Нова стихосбирка „Вятърна поща“ издаде старозагорският поет Ботьо Буков

 

За пореден път съм честит с появата на новата си поетична книга. Озаглавих я „Вятърна поща“, издатество „Лаген“, художник Нено Бакалски.

Защо поща, при това и вятърна?

Поетът често си самозадава мъчни въпроси, на които му е трудно да отговори. Ами моята поща – това със сигурност не са българските пощи – хакнати, дъвкани и гълтани от конкуренти и нелюбезни чиновници. Моята поща е ефир, дихание на живота. Вест, че обичаният човек е още жив. А е вятърна, защото се доставя пряко от човека към човека посредством въздишка. По законите на поезията, щом аз въздишам, значи тази моя поетична въздишка е предназначена и за Вас. Плаче ли поетът – разплаква всички наоколо. Когато пее – всички запяват.

Ако някога Ви попадне моята „Вятърна поща“, може би ще оцените желанието ми да описвам човешката душа – такава, каквато е. Вярвайте ми, това не е никак трудно, защото както аз, така и Вие се радваме на едни и същи радости, болеем от едни и същи болки. От поета се иска само да бъде откровен. И още – необходимо е да се „сниши“ или по-точно, да се „извиси“, до чувствата и мислите на „обикновения“ човек, макар че всички днес се изживяваме някак си като „необикновени“.

Моята „Вятърна поща“ е послание към всички чувствителни хора, които нощем, преди за заспят, драматично се изповядат пред съвестта си и се питат – дали не са прахосали поредния ден и даже живота си в суета.

„Вятърна поща“ е и за всички, които изпитват дефицит от любов.

А сега Ви предлагам няколко стихотворения от новия си поетичен сборник. Ще съм сполучил и щастлив, ако всяко „аз“ от текста резонира с трепетите на Вашите души!

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

Денят, узрял в една безсмъртна пъпка,

взриви леда на сивия ефир.

Око, буди се! Разтреси ме, тръпко!

Надеждо, дай на грешника си мир!

Камбанки, осветете всяка клонка!

Сълза, ръсни от купел синеок!

Ведно с пчелата, причасти ме, комко,

направо от целувката на Бог!

По пътя на дъха си ще поема,

и в капчицата върху вишнев цвят,

към тебе, слънце, пак ще се въззема,

за да се върна светъл, чист и млад!

КАТО МЕН

Ще се спусна по тихата уличка –

скрита вена в големия град.

Там и порти, и зидове сгушени

със сърца от бръшляни туптят.

Като стари другари смокините

ме потупват по рамото с длан.

Цъфва люлякът – синьо до синьото,

сякаш спомен e, сякаш мечтан.

През липите, през къщите сънени

плисва слънцето златна река

и подтичват напред калдъръмите –

ситни стъпки на боси крачка.

Рижа котка разплита на покрива

този дълъг от мигове ден.

И ме гледа прозорчето кротко

с две невинни очи – като мен.

ТЕЯ

Чувам ек от песен недопята

и вокал от хитър женски вой.

Внучке моя, претопено злато,

засрами се и се успокой!

Не пали светкавица в окото.

Не предъвквай този биберон.

Знам: не ти е марково бельото,

нито пък терличките са в тон.

И колата още е количка.

И в прическата си неглиже…

Но, спокойно – ще получиш всичко.

Има много глупави мъже.

Ала с номерата си едва ли

ще разчувстваш дядо. Няма как.

Запази си погледа фатален

да разстреля някой дангалак.

Руси, кестеняви, чернооки –

знам ги всички ваши хитрини.

Рамената ми са още мокри

от сълзи на влюбени жени.

Устните ми станаха на рана

от целувките като клейма.

И до днес проплакват на тавана

цял чувал с отчаяни писма.

Яд ли те е? Значи си наясно

и ревнуваш ти за първи път.

А пък дядо много е пораснал,

щом е взел да лъже като дърт.

АПОСТРОФ

Ламтежът, впрочем, ни убива.

А немотията е мит.

Сам българинът се затрива

от своя пато-апетит.

И с риск да те скандализирам,

с теб откровен ще бъда, брат:

от лакомия ти умираш.

Не казвай, че било от глад!

ГОДИНА

Януари и пръв, и тревожен,

те връхлита с въртопа си бял.

Февруари – лирик невъзможен –

се изплъзва през слънце и кал.

Март от пламенен вятър отбрулен,

като бучица лед се стопил.

С трийсет скършени стръка от люляк

вехне в твоята ваза април.

После май като в сън те целуне

и с прощално звънче отзвъни.

Метне сърп през душата ти юни –

и пожъне узрелите дни.

Хукне юли по морския пясък

като някакъв древен мираж.

Дойде август – мъжествен и властен,

да ти вдъхне за малко кураж,

но септември с листо потрепери,

а в октомври пожари горят.

Свирне в глухите клони ноември,

и декември поеме на път.

Тъй прекрачваш от зима към зима

с избелял от слънца небосвод.

И се питаш: година ли мина,

или мина самият живот.

НЕЖНО

Погалих с поглед погледа ти аз

и арфа звънна в твоите ресници.

Един красиво закъснял романс

от времето, когато бяхме птици.

Прелитаме от вчера към сега

и този свят щастливо се подрежда.

Усмихвай ми се с радостна тъга,

и знай, че всеки залез е надежда.

Ботьо БУКОВ