите ти в нощта.

Дори не зная колко те обичам.

Но с друг аз твоя въздух не смених.

И снощи пак във тебе коленичих,

за да напиша тоя стих.

 

В ТЕБ ВИНАГИ ПОЕТИ ЩЕ СЕ РАЖДАТ…

Стоян Каролев

Родих се аз и раснах

във къщици невзрачни,

съборени отдавна – стъпкани гнезда

в гора изсечена.

 

Аз нямам роден дом,

ни дом от детството и младостта.

Но ти, но ти си целия

мой роден дом сега,

град слънчев в равнината,

край плавни средногорски хълми,

под сини, сини небеса.

При тебе идвам все за тая светлина

из улиците прави, по които

природата се волно влива

и погледа лети свободно

подобно птица над жита.

 

И всеки, който стъпвал е из тях,

оставя ти във плен сърцето си.

 

Като пчели опиянени –

от дъх на цъфнали липи

и зреещи смокини –

невидими се скитат вредом музи…

 

В теб винаги поети ще се раждат.

 

 

КАПРИЧИО В СТАРА ЗАГОРА

Янко Димов

Ах, този тъй невероятен

и толкоз осезаем град!

Пак през кръвта ми преминава

прозрачен липов аромат.

Нощта – фуражка гимазиална –

с тънка лунна козирка

на челото ми ляга.

Става

свенлива моята ръка

и носи в мрака на липите

една такава топлина,

каквато всеки ще почувства,

щом спомни име на жена…

 

Но тя е толкова далече…

 

И всъщност аз сега вървя

самси по улицата пуста.

И ми е тъжно от това,

и ми е смешно.

Колко бързо

живеем ние на света!

Прощавай, юношеска възраст,

ти спомен си,

не си мечта.

Аз вече нямам нищо общо

с липите, с нея и с градът.

Остава гарата, която

тревожно ме зове на път.

 

ГРАД

Таньо Клисуров

 

Пулсират градове-маяци

под свечерените простори

и по бетонните им писти

не стихва грохота моторен.

Като светулка в лятна вечер

върху кълбото земно свети

градът на улиците прави и талантливите поети.

 

Не са еднакви градовете,

но в тях прицелват се еднакво.

И после кой, облечен в черно,

тук участта им ще оплаква?

Живеем върху погреб.

Бейрут пак мъртвите си преброява,

а генералите убийци се кичат с ордени и слава.

Защо светът враждува сляпо,

защо не разбере накрая:

в живота си, изпълнен с рани,

от колко малко се нуждае –

от град един с липи зелени

и улици с посоки прави,

за да не се разминат хората от разни раси и

държави;

от договор един, във който

наместо клаузи нетрайни,

поетите да впишат думи

и искрени, и всеотдайни…

Не е измислица красива –

на книга само да остане,

той съществува жив, реален

между полето и Балкана –

като светулка в лятна вечер

върху кълбото земно свети

градът на улиците прави и талантливите поети.

 

 

РЕКА

Константин Коняров

 

Река ли е река Бедечка?

Тя с нищичко не се гордее…

Поетите не правят грешка –

не пишат стихове за нея.

 

Но в мойто детство криволичи

като в голям атлас – голяма,

на истинска река прилича,

по-хубава от нея няма…

 

Навярно отдалече иде

и някъде далеч отива…

Тръгни по нея – свят ще видиш,

море, в което тя се слива.

 

И сякаш че от пристан речен,

по детски вгледан във живота,

към морския простор далечен

изпращах книжната си флота.

 

 

СПЕЧЕЛЕНО ПРАВО

Динко Колев

На Стара Загора

С крила от времето пришити

летях към теб стремглаво, липов град.

Със плахи изгреви в мечтите

от своя корен се откъснах млад.

 

А ти ме срещна строг, намръщен

и с блясък на изкуствени звезди.

Във избите на старите ти къщи

се удрях в небосводи от греди.

 

За мен дори трохите си заключи,

но аз със твойте птици се събрах

и след като душата ти изучих,

с любов до твойте тайни се добрах.

 

В темелите на твоята история

за младостта ти почнах да градя гнезда

и тъй спечелих право селския си корен

до твоето сърце да засадя.